Вдлъбнаточелият смок /Malpolon monspessulanus/ е сравнително едра змия от семейство Смокообразни (Colubridae). Достига до 2 м дължина, а най-големият екземпляр, намиран в България, е дълъг 157 cм. Окраската на гърба варира от тъмно- до светлосива, а младите индивиди са пъстри. Нарича се вдлъбнаточел поради факта, че надочните му щитчета са изпъкнали.
Храни се предимно с гущери, поради което в някои краища на България го наричат змия-гущерница. В менюто му влизат също и гризачи, дори змии, включително други вдлъбнаточели смокове и пепелянки.
В България се среща по долината на река Струма на юг от град Симитли, в Източните Родопи, около Хасково, Харманли и Свиленград, по Черноморието южно от Бургас и в Странджа. В България е защитен от Закона за биологичното разнообразие, а също и по силата на Приложение III на Бернската конвенция. Вдлъбнаточелият смок притежава слаба отрова, зъбите му са разположени много назад в устната кухина и действително е почти невъзможно да я инжектират при ухапване на човек.
Пепелянката /Vipera ammodytes/ е вид змия от семейство Отровници (Viperidae), разпространена на Балканите и в част от Близкия изток. Тя се смята за една от опасните европейски змии заради дългите си зъби (до 13 мм) и сравнително силната отрова, но за човек и едри животни не е опасна. Достига дължина до 50-70 cм, изключително рядко над 100 cм. Максималната дължина на женските е по-малка, отколкото на мъжките, макар че средният им размер е по-голям. Максималният размер зависи и от подвида, като северните форми са по-едри от южните. Този вид се среща в цяла България до 1450 м надморска височина.
Изключение правят някои високи полета в западната част на страната, макар че присъства по съседните планински склонове. Активна предимно през деня, в низините, а при топло време – също и нощем. Храни се главно с дребни бозайници и птици, по-младите екземпляри – с гущери. Понякога яде и змии, включително други пепелянки. Прекарва 2 до 6 месеца в зимен сън. Пепелянката не снася яйца, а е живораждаща.
Пепелянката е като цяло летаргична и неособено агресивна, като рядко хапе без значително дразнение (неволно настъпване, опит за улавяне). Когато е изненадана, може да реагира по различни начини – да остане неподвижна, да изсъска и да избяга, или незабавно да се опита да хапе, много често прави сухо нападение, където само имитира, че хапе (пести отровата си за плячката си). Страхлива змия и ако не се почувства застрашена, избягва контакт с човек.
ВАЖНО! Отличителен белег на пепелянката е рогчето на върха на муцуната. Среща се на по-ниска надморска височина, а усойницата – на висока. Има два вида у нас – зеленоопашата и червеноопашата.
Противно на разпространената информация, при ухапване от пепелянка или усойница често симптомите могат да отминат дори без лекарска намеса. Въпреки това хубаво е да се потърси лекарска помощ за всеки случай. До летален изход може да се стигне при възрастни хора с влошено здраве и малки деца със сърдечни проблеми или податливи на много алергии. Годишно фаталните изходи при ухапване от змии са около 80 000 – 130 000 за света. В Европа, за разлика от останалия свят, годишно има само по 3-4 случая, което е изключително малка част, в България са още по-малко.
Усойницата /Vipera berus/ има сравнително дебело тяло, като възрастните достигат средна дължина 55 cм. Максималната дължина варира според региона, като в Швеция са регистрирани най-големите екземпляри с дължина 104 cм. Главата е едра и добре изявена, почти плоска и вертикална отстрани, с очертан ръб на муцуната.
Този вид може да бъде с различни цветове – има сиви, кафяви, жълтеникави и дори напълно черни индивиди. Характерна е тъмната зигзагообразна ивица по дължината на гърба, която при черните индивиди не се забелязва.
Като цяло усойницата не е агресивен вид, а е по-скоро страхлива и хапе само когато е застрашена. В много случаи ухапванията са след настъпване или нападение от наша страна на змията. Тя обикновено се укрива при признаци на опасност, но когато те изчезнат се връща, често на същото място. Когато е заплашена, предната част на тялото се извива в S-образна форма, подготвяйки се за нападение. Понякога усойниците показват присъствието си със силно и постоянно съскане, като често такива индивиди се оказват бременни женски. Отровата на усойницата е силно токсична, но поради факта, че инжектира твърде малко количество от нея (10-18 мг при екземпляри с дължина 48-62 cм), ухапването рядко е смъртоносно, неприятен е ефектът след това, който наподобява изгаряне на мястото, но минава до няколко дни.
Изключително студоустойчивo влечуго, което прекарва зимата в зимен сън, в меки зимни дни те излизат на повърхността, за да се припичат, като често дори се придвижват през снега. Среща се чак в Скандинавия и Сибир. При опит усойници са замразени шоково на -4 градуса по Целзий, след което 9 от 10 са оцелели. При бавно и продължително излагане на минусови температури нито една не е издържала. Ключово за оцеляването им е намирането на подходящо място за хибернация. В България е установена в Стара планина (от района на Чупрене до Карнобатската планина), Витоша, Рила, Пирин, Осоговската планина, високите части на Родопите, Същинска Средна гора и Люлин, като са регистрирани представители на два подвида – V. b. berus и V. b. bosniensis. В Северен Пирин, Средна и Източна Стара планина и някои части на Родопите се среща напълно черна меланистична форма. Среща се в разнообразни местности – сипеи, каменисти склонове, по краищата на горите и други, както и във влажни местности, като мочурища и край потоци, езера и вирове. В южната част на ареала може да бъде открита във влажни места в низините или на голяма надморска височина. Усойницата е активна главно през деня, особено в северната част на ареала. Движи се предимно по земята, макар че са наблюдавани случаи, в които се катери по стръмни склонове или в ниски храсти, за да се припича или търси храна. Основната храна на усойницата са дребни бозайници, като мишки, полевки и земеровки, както и гущери. Понякога улавя слепоци и дори къртици, както и земноводни – жаби, тритони и дъждовници. Наблюдавани са случаи, в които яде птици и яйцата им, като се изкачва по храстите до гнездата. Малките се хранят с дребни бозайници, малки гущери и жаби, както и насекоми, червеи и паяци. След като достигнат дължина около 30 cм, диетата им започва да прилича на тази на възрастните.
Медянката /C.austriaca/ е малка неотровна змия, която хапе, когато се чувства заплашена. Хората често я бъркат с пепелянката, мислейки, че е отровна. Медянката прилича на пепелянката, но информираният човек не би ги сбъркал! Тя няма рогче на носа. Типично поведение за вида е силното съскане и дуене, когато се почувства застрашена.
На дължина достига до 65 cм, в много редки случаи – до 90 cм. На цвят е сива, понякога с кафеникав оттенък, но има и форми с бакъреночервена окраска, откъдето идва и името „медянка“.
По гърба си има неправилни тъмни петна, наподобяващи слабо зигзаговидната окраска на усойницата, поради което неопитни хора я бъркат с нея и неоправдано я смятат за опасна. Лесно се отличава от другите наши змии по тъмната ивица, която преминава през окото. В България е разпространена в цялата страна до надморска височина 1600 м. В региона на София се среща в планина Плана и Витоша. Предпочита редки гори в близост до скалисти местности и сипеи. При заплаха понякога използва подземните тунелите на червеите, за да се скрие.
Активна е през деня и се храни главно с гущери. По-едрите екземпляри ядат и гризачи и насекомоядни, рядко жаби и малките на птици. В края на лятото или началото на есента женските раждат 2 до 15 малки, които са дълги 125-170 мм.
Леопардовият смок /Zamenis situla/ е рядка, но изключително красива змия. Не е отровна, светла е, обсипана е с малки черни петна и по-големи черни кръгове, ограждащи червеникави петна. Цветът на очите е идентичен с тона на червеникавите петна. Тялото на леопардовия смок достига на дължина до 110 cм. При пъстрата форма светлокафявият гръб е осеян с големи, овални по форма червенокафяви или яркочервени петна, очертани с черна ивица. Черни петна има и странично на тялото. Коремът е бял, с множество шахматно разположени черни петна. Тези петна понякога образуват надлъжна ивица.
В България се среща по долината на Струма до Кресненския пролом на север и в района на Созопол. До началото на 20 век е съществувало и находище край Асеновград. Обитава обрасли с треви и храсти сухи и топли скалисти местности. През лятото е активен главно през нощта, а през деня се укрива под камъни или храсти. Храни се главно с дребни гризачи и насекомоядни, по-рядко с гущери, малки на птици и други. Женската снася 2-4 обли яйца най-често през първата половина на юли с размер около 36 мм.
Котешката змия /Telescopus fallax/ неслучайно носи това име. Причините са две . очите на този вид са с продълговати зеници, приличащи на котешки, а самата змия е сива, с черни петна, като много наподобява котешка опашка. В България е защитен от Закона за биологичното разнообразие, а също и по силата на Приложение III на Бернската конвенция.
Тя се храни с дребни гущери и гризачи, които умъртвява, използвайки две „оръжия“ – първо се увива около тях, за да ограничи движенията им, а след това ги умъртвява с отровата си. Много леко отровна, зъбите й са разположени в задния край на горната челюст, поради което за човека е напълно безопасна. Когато е застрашена, хапе, но, общо взето, е плашлива змия, която бърза да се скрие в случай на опасност.
