HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan

Вписаният в Книгата на рекордите на Гинес, легенда в българския шахмат, гросмайстор Кирил Георгиев от Петрич: Побеждавал съм Каспаров и Карпов, нямах и 20 г., когато станах капитан на олимпийския ни отбор, на 50 г. спечелих отново шампионата на България

Гросмайстор Кирил Димитров Георгиев е име, прескочило отдавна границите на страната ни, за да я прави по-известна навсякъде по света. Шахматната му биография е блестяща. Той е първият български шахматист със златен медал от световно първенство – на 17 години е, когато става шампион от първенството за юноши в Белфор, Франция, през 1983 година. К. Георгиев е първият български шахматист с медал от Европейското първенство в Кушадъсъ, Турция, през 2006 година. Защитавал е българския шахмат в 14 олимпиади, в 7 от които е на първа дъска. Единственият български шахматист е, чието име е вписано в Книгата на рекордите на Гинес през 2009 година при едновременна игра на 380 дъски. Шесткратен шампион е на България и 13 пъти победител в отборни първенства като състезател на “Локомотив” /Пловдив/, ЦСКА, “Локомотив” /София/. В шахматната си кариера е играл с 12 световни шампиони, има победи над 30 български гросмайстори.
Кирил Георгиев е роден на 28.ХI.1965 г. в Петрич. Баща му Димитър Георгиев е достигнал до званието кандидат-шахмайстор. След учение в Петрич Кирил Георгиев завършва Техникум по обществено хранене в Пловдив и следва икономика в СУ “Св. Климент Охридски”. Съпругата му Емилия Енчева е от Оряхово, Врачанско, завършила е висше образование в Националната спортна академия /НСА/ “Васил Левски”, майстор на спорта е, треньор по шахмат и с трудов стаж най-вече като мениджър на съпруга си. Имат две деца – София и Джулиан. София е семейна, завършила е икономика в Нов български университет, съпругът й Павел Йорданов е с майка рускиня и баща българин. Синът Джулиан е студент трета година в Минно-геоложкия университет в София.

– Кириле, живееш в София, скиташ по света – това отдалечава ли те от Петрич?
– О, не! Град Петрич си ми е мил и драг не само като родно място, но и в спомените от добре изживените години на детство и юношество. Този град ме примамва с красотите си, с миналото си, с въздуха си, упоен от билкова и горска омая от Беласица. Пък в Петрич си имам и база, в която да се чувствам като домакин, а не като гост.
– Старите родови корени в петричка земя ли са побити?
– Не. По-далечното минало на рода ни може да се търси в село Горни Порой /сега в Гърция/, което се намира от другата страна на Беласица. Това село е известно и в родния фолклор. Няма радиа, а и телевизии, както и изпълнител, който да не се е изкушил да пее песента “Ай да идем, Яно, в Горни Порой”. Знанията за рода ми в Горни Порой стигат до някой си Георги, после идва дядо ми Кирил, чието име нося. Преселването в Петрич е станало след Балканската война и най-вероятно е за добиване на имоти от избягали турци, каквито помня, че сме имали, докъм 100 дка.
– Ти грижил ли си се за тези имоти?
– О, не! Това е далече преди да се родя. Всичко е било внесено в кооператива, известен по онова време като ПАК “Беласица”.
– Извън шахмата с какво друго си се занимавал?
– С нищо по отношение на професионална и друга работа. Аз нямам нито един ден трудов официален стаж извън шахмата.
– И с какво те привлече тази древна игра?
– С уникалността си. За първи път взех да редя и местя фигури по черно-белите полета, когато бях на 7 години. Стана някак си случайно. В двора на къщата ни в Петрич тате и чичо ми Петър Рондев често сядаха на партия. Тате разбираше от шахмат, членуваше в шахклуб “Беласица”, иначе бе учител, но работеше и като треньор по шахмат на деца, и достигна до званието кандидат-шахмайстор. Взех да го моля да ми показва това-онова от играта, видя ми се много интересна и тате взе да ми позволява да играя срещу него. Биеше ме редовно, понякога за поощрение ми отпускаше по някое реми, но към 10-ата си година понапреднах за негова радост и взех да му взимам игри и по честен път.
– Как виждаш живота си през призмата на шахмата?
– Макар и условно, бих го разделил на четири основни периода. Първият е времето от появата ми в официални шахматни състезания през 1977 година до спечелването на световната титла за юноши в Белфор, Франция, през 1983 година. През този период от 6-7 години печелих международен турнир за юноши в Браила, станах републикански шампион за юноши в Кърджали през 1982 и дебютирах в националния отбор за юноши в Румъния и в националния отбор за мъже в приятелски срещи в ГДР. През този период получих и званието “майстор на спорта” и първото си международно звание – “международен шахмайстор”.
Вторият период е от 1984 до 1994 година. Тези 10 години ми донесоха шампионска титла за мъже през 1984 и още два пъти през следващите 5 години. Имах участие на олимпиада в Солун и за моя чест станах и най-младият шахматист на България, предвождал националния отбор на страната. Ненавършил 20 години, станах гросмайстор. Случи се на първото неофициално световно първенство по блиц в Сейнт Джонс /Канада/ да победя и световния шампион Гари Каспаров с 3:1 точки. През 1989 година спечелих блицтурнира в Сан Бернардино /Швейцария/ с победи и над бившия световен шампион Анатолий Карпов. Този период възнагради усилията ми с вземането на 10-о място в световната ранглиста през 1993 година.
Третият ми период обхваща времето от 1995 до 2006 година. Това е време, както си мисля, на творческа зрялост. Сам усещах, че игрите ми стават по-издържани. Успехи имах в първите световни първенства на ФИДЕ и на Европейското първенство в Батуми през 1999 г. На два пъти предвождах националния отбор на шахматните олимпиади в Калвия /Испания/, Торино /Италия/, участвах в много международни турнири.
Четвъртият ми период, който включва годините след 2006, не е изпълнен с много състезания, но смятам игрите си все още за интересни и резултатни. Редовно участвам в индивидуалните първенства на страната, като три години подред съм шампион. Някога постигах много от шахматните си успехи като най-млад състезател, а през 2015 година пък взех шампионата на страната, но вече като най-възрастен български шахматист.

– Спори се шахматът спорт ли е или изкуство. Ти как го определяш?
– Според мене и двете, но ще добавя и трето – наука. Спорт е, тъй като е с резултати, изкуство е, че се състои от красиви комбинации, варианти и жертви, а наука пък е, че може и се изучава.
– А знае ли се вече кога се е появила тази световна игра?
– Не още. Има версия, че в много древни времена, и то в Индия. В Европа е пренесена по време на войни и пътешествия.
– Много време ли отделяш на шахмата?
– Кажи го, почти всичкото, когато не спя, не пътувам и няма нещо, свързано със семейството. Като юноша си спомням, че съм отделял и по 15-16 часа в денонощие за изучаване на партии.
– Каза, че шахматът е изкуство, защото е красива игра. Имаш ли красиви партии и коя ти е най-красивата?
– При играни над 3000 официални партии, не може да нямам и красиви. Като най-красива обаче приемам играта ми през 1992 година с Александър Широв, руснак по майка, с баща българин. Бих го с красиви жертви.
– А най-грозната партия?
– Такава не помня. Във всяка партия има нещо красиво.
– Заставал си срещу много шахматни легенди. Как ги виждаш извън шахмата?
– Ами как – и те са хора. Е, имат си и свои странности и чудатости. Колегиални са, но всеки в душата си таи надежди да те остави след себе си и това е разбираемо и спортно. Например Анатолий Карпов е общителен човек, нестрадащ от високомерие и голямо мнение за себе си. Гари Каспаров пък е по-взискателен, трудно допуска сближаване. Уважавам нашия Веселин Топалов, който се държи непринудено. Спомени имам много. Ще спомена и за Иванчук. Седнали сме в ресторант в Белград. Пие си кафето и го разрежда с натурален сок и си мърмори, че в комбинация с коняк по върви. По едно време запя детска руска песничка и всички се заслушаха. Свърши и в своя си стил пък запя: “Крамник, Крамник, я тебя покажу!”. А имаше и среща с Крамник.

– В какви отношения си с шахматистите от Пиринския край?
– С доста от тях съм играл. Винаги съм изпитвал уважение към, така да го кажа, моите земляци. Ще спомена само обаче имената на Владимир Вачев, Красимир Кушев, Стоимен Вагалински от Благоевград, Атанас Костадинов от Сандански, Владимир Влахов от Петрич.
– Съпругата ти Емилия, която е майстор на спорта и треньор по шахмат, помага ли ти?
– Тя има много успехи в шахмата. Има призове от вътрешни и международни турнири. Била е и шампион на страната от турнира “Морско конче” във Варна, има победи над Адриана Николова, Маргарита Войска и други, но срещу мен рядко играе. И не за друго, а че все пак за мене това ще си е губене на време. И нейният баща, както и моят, е шахматен човек, и двамата са били учители по професия.
– Имаш ли място за още отличия в личната си колекция от купи, медали и други награди?
– Винаги ще се намери. Аз своята вече, така да се каже, колекция съм я разделил на две – половината е в София, а другата половина в Петрич, така че мога да ти я покажа. Имам 6 шампионски купи от страната, 2 купи от световни първенства за юноши, много купи от световни и други първенства по блиц. Да не изреждам и купи и медали от всевъзможни индивидуални първенства, както и от отборни първенства в България.

– За постигнатото има ли на кого да благодариш?
– Шахматът е такава игра, че ако си нямаш нещо вътрешно, то няма да се види и външно. Все пак всеки от занаята може да посъветва, да насочи и ако човек има очи, уши и ум, може нещо да се получи. Специални благодарности към баща ми, като мой първи шахматен учител, после към Аврам Друмев от “Локомотив” /Пловдив/.
– В кои родни клубове си се състезавал?
– Първите ми официални шахматни закалки бяха с “Беласица” /Петрич/. Понапреднах с “Локомотив” /Пловдив/, после бях към 10 години в “Локомотив” /София/, бил съм и в ЦСКА.
– Обиколил си света. Впечатленията ти?
– Чудесен е този наш божи свят. Навсякъде има какво да се види и чуе. Бил съм в Китай, Индия, САЩ, Канада, Филипините, навсякъде из Европа, а и другаде по света. Има и народи, много напреднали, има и изостанали, и за съжаление нашата България не е сред първите.
– Политиката интересува ли те?
– Ами да. То животът си е политика. Политиката се осъществява от партии. И аз не съм без партия – това е шахматната партия и ми е най-скъпа.
– Извън шахмата, имаш ли си други занимания?
– Имам, но за тях най-често не ми стига време. Гледам да съм със семейството си. Добре че до мен все е съпругата ми Емилия. Тя е поела всичко, каквото е нужно за дома, а и за децата, докато растяха, че и за мене. Създала ми е уют и възможности да се занимавам с това, което е смисълът на живота ми – шахмата. Тя ми е и нещо като мениджър, поела е и задачите на шофьор при многото ми пътувания по турнири и първенства.
Иначе какво друго – понякога разлиствам и вестник, отварям и книги с историческо съдържание, обичам природата и търся възможности да съм и сред нея, гледам филми, слушам музика.

– Каква музика предпочиташ?
– Ами далеч съм от чалгата, не ме увличат много и народните песни. Голямото ми преклонение е към изпълненията на “Ролинг Стоунс” и на “Бийтълс”. Много ми допадат и някои сръбски песни.
– Компютрите навлязоха и в шахмата. Няма ли опасност да надделеят и дори да превземат човешкия разум и мозък?
– Наистина технологиите не подминаха и шахмата. Вече сме свидетели на много сблъсъци по черно-белите полета между човек и машина. Компютрите имат и предимство пред човека, могат да мислят много бързо, и то всевъзможни варианти, докато човекът все пак се нуждае от време. Все обаче си мисля, че мъртвото не може да победи живото и шахматът ще се развива и в бъдеще с възможностите на човешкия мозък. Какво обаче предстои, тепърва ще узнаваме.
– Четеш ли специализирана шахматна литература?
– Много. И наша, и чужда. Владея английски език, справям се и с други. Литературата си е нещо като отворен прозорец, през който могат да се видят и по-далечни, а и по-високи хоризонти.
– А пишеш ли?
– Опитвам, но само в областта на шахмата. Издал съм вече две книги. Заглавията им в български превод са “Четири шахматни гамбита” и “Вариант Найдорф – Сицилианска защита”. За съжаление ги има само на английски език, все още ги няма на български.
– А нещо ново?
– Ново ще е книгата ми “Дебют на дамската пешка”.
– И на тебе има посветена книга?
– О, да! Казва се “Страници от една богата шахматна биография”. Написа я приятелят ми Стефан Сергиев. Тя е една тухличка от близо 700 страници със снимков материал. Съдържа биографията ми, развитието в шахмата, спортно-техническите ми резултати, показани са в игрални варианти стотици мои партии срещу именити шахматисти и представлява нещо като шахматна енциклопедия.
– С какви хоризонти се очертава бъдещето на Кирил Георгиев?
– Да живее, да е здрав, добре да е семейството му, да продължава да надниква из тайните на шахмата и в никакъв случай да не слиза от котите, които е превземал.
– А бъдещето пред българския шахмат?
– За съжаление не се очертава като много слънчево. Българският шахмат е в отстъпление от това, което е бил. Бездуховността и беднотията, обхванали народа, се отразяват и на шахмата. Засега липсва добра политика към шахмата. Аз лично, докато имам сили и възможности, ще се старая да показвам каквото мога, а и да помагам на други да могат. Имам и нещо конкретно, което скоро ще реализирам. С майстора на спорта Симеон Стоичков сме пред откриване на шахматен клуб в София, който ще се казва “Блиц”. Той е председателят, а аз съм му заместникът. В рамките на клуба ще има и шахматна школа за млади надежди, която ще се казва пък “Кирил Георгиев”.
– Наскоро в Кресна проведе сеанс на 16 дъски срещу състезатели от местния шахклуб “Перун” и достигна пълен сбор от победи. С нещо кресничани впечатлиха ли те?
– Да. Преди всичко с това, че искат да си имат клуб и да играят. И това никак не е малко.
– На този сеанс един кресненски бард ти бе посветил стихотворение. Как го прие?
– Издържано е, но звучи повече като една сполучлива шахматна закачка. Помня го:

О, Слово Кирил Георгиеву

Като пълководец многомъдър, смел
влиза в битки шахматни без грешки,
и то със много ходове напред прозрял
за офицери, топове, коне и пешки.
Гросмайсторски той може да се справи
със засади, схватки, клопки и забежки.
И не му е трудно никак да направи
царица пак от всяка своя пешка.
Там по черно-белите полета в бой
победоносно все е мощно устремен.
И не спира своите атаки той,
докато и царят чужд не падне в плен.
– Кириле, започнал си с шахмата от седемгодишен, а вече си на 47 години. Това са 40 години, посветени на древната игра. Надникнал си из много шахматни потайности. Мислиш ли, че шахматът крие още тайни?
– Убеден съм, че ги има. Та само през изминалия ХХ век колко ли възможности, варианти и всевъзможни приумици се внедриха, заслуга за които имат много световни знаменитости. Незнайно е докъде са възможностите на човешкото въображение и анализ, и никак няма да се учудя, ако се родят нови гении, които да тласнат шахмата в нови и по-високи насоки.

Интервю на БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *