Възпитаничката на ЮЗУ, солист на НФА „Филип Кутев“, С. Илиева: Цял свят се прекланя пред българската народна песен, а 80% от нашите деца слушат чалга, това не е нашата музика

София Илиева е родена в гр. Дупница. Завършила е ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград, специалност „Публична администрация“, и продължава да учи второ, сега специалност „Педагогика на музикалното изкуство“, отново в ЮЗУ. От 19-годишна възраст е артист, хорист и солист в НФА „Филип Кутев“ – София. Има над 40 записи на песни в БНР. Пяла е във формациите: квартет „Западни покрайнини“ с ръководител Павлина Горчева, Вокална формация „Аква“ с ръководител Деляна Мичева… През 2007 г. с авторската си песен „Невъзможно е“ дебютира на фестивала „Пирин фолк“, а през 2008 г. участва в международния фестивал „Пирин фолк Сандански“. Пяла е пред папа Йоан Павел Втори при посещението му в България.

София Илиева е щастлива майка на 9-годишен син – Георги Караколев, който учи японски и английски език в едно от най-престижните училища в България. Пее в Хора на софийските момчета, пее и български народни песни. Има 4 златни медала от фестивали.

На чаша ароматно кафе разговаряме с народната певица София Илиева за живота и творчеството й.

– Г-жо Илиева, как Ви се отрази изолацията по време на пандемията?

– Изолацията както за всички, така и за мен не беше много приятна. Аз съм социален човек и обичам да общувам с хора, но едно спокойствие сякаш цареше у дома, бяхме спокойни, защото всички бяхме здрави. Спазвахме карантината на 100 процента, така че просто си починах.

– Одобрявате ли мерките на Националния оперативен щаб за справянето с пандемията и на какво ни научи тя нас, българите?

– Одобрявам мерките, защото имам приятели из цял свят и знам, че нещата се усложниха доста, когато не се вземат мерки навреме. Така че одобрявам това, което се случи. Това, че ни научи нас, българите, всъщност ние сме си го имали, това е дисциплината. Българите сме дисциплинирани, когато искаме и когато трябва.

– Родена сте и сте израснала в гр. Дупница. Откъде идва любовта Ви към българската народна песен и кои са първите Ви учители, открили таланта Ви?

– Родена съм в Дупница и до 19-годишна възраст живеех тук, учих тук. Първите си песни изпях в централното читалище в Дупница. Първият учител беше Любомир Илчев. Той беше сформирал една група, свиреше на акордеон, пеехме всички волно и щастливо. Настина този човек сякаш ме откри за народната музика. След това много хора, които срещнах по пътя си, инжектираха у мен желанието и любовта към музиката. Аз имам една интересна история с моето семейство. Майка ми е била певица като малка. Филип Кутев, когато е събирал ансамбъла, е отишъл в нейното село Самораново. Поискал е майка ми в ансамбъла, когато е била на 16 години, но баща й – моят дядо, не я пуснал. Така Филип Кутев не е могъл да я вземе в София и тя не е могла да се осъществи като певица. За сметка на това аз осъществих нейната мечта.

– Коя е народната песен, която докосва най-силно сърцето Ви?

– Има много красиви песни, но може би най-силно въздействаща е „Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си“ – това е известната песен на голямата Верка Сидерова. След това нашите шопски песни, красиви, весели. Също така имаме и много песни двугласи, които аз пея по цял свят. Това пеене го няма никъде по света.

– С авторската си песен „Невъзможно е“ през 2007 г. дебютирате на фестивала „Пирин фолк“. С кои известни днес певци сте пели на една сцена и с какви спомени сте от фестивала?

– Дебютирах с авторска песен, защото исках да се развивам. Певица съм, интересно ми е новото. Любопитна съм като изпълнител и затова опитах, но тази авторска песен, с този начин на звучене не е за мен. Пяла съм с Румяна Попова, Радостина Паньова… Фестивалът е форум, на който може да се изявяваме изпълнителите и да показваме нова авторска музика.

– От 20-годишна възраст сте артист-хорист- солист в НФА „Филип Кутев“. Разкажете за Вашата творческа кариера?

– Бях на 19 години, когато ме приеха в хора на БНР, тогава хора „Мистерия на българските гласове“. След една година този хор го съкратиха и аз чрез конкурс попаднах в хора на Филип Кутев. Оттогава моят път е много интересен, защото от едната ми страна пееше Янка Рупкина, а от другата Калинка Вълчева. Това са големи звезди, големи имена. Работила съм с Павлина Горчева, с Олга Борисова… Аз съм се учила от най-добрите. Шанса животът, който ми даде, е огромен и аз съм много благодарна за това, защото когато се докоснеш не само до творчеството на тези хора, а и до тяхната личност, осъзнаваш, че те не само имат талант, а всъщност са целунати от Бога. Певците са целунати от Бога, това е специален дар.

– Имали сте късмет с българската народна песен да прославите България почти по целия свят. Къде беше най-интересното Ви преживяване?

– Пътувала съм из цял свят, във всички континенти съм била – Америка, Азия, Африка, Европа… Мога да кажа, че най-интересното ми преживяване беше в Япония. Японската публика е много специална. Тя има страхотни традиции в хоровото пеене и в изразяването чрез глас. Моят син пее в Хора на софийските момчета, те също много пътуват по света и в Япония са почти всяка година. Когато излязох като солист с моята приятелка, за да пеем в двуглас, нашия, шопския, настана пълно мълчание и изведнъж спираме, покланяме се… Чакаме половин минута, никаква реакция. И изведнъж публиката започна да ни аплодира. Японците сякаш живеят в музиката. Затварят очи, не разбират нашия текст, но разбират нашата музика.

– Как японците ни възприемат нас, българите, и хареса ли Ви японката кухня?

– Японците ни обичат. Японският народ е възпитан по този начин да уважава човека срещу себе си. Нашият шеф от японска страна, по чиято покана беше ансамбълът, е крупен бизнесмен, който притежава фабрики, хотели, небостъргачи и университет. Този човек, когато ни видеше, ни се покланяше. Страхотно уважение. Японците са тактични, деликатни, смирени хора… Успяхме да посетим техните красиви храмове. Много подаръци получихме. Последното ни турне беше един месец, имахме 23 концерта. Почти всеки ден пътувахме някъде из Япония. Най-интересното беше, че се возихме на влака стрела. Японците обичат да идват в България, защото имаме красива природа и им харесват хората, защото ние сме много отворени и дружелюбни. Те обичат тази дружелюбност. Японската кухня е специфична и ние си побългаряваме тяхното меню. Не може да се яде всичко японско, ако говорим за тяхната традиционна кухня. Техният традиционен сладкиш е със сладък боб, който се овкусява, и се правят едни розички. Тяхното ястие е сушито, рибата.

– А какво Ви направи впечатление в САЩ?

– Американците са доста различни. Аз имах една нагласа за американската култура, но когато отидох и видях САЩ, ми се видя доста по-различно от моя мироглед. Имах възможност да остана, но не бих живяла там. Много е различно от моето светоусещане за света. Ходила съм в Тунис миналата година, посетихме Картаген. В Тунис имат много богата кухня. Имат много интересни пазари, те са арабският тип пазари. Отиваш и трябва да се пазариш, ако не се пазариш за дадена стока, те се обиждат. Била съм на международен фестивал в Южна Корея. Където и да отидем на фестивали, навсякъде по света харесват българската народна музика. Ходили сме в Русия – в Москва. За мен Москва е най-красивият град в света. Десетки пъти сме ходили както в Русия, така и в Германия, във Франция… Имали сме концерти няколко пъти в Париж. Човек трябва да отиде там, за да усети атмосферата на Париж. Той е страхотен, артистичен град, със страхотен заряд. Там човек вижда една свобода, която само там можеш да я усетиш. Свобода на духа. Изкачвайки се на Айфеловата кула, човек има чувството, че е при боговете. Такова е усещането. Изключително красиво, обичам Париж много…

– Имали сте възможност да пеете и пред папа Йоан Павел Втори в София. Какво е усещането да се доближиш до един такъв колос?

– Аз наистина имах уникален шанс, благодаря за това, че съм солист на НФА „Филип Кутев“ да участвам в такива концерти. Когато папа Йоан Павел Втори дойде в България, от Министерство на културата направиха един огромен концерт в Зала 1 на ДНК с най-добрите артисти на България. НФА „Филип Кутев“ участвахме в концерта, ние го закрихме. Когато излязохме да пеем аз с моята приятелка акапелно-шопски двуглас, папата вдигна глава и аз видях очите му. Не мога да опиша състоянието, в което изпада човек, когато усети силата на духа и тази емоция, която може да изпита един артист. Защото аз съм също отворена система, приемаща енергия, и тази енергия, която усетих тогава, не съм я укещала на друго място.

– Възпитаничка сте на ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград, специалност „Публична администрация“. Имали ли сте възможност да работите по специалността си?

– Да уча тази специалност беше продиктувано от тежката съдба на музиканта и изпълнителя, защото ние живеем малко по-труден живот като хора на изкуството. Не ни е лесно изобщо. Реших, че един ден ще се откажа от музиката и ще отида в публичната администрация, но този момент и до ден-днешен не е дошъл. Някак си музиката е по-силна. В момента съм в първи курс, специалност „Педагогика на музикалното изкуство“, пак в ЮЗУ.

– Вие преподавате на деца и юноши български народни песни, а също така и на чужденци. Обичат ли децата и младежите българската народна песен, или си падат повече по попфолка?

– Тази тема ми е много болезнена, защото има деца, които харесват нашата българска народна музика. Аз работя с много талантливи, отворени към изкуството деца. Изключително добре се чувствам, като работя с тях. За съжаление 80% от децата слушат попфолк. Казвам за съжаление, защото това е нововъведена музика, която е с различен текст и ритмика от това, което е специфично за нашите географски ширини. Не харесвам тази музика, не я слушам, моето семейство не я слуша.

– Според Вас българската народна песен, българският фолклор ще спаси ли българина от байганьовщината?

– Българинът може да се спаси от байганьовщината, стига само българската народна песен, българският фолклор да е в неговата къща, в неговия храм, но ако е извън – трудно ще бъде.

– Вашият син учи английски и японски език, пее в Хора на софийските момчета. Той обича ли българската народна песен?

– Моят син Георги Караколев е на 9 години. Сега ще бъде в 4 клас и учи в едно от най-елитните училища в България японски и английски език. Много държах да учи английски и японски – един западен и един източен език. Освен японския език той изучава и японската култура. Георги чрез конкурс се яви в Хора на софийските момчета, приеха го и пее с удоволствие. От тригодишна възраст идваше с мен по фестивали и постепенно започна да пее български народни песни. Казваше ми: „Мамо, искам и аз да пея“. Постепенно започна да излиза да пее с каките и батковците от школите. На 3 години и половина се яви на един фестивал за солово пеене и взе златен медал. Има 4 златни медала и с огромно удоволствие идва в моите школи, пее, помага на децата.

– Одобрявате ли дистанционното обучение и как се отрази то на Вас и сина Ви?

– Ние сме социални хора, обичаме живия контакт. За мен това не е начин на обучение и не е бъдещето на България. Това е компромисен вариант. Не трябва по този начин да продължават нещата.

– Жива ли е още сентенцията, че „музикант къща не храни“ и може ли човек само с изкуство да живее нормално в България, или трябва да работи и друго?

– За съжаление не може човек да живее нормално само с изкуство, трябва да работиш още на няколко места. Да изкарваш допълнително средства, защото в България културата не е на цена.

– Според Вас какво трябва да се направи, за да може хората на изкуството у нас да имат същите доходи като колегите в Европа?

– Много е важна културата на една нация, като тръгнем от образованието, култура и физическа подготовка. Това са трите стълба, на които трябва да стъпи един родител, за да се развива детето му добре. За съжаление нашите политици може би се борят за физическото ни оцеляване, не мога да разбера, но определено не се борят за духовното оцеляване. Защото средствата, които се заделят за култура, са малко и не стигат до никъде. Трябва да вземат пример от чуждите държави, където се заделят много средства за култура, за подпомагане на творците. Защото нашата работа не е нещо да произведеш и да продадеш на момента. Нашата работа е да творим музика, а за да твориш музика, трябва да си спокоен.

– Вие сте обиколили почти целия свят. Имате ли желание да заминете в чужбина и там да се занимавате с музика?

– Да, много съм пътувала. Имала съм предложения да остана в чужбина на няколко пъти. Можех да остана, но любовта ми към България е по-силна. Мъчим се тук, но ми е мило. Винаги се връщам с удоволствие в България. Както казват хората: „Най-хубавото от едно пътуване е прибирането у дома!”.

– Кое е любимото ястие, което приготвяте за семейството си?

– Обичам американската, италианската, руската кухня, но винаги малко ги побългарявам. Обичаме домашната баница, торта „Тирамису“, суши…

– С какво обичате да се занимавате през свободното си време?

– Обичам много да спортувам, да чета книги. Да слушам музика.

– Какво ще пожелаете на младите хора, които имат желание да се занимават и се занимават с българска народна песен?

– Пожелавам им да бъдат много упорити, защото всяко нещо, с което се занимаваш, дали ще бъде с музика, дали ще бъде със спорт, дали ще бъде с образование, трябва упоритост и постоянство. След време аз мисля, че България ще бъде изведена от този коловоз, в който сме днес – сякаш пропадаме надолу. В един момент ще се извисим и духовно.

НИКОЛАЯ ИВАНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *