В какво се корени фундаменталната пропаст между английското „колониално владичество“ и днес отричаното „турско робство“?

Някои историци поставят под съмнение петвековния период в българската история, наричан от апостолите на националното Възраждане Паисий, Раковски, Левски, Каравелов и Ботев “турско робство”. Аргументи: 1) не бил научен термин: робството е присъщо на античното общество, а османското е феодално; 2) нямало доказателства, че османските турци са продавали българи като роби, както западноевропейците през същия период, когато с кораби превозват африкански негри за Америка и ги продават като домашни роби, работещи на памуковите плантации в Британска Америка.

В дискусията за наличието или не на „турско робство“ преди 3 години в медиите бе лансирана  

ЕКСТРАВАГАНТНА ТЕЗА ЗА ОСМАНСКА КОЛОНИЗАЦИЯ

на българските земи, по характер не различаваща се от английската и френската в Азия, Африка и Америка през ХVІ-ХІХ в.

Неин автор е Ибрахим Карахасан-Чънар, учредител на “Турски културен център XXI век“. В тв интервю през януари 2016 г. според него „периодът от 1396 до 1878 г. от родната история е период на „османска колонизация“. Всъщност риторично пита Чънар: „Какво е колонизация? Колонизация е поставяне под икономическа и политическа зависимост на друга държава. Това е станало и тогава. Това не е прецедент, защото отдавна съществуват термини като английска и френска колонизация“.

Защо според Карахасан не може да говорим за робство? “Терминологично за Балканите за онзи период, завоевание, владичество е приетият от науката термин. Що се отнася до тези кланета или робство – много често изкарваме негативното от историята, а има много хубави моменти. Да се върнем на епохата на Възраждането, а и преди това, когато стане въпрос за използване на термина робство: определен кръг от хора са по-чувствителни, най-вече националистите”. По думи Чънарови „в този период не е имало само кланета и въстания, имало е и мирно съжителство“.

В книгата „Балкани – Балканизъм“ изтъкнатият наш учен проф. Мария Тодорова не говори за „колониален статут“ на Балканите по време на Османската империя. „Постановката за квазиколониалния (лъжеколониален – бел. ред.), но явно не чисто колониалния статут на Балканите заслужава по-задълбочено внимание. Настина категориите колониализъм, доминиране или зависимост могат да се приемат в основата си като синоними“. Според нея относно Балканите не можем да говорим за владените от турците територии като за колонии, подобно на онези на капиталистическите държави (Англия, Франция, Холандия и др.), създали колониални империи. Тя изразява съмнения относно правомерността на прилагания за Балканите термин „колониализъм“, разбиран в контекста на империализма, геополитически феномен, отнасящ се за по-висш, капиталистически обществен строй. До който така и не дораства Османската империя. Едва ли случайно британският историк Арнълд Тойнби слага османлиите в трети, особен вид – „цивилизации, спрели развитието си“, т.е. застинали. Там са в странна „компания“ със ескимосите!

В настоящата публикация се акцентира на връзките на Османската империя с Кралство Великобритания, през ХІХ в. бранеща статуквото на империята. Още в ХVІІ век между Високата порта и Лондон са установени доверителни отношения. Английският дипломат Пол Рико, пет години (1661-1666) бил в Истанбул, пише: „От всички владетели на по-отдалечените страни, като Англия, никой не е ценен повече от турците, отколкото Негово величество краля на Великобритания. Това се дължи не само на изгодата от търговията, която доставя на Османската империя много необходими стоки, но и на славата на корабоплаването и на морската й мощ“.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ ПРОСВЕТЕН ДЕСПОТИЗЪМ?

Да „скочим“ два века напред, в ХІХ век, когато почват реформите в Империята. Проф. от Института по балканистика към БАН Надя Данова: „Ако се обърнем към периода на Танзимата (тур. реформи), оценките за османския период се разслояват значително. След оповестяването на Гюлханския хатишериф през 1839 г. започва ясно да се очертава групата на българските образовани мъже, които изразяват убеждението си, че в Османската империя започват реформи, които ще доведат до модернизацията й. Вярата, че империята е навлязла в пътя на своето реформиране, се изразява много ясно от идеолога на движението за българска независима църква Неофит Бозвели, който в многобройните си текстове подчертава убеждението си, че османският султан ще изиграе ролята на просветения монарх. Подобни настроения изразява и установилият се като търговец в средиземноморския град Смирна (Измир) Константин Фотинов. Основателят на българския периодичен печат изразява многократно в издаваното от него списание “Любословие” убеждението, че османската държава е тръгнала по пътя на реформирането си. Привърженик на теорията за просветения деспотизъм, е готов да вижда в лицето на турския султан просветения монарх“.

В текста „пулсира“ недоизказаната позиция на авторката относно романтичния наивитет на двамата достойни възрожденци. Което напомня предупреждението на големия български историк Петър Ников (1884-1938), който говори за необходимостта да осмислим миналото: „Големите народни разочарования само след полувековен свободен живот сепнаха българското общество и доведоха  до съзнанието му необходимостта от сближение и завързване с миналото, от задълбочаване в него. Това съзнание наложи и на българския историк повелителния дълг наред със своята научна работа да напрегне сили и се отдаде на дейност за сеене на родно историческо знание“.

Днес виждаме сеене на „драконови зъби“. Не изпълнение на „повелителния дълг“ към обезверения ни деградиращ народ, а „предплатени в зелено“ учени-еничари, продуциращи по външни поръчки нихилистични проекти и учебници. Те и лежащите над тях „политпросветници“ от т.нар. Министерство на образование и наука „сеят“ в зелените глави на интернет поколението безразлично отношение към великите личности и събития в родната ни история.

Няма как да научат жестоки, неопровержими факти, премълчани в името на политкоректността в днешните учебници по „История и цивилизации“. Как да научат за знаменития памфлет „Уроци по клане“ на великия английски хуманист и държавник Гладстон, посветен на Априлското въстание 1876. Памфлет за броени дни преобърнал британското и европейско обществено мнение. „Още от онзи черен за човечеството ден – пише Гладстон – когато кракът на турците за първи път стъпи в Европа, те са олицетворение на най-гнусния, най-нехуманния човешки вид. Където и да са се появявали, навсякъде са оставяли след себе си широка кървава диря, и където и да е прониквало тяхното господство, цивилизацията е загивала и изчезвала. Навсякъде те представляват власт на грубата сила в противоположност на властта, основана на закони, на цивилизацията“.

Че тази „власт на грубата сила“ няма нищо общо с английското колониално владичество, натрапчиво сравнено от г-н Чънар с „османското“, говорят свидетелства. Фундаменталната отлика на Османската от Британската империя се корени в пръкнатото от османлиите ретроградно държавно творение, заредено с фанатичната енергия и цел на исляма със силата на ятагана да властва над целия свят.

През ХVІ-ХVІІ в. Османската империя достига висша точка на влияние. Могъща страна, полиетническа държава, простираща се от южните граници на Свещената Римска империя на север, до Йемен и Еритрея на юг; от Алжир  на запад, до Каспийско море на изток. (виж картата).

Британската империя е най-голяма в световната история. В 1870 г. там живее 1/4 от земното население върху 30 млн. кв. км площ. От 1931 т. офи­ци­ал­но се нарича Британска общност на нациите, а след Втората световна война – Общност на нациите (Commonwealth of Nations). Доброволно междудържавно обединение на 53 страни с 2,2 млрд. население и символичен глава кралица Елизабет ІІ. Невежите противници на Brexit, предвкусващи краха на Великобритания, едва ли подозират какво означава да си имаш „своя общност“.

Най-големият „диамант“ в короната на Британската империя несъмнено е Индия. Фиксацията в тази страна с уникална цивилизация е заради темата. От 1600 г. Индийският субконтинент е собственост на Ост-Индийската търговска компания, а след въстанието на войниците-сипаи (1857 г.) Лондон поема пряко управлението. От 1873 г. британският мо­нарх (кралица Виктория) се нарича Empress of India (императрица на Индия), а генерал-губ­ер­на­торът – ви­цек­рал.

Правният статут на Индия. Проф. А. Иванов: „Той по никакъв начин не може да се сравнява с този на Османската империя, характеризираща се с пълното безправие на покореното християнско население. Преплитайки се с традиционните институции, с местното право на завоюваните страни, колониалното право била сложно и противоречиво явление“. Отоманската империя пък има детайлно разработено османско право. Но не засяга покорените християнски народи, безправен придатък. Самият факт, че в съда, дето решението отсъжда кадия, а не светски съдия, думата на раята не струвала „пукната пара“.

ОТКРОВЕНИТЕ УРОЦИ НА ДЖАВАХАРЛАЛ НЕРУ

Нека „дадем думата“ на Джавахарлал Неру (1889-1964), най-видния държавник на обявилата 1947 г. независимост Индия, съратник на велика личност – Махатма Ганди. След обявяване независимостта (3 юни 1947) е пръв премиер на страната. Колониалният статут на Индия Неру дефинира с термина „английско владичество“.

Има една първа отлика между английското и турското „колониално владичество“. Засяга отношението на завоевателите към победената управляваща класа. Докато на Балканите османските турци физически изтребват християнската феодална аристокрация, друга е съдбата на индийската. Дж. Неру: „И така, ние намираме в Индия малко странно положение. Ние виждаме как англичаните, най-напредничавият народ на Европа по това време, влиза в съюз с най-изостаналите и консервативни класи. Те подкрепят загиващата класа, влизат в съюз с най-изостаналите и консервативни класи; оказват поддръжка на стотици зависими индийски управници в техните полуфеодални държави“. Полунезависимите княжества са на брой 601.

Британското колониално завоевание на Индия няма нищо общо с османското завоевание на Балканите. Първото е дело на велика сила, носител на по-висш социално-икономически и държавен строй – капиталистическия. А на Балканите османлиите спират развитието ни, налагат полуробовладелска, полуфеодална деспотия. В това е втората отлика на английското от турското „колониалновладичество“, произтичаща от качествено различните степени на социално-икономическо развитие. Дж. Неру: „Англичаните станали активен фактор на историческия процес в Индия – на този процес, който трябвало да преобразува Индия в промишлена  капиталистическа държава от съвременен тип“.

Третата отлика засяга архиважен въпрос – религиозния. Английските завоеватели, за разлика от турците, не посягат на религиозните права и свободи на индийците, изповядващи десетки религии, религиозни секти и култове. Дж. Неру: „Англичаните не били заинтересовани  в религията или в обръщането  [на индийците] в своята вяра; тяхна цел били парите. Те се бояли по някакъв начин да се вмесват в религиозните дела, за да не предизвикат гнева на народа, който можел да се вдигне против тях“.

Точно обратно е отношението на османлиите към християните. В 1416 г. султан Мехмед ІІ Фатих ликвидира Търновската патриаршия и я подчинил на Цариградската патриаршия. Така българите изпадат под второ, духовно робство. Последва бясно разрушаване на стотици църкви и манастири, придружено с физическа ликвидация на духовенството. Властите всячески препятстват свободното вероизповядване.

Показателен пример от Пиринска Македония. През 1560 г. Сюлейман Великолепни издава заповед до кадиите на Неврокоп (дн. Гоце Делчев) и околността, свързан с обичая лазаруване. „Понастоящем до честития ми престол е изпратена жалба, че черквата в споменатия град се намира на едно високо място, а край нея са джамиите и месджидите (малки молитвени домове – бел. ред.). В петък и други дни, когато дойде време за селя [призив за петъчна служба] и екзан [покана за молитва], намиращите се в черквата неверници лазаруват. Тъй като съм известèн за това, нареждам: Когато пристигне [заповедта] по въпроса и се регистрира, вижте има ли други подобни църкви, какви са, намират ли се в тях неверници и колко души са. Като се докладва, [отбележете] в околните места ли са и противоречат ли на свещения закон поведението и обичаите на неверниците, които живеят по подобен начин и с какво [противоречат]. Ако има подобно поведение и обичаи, да ги забраните“.

Радетелите на термина „османско присъствие“ вероятно имат контрадовод: въпросната заповед на най-великия султан се отнася за по-ранен период.  Че епохата на Танзимата при султан Абдул Меджид признал религиозните права и на гяурите. Да, Хатихумаюна (18.02.1856 г.) признал религиозното равенство. Член 7: „Моята Висока порта ще вземе енергични мерки да осигури на всяка религиозна група, какъвто и да е броят на привържениците й, пълна свобода в упражняването на религията“.

Хатихумаюна обаче си остава лист хартия. 10 години по-късно Априлското въстание 1876 г. го доказва. Някой от предплатените защитници на тезата за „мирно съжителство“ замислял ли се е: защо стотици батачани (мъже, жени, деца, старци) търсят убежище от ятагана в малката църква „Света Неделя“? Защото вярвали в древното правило за неприкосновеност на храмовете, смятани за свещени територии. Когато, подгонен от закона или оклеветен, се скриел в джамия, в черква и манастир, властите нямали право да му посегнат. Затуй батачани се скупчват в църквата. С наивна вяра, че традицията и султанският закон ще ги защити. Става огнено-кървава баня. Затова кореспонденциите на Макгахан за убийства, изнасилвания, поробвания взривяват Европа и принуждават управляващите Великобритания консерватори на Дизраели да млъкнат, не противопоставяйки се на решението на Русия с война да реши съдбата на балканските християни. 

Четвъртата отлика между английското и турско владичество касае методите на колонизация. Антонина Желязкова: „Колонизацията на османо-тюрките, която се осъществява чрез настаняване на военни гарнизони, представители на администрацията, служители на мюсюлманския религиозен култ, специални военнофеодални категории и други, определила многовековното съжителство на местното население с чуждия по вяра и етнически произход завоевател… Всъщност балканското население все пак останало обособено, запазило своето народностно самосъзнание. Въпреки успехите, постигнати от османските управници за сцеплението на народите в империята, имало постоянни прояви на недоволство от тяхната власт. Те се пораждали от робството, което гнетялопокореното население“.  

Методите на колонизация на завладените територии са свързани с основно явление, доминирало в Османската империя в първите четири (ХІV-ХVІІ) века на нейното съществуване. Историята на исляма се формира върху два взаимно свързани процеса: разпространение на исляма по нашите земи и ислямизиране на коренното население. Първият процес се изразява най-вече в заселване на мюсюлманско (предимно тюркско, но не и турско) население в българските земи под формата на колонизатори, а вторият – в насилствено ислямизиране на немалки слоеве от българското население. Първият процес внася по нашите земи изменения в религиозната картина. Вторият процес засяга изменения с деформиращи и деградиращи последици за българския етнос“.

За разлика от многомилионна Индия, отдалечена на хиляди километри от Великобритания, българските земи били част от жизненото ядро на Османската империя, т.нар. стратегически хинтерланд на столицата. Неслучайно Паисий Хилендарски, търсейки причината за тежкото положение на българите в сравнение с другите балкански народи, пише: „Но България се намира сред турците, близо до Цариград; затова българите са така угнетени и поробени“.

В нашите земи има организирано от властта двупосочно преселение. Първо, на османо-тюркски маси от Азия към Балканите: юруци, а през ХІХ в. по секретна спогодба между Руската и Османската империя у нас прехвърлят хиляди татари и черкези от Поволжието, Крим, Украина, Кавказ. Истинска напаст. Вторият процес на колонизация е от нашите земи към Мала Азия и Одринска Тракия. Цели селища с жителите са ислямизирани и насила преселени. Демографска политика на насилствено „разреждане“ на българския генофонд, т.е. особена форма на геноцид.

Исторически факти, преведени от видния наш учен-краевед Живко Сахатчиев,

БАЗИРАНИ НА ПРИМЕРА С ЯКОРУДА И РАЗЛОГА,

потвърждават този двустранен колонизационен процес. Във фундаменталния труд „Якоруда. Българската драма“, визирайки османо-тюркската колонизация, Ж. Сахатчиев пише: „През ХV век турските власти извършват колонизация на мохамедани по целия Балкански полуостров, включително и по българските земи, в това число и Якорудско землище. От Мала Азия били преселени така наречените юруци – номадски племена от различни етноси, занимаващи се със скотовъдство и водещи подвижен начин на живот. Причислени били към военната организация“.

Авторът описва и втория, дебългаризиращ колониален процес: „През 1666 г. става едно събитие, което ще разтърси из основи и коренно ще промени живота на якорудчени. През тази година Османската империя обявява „свещена война“, която води повече от 20 години с Венеция за остров Крит. И когато великият везир Мехмед Кюпрюлю потеглил с основната войска от Одрин за Солун, от Пловдив със същата цел потегля и румелийският бейлербей Пехливан Мехмед паша с шестима паши и 150 000 еничарска войска. На него е заповядано да ислямизира българското население по своя път, защото на турската власт е нужен сигурен тил в Родопите“. Загинал във войната с Венеция, бейлербеят не могъл да изпълни заканата: като се върне, ще изколи всички, ако не приемат мохамеданството. Това сторил султан Мехмед ІV през 1669 г., ислямизирайки Якоруда и ред селища в Разлога.

Помохамеданчването на Якоруда, сочи Ж. Сахатчиев, е дело на „млад еничерски големец с прозвище Пенджик, якорудченина Петър Чопев, взет като момче в еничарския корпус… Населението на съставните родопски селища, с изключение на Добрево ниве, приело мохамеданската религия, но си запазило чистия майчин език, българските фамилни имена, българските названия на местности и селища. Но селищата, пръснати по рилските ридища, престанали да съществуват. В 1880 г. якорудският катранджия Агапия Качорев попаднал в селата Енеджие и Коваклия около Лозенград (Одринска Тракия). Той направил впечатление на някои селяни с носията и диалекта си. Когато им казал, че е от Якоруда, го запитали: има ли там Блаца и Кривак? Обадили му, че в няколко села тук има кривачени и блачени, доведени отпреди 200 години. Източно от Лозенград има и село с име Юндола. Тези данни се потвърдили и от други якорудчени, които са ходили по тези места да продават катран: Атанас Кръстев Паланков и Ибраим Кунгьов, както и от Владо Робев и Димо Янков от Лозенград“.   

Авторът превежда османски документ, потвърждаващ отрицателните последици от ислямизацията: „През 1710 г. в Данъчния регистър в Якоруда вече е отбелязано, че има 288 джизия домакинства, почти наполовина в сравнение с 1660 г. Това показва, че християнските домакинства, въпреки 50 години естествен прираст, са намалели два пъти, защото са помохамеданчени, а мохамеданите не плащат данък джизие“. 

Тезата на Ибрахим Карахасан-Чънар, механично сравняваща турското с английското „колониално владичество“, има един съществен порок – ПРЕМЪЛЧАВА ПОЗИТИВНАТА, ЦИВИЛИЗАТОРСКА СТРАНА

на британското владичество над Индия и другите колонии. Англичаните премахнали някои чудовищни практики в индуското общество, като обряда сати, самоизгаряне на вдовицата върху погребалния огън на мъжа. Но по-важно е друго. Дж. Неру: „Появата и внасянето в употреба на печатната машина било голям стимул за развитие на народните езици хинди, бенгали, маратхи, урду и др.; не само влезли в употреба, но на тях били написани литературни произведения“. 

Точно обратно е в Османската империя. В 1665 г. споменатият Пол Рико пише: „Печатарското изкуство у тях е абсолютно забранено, защото би могло да постави началото на задълбочено учение, което е несъвместимо и опасно за тираничното им управление“.

Дж. Неру, хвърлен от англичаните в затвора, доблестно признава техния принос: „Когато се разглежда историята на английското господство в Индия, едностранно противоречие се хвърля в очи на всяка крачка. Англичаните станаха управници на Индия и бяха най-напредничавата държава в света, тъй като бяха пионери на нова голяма машинна индустриална цивилизация“.

През 1923 г. емигриралият в Белград руски историк Петър Бицили, сетне преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, пише: „Още през 20-те години на ХІХ век било решено в Индия да се въведе образование. Това било първата крачка към „европеизацията“ на Индия. Постепенно били открити колежи, специализирани преподавателски институции, чиято цел била да подготвят бъдещи чиновници от всякакъв вид – лекари, прависти, инженери и т.н. Последиците от тази дейност били превъзходни: моралното и материалното състояние на Индия, което в средата на ХІХ век било наистина много тежко, значително се подобрило. Днешна Индия има свои интелектуалци, свои администратори, професори, свои списания и вестници… Англия обединила Индия икономически и политически. Освен това чрез издигането на индийската култура Англия пробудила самосъзнанието на народите на Индия. Тя европеизирала Индия, но тази „европеизация“, в смисъл на въвеждане на европейските системи на образование и европейските културни средства, имала като последица възраждането на старата индийска култура, пробуждане на интереса към великата, вече отдавна забравена индийска философия и към индийските религиозни системи. Интелектуалците на Индия, получили образование в английските университети (често пъти в Оксфорд и Кеймбридж), които говорят и пишат на английски, не са английски, а индийски интелектуалци“. 

Същото казва Дж. Неру, британски възпитаник: „Английското образование довело до разширяване кръгозора на индийците, до възхищаване от английската литература и институции, до възмущение от известни обичаи и страни на индийския живот и до все по-нарастващо изискване за политически реформи“.

СЪСТОЯНИЕ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ В ХІХ ВЕК

В Османската империя двама султани – Махмуд II (1808-1839) и султан Абдул Хамид І (1839-1861), се опитват да проведат реформи. Първият се проваля. Реформите от 1839  до нач. на  1870-те г. са известни като Танзимат. Но останали на хартия. Османските власти всячески възпрепятствали развитието на просветата и културата. Британецът Робърт Джаспър Мор, посетил Пловдивската област през 1876 г., за да се увери в известията за турските насилия в април 1876, изнася показателен факт. „В Одрин не се разрешава да има печатница и единствените вестници, които се получават в обществените места за развлечение, са на гръцки език“. 

Точно обратно е в Британска Индия. Английски интелектуалци защитават правото на индийците на свои вестници и списания. Дж. Неру: „От 1870 година англичаните започнали да издават в Индия вестници. Обикновено те много остро критикували правителството, което довело до конфликт и въвеждане на строга цензура. Англичаните били между първите борци за свобода на печата в Индия и един от тях – Джеймс Силк Бъкингам – бил изгонен от страната“.

Реално изравняване правата на покореното население в Османската империя никога не става. Заради конфронтационната бездна между господстващото турко-мюсюлманско малцинство и покореното християнско мнозинство, „изкопана“ от фанатичния екстремизъм, заложен в Корана. Сура 47. Мехмед: „Когато срещнете неверниците, отрежете техните глави, докле направите едно голямо клане между тях, и вържете ги във вериги“.

Това, което правят английските колонизатори в Британска Индия – интеграция на индийци в управлението, в Османската империя се считало за кощунство. Е, при едно изпълнено условие: ако се отречеш от Христос.

Точно преди 144 години Уилям Гладстон получил тревожни известия за кървавото потушаване на Априлското въстание, заключава, че е настъпила т.нар. „изключителна фаза – управляващият народ намира, че ключовите му позиции са застрашени“. Ето как описва, с типичен английски сарказъм, другата, спокойна, „обикновена фаза“ на турското господство, която феновете на термина „мирно съжителство“ тъй харесват: „А какъв е бил животът на раята при тези по-благоприятни условия? Бил е живот, който е познавал истинска сигурност и спокойствие само когато властта или нейните представители случайно са били далеч. Живот, който никога не се е ползувал от привилегиите на закона, освен ако представителите на закона са отсъствали. Живот, който оставял на християнина само онова, което мохамеданският му господар случайно не е пожелавал. Живот, в който съпруга и дъщеря – източник на най-сладка утеха – са били постоянна причина за най-мъчително безпокойство. Живот, унизен с раболепие, отровен със страх, убиващ мъжеството, лишен от свобода, която е задължително условие за всяко благородство у човека, освен за бягство в нечия чужда земя или в мечта за бъдещо спасение“.  

Този цитат поставя архиважен въпрос. За многообразните форми на геноцида, на който бил подложен българският народ. Геноцид, твърде опростено свързван с най-чудовищната му форма: ликвидирането през 1915-1916 г. от младотурците на 1,5 млн. арменци. Защото геноцидът не е само физическо изтребление, а е обрасъл със всевъзможни сатанински методи, заслужаващи специално разглеждане.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *