Да намериш щастието въпреки клеймото ”син на враг на народа” – изповед на 85-г. син на убития горянин от Кресненско Асен Драчев

Георги Асенов Драчев е роден през 1934 година в Полена, някогашна махала към кресненското село Влахи. Изключват го като ученик от Техникума по тютюн в Дупница като син на враг на народа. Поради същата причина отбива военната си служба  като трудовак в галериите на мината в Брежани. Работи и като товарач на трупи в Пирин планина, успява да получи тапия за готвач, бил е ловен надзирател, домакин и готвач в Горско стопанство – Кресна. След пенсионирането си е топготвачът на известно заведение край Благоевградска Бистрица, при пазара в Благоевград

– Георги, в Кресна, а и другаде, си известен повече като Джони. Защо?Ами Джони е прозвище, така да го кажем галеното на Георги от английския вариант на името. Не помня откога го имам и как ми е дошло.

А фамилното име Драчев?

Тук нещата са с по-дълга история и са в две направления. Род Драчеви е много голям, но специално нашият клон по кръв няма нищо общо с него, освен ползвайки името му. Името Драчеви се свързва и с известния град Драч в Албания. Било е още по време на турското робство. Бъдещият родоначалник на род Драчеви убил някакъв зъл турчин и за да не го хванат и изпратят в Диарбекир, забегнал и намерил място за нов живот в Полена. Тук си създал семейство. Викали му Драчовалията, по името на града Драч, и така родът станал Драчеви. Той бързо се разраснал, като само от един Драчо са се пръкнали шест семейства от синовете му Стоян, Алекси, Никола, Нушко, Митре и Костадин. Нашата връзка идва от единия от шестте братя – Костадин. Този Костадин е наш дядо, а съпругата му Милена – наша баба. Нямали си обаче рожби и си осиновили дете. И това дете се оказва впоследствие баща на мен и на тримата ми братя.

Баща ти Асен е убит през 1948 г., а доколкото знам и все още е с незнаен гроб.

Вярно е. Убиха го заради оказвана от него съпротива срещу комунистическите власти през пролетта на 1948 г. Баща ми създал семейство, родили сме се ние, четирима братя, построил къща, имал имоти, животни… Хубаво, ама не му харесвали разпоредбите на тогавашните власти. След 1944 година, както е известно, всичко се командва от създадения Отечествен фронт /ОФ/, а той пък от тогавашната Комунистическа партия. Такава организация ОФ, а и партийна група на БКП е имало и в района на Влахи и те са се занимавали не само с управлението на района. Тяхно дело станало събирането на държавните доставки от месо, памук, вълна и други продукти от населението за подпомагане на държавата, като естествено този налог бил налаган  повече на нечленуващите в ОФ и БКП. Обратно пък ставало при разпределението на нарядните стоки, че тогава действаше и купонна система за дефицитни продукти като захар, олио, газ за осветление, сол, както и някои басми и платове.

По това време във Влахи и района е действала и силна организация на БЗНС. Тя уж била към ОФ, но постепенно минала в опозиция и това дошло главно заради извършваните несправедливости от новите власти. Тате е бил член на БЗНС и нещо в ръководството на организацията. Познавал се е с водача на земеделците на национално ниво. В един момент и партията се разцепва – една част като БЗНС става лоялна на ОФ, а друга част, водена от Никола Петков, минава в опозиция и след обесването му става БЗНС „Никола Петков”. Към това БЗНС се ориентира и организацията във Влахи.

Откога започва това брожение срещу комунистическото управление във Влахи и Полена?

Още от 1946 година. БЗНС и БКП застават на различни позиции. Стига се до спорове, кавги, заплахи. Тате намира смелост и скъсва портрет на вожда на народа Георги Димитров. Сред недоволните е и Герасим Тодоров, който от лятото на 1947 година излиза в нелегалност из горите на Пирин. Към него се присъединяват и други и се образува чета, която нараства, създава си мрежа от ятаци и става заплаха за властите почти в целия Пирински край.

Баща ти беше ли в тези събития?

Да, беше. Служил е като ятак, а и повече сам е работил. По едно време изчезна от къщи. Имал си е своя лична бойна пушка. При разгромяването на въоръжената групировка на Герасим Тодоров, известна и като Шести пирински отряд, а и като Бандата на Герасим Тодоров, съобщили на тате, че ако се предаде сам, а и пушката си, няма да бъде съден. Преценил човекът, че няма накъде, и се предал. И вярно не бе съден, но бил убит без съд. Като арестуван успяхме да го видим. Тръгнали бяхме аз и братята ми с мама да ходим в полето край Струма да окопаваме лозе. В м. Влашка чешма имаше милиционери и сред тях беше тате. Беше без обувки, вероятно му ги бяха взели, имаше едно кожено яке, но не беше на гърба му. Мама бързо ни каза да вървим по пътечката и да не ни види, че ако ни види, ще се развика, а може и да се затича към нас и милиционерите да използват това, за да го убият.

И това ви беше последното виждане?

Да. Заредиха се дни, а от него ни вест, ни нишан. По едно време мама получи вест от близък човек, друг някой си му бил казал: „Кажете й да не го чака повече. Да си носи черната кърпа”. По-късно се подразбра, че е убит заедно с Васил Адамов, Иван Танчев и Солун Ташев, без съд и присъда. Как и къде това е станало, къде са погребани и сега, вече 71 години оттогава, все още е неизвестно.

Не сте ли искали от държавните власти да ви съобщят има ли гроб и къде е? Не е възможно да няма тогава съставен някакъв документ.

Правихме опит. 1963 година правихме постъпки до Окръжното управление на МВР в Благоевград да ни съобщят мястото, където са му костите, та и ние да имаме възможност понякога да прелеем вино и запалим свещичка в негова памет. Получихме следния отговор: „По повод молбата ви, съобщаваме ви, че вашият баща Асен Костадинов Драчев през 1948 година е бил заловен и предупреден, че ако втори път не отиде в Бандата на Герасим Тодоров, няма да бъде съден и ще бъде освободен. Въпреки предупреждението той отново се присъединява към бандата и при една престрелка е убит”.

На 14 години си бил, когато разгромяват на горяните. Какво си спомняш?

Беше месец март 1948 година. Герасим Тодоров вече бе създал мощна въоръжена чета. Както се приказваше тайно, се е знаело, че тази организация не може да свали властта, но се е разчитало, че създалото се въоръжено съпротивително движение ще предизвика Англия и САЩ да се намесят. Това обаче, както е известно, не се случва…

Но за разгромяването. Говореше се, че в акцията са участвали над 3000 милиционери и е била родена от тогавашния министър на МВР Антон Югов. Милиционерските части били разпределени по групи по селища и основни пътища и така целият Пирин, от Градево до Мелник, се оказва в мощна милиционерска блокада, и то такава, че и пиле да прехвръкне, ще се узнае. За да ограничат горяните от своите ятаци, живеещите по махалите бяха свалени в големите селища. Нас от Полена ни свалиха в Кресна. Натъпкахме се цели семейства от по 5-10 души в една стая. Прибрани бяха в големите села и де що имаше овце, волове и друг добитък. През деня имаше милиционерско наблюдение с разрешение за ходене до магазин, а нощем – пълен блокаж. И оставени горяните без ятаци, домовете им опразнени, всичко завардено, вземат и повечето от тях се предават, други се самоубиват, а последствията са и Народен съд, който издава десетки смъртни и доживотни присъди.

Убийството на баща ти как се отрази на детството и юношеството ти?

Ами сега, след като вече има реабилитация на горяните, спокойно мога да кажа, че се чувствам и горд от това, което е правил тате. В ония години обаче не беше лесно, че и аз, и братята ми бяхме като белязани със „синове на враг на народа”. Благодарение на мама и Господ се очувахме и си намерихме добри житейски пътища.

Учението ти как мина?

Малко учих,  изключваха ме. Начално образование имам от Полена, прогимназия от Влахи и после постъпих в Техникума по тютюна в Дупница. Там извън учението отглеждахме тютюн, реколтирахме зеленчуци, картофи, хранехме се безплатно, ритахме топка. Не можах обаче да го завърша.

Защо?

В дирекцията на училището се получило писмо от Влахи, че съм от семейство с баща, борил се срещу народната власт. И ме изключиха. Викна ме директорът на техникума Боян Киселички и ми прочете писмото. Благодаря му, че го стори. Добър човек беше. Аз се разплаках, а той се просълзи. Разбран човек, но нямаше какво друго да прави, освен да ме изключи.

Дупнишкият тютюнев техникум ми е оставил и мили спомени. При напускането му се случи и един незабравим жест от страна на съучениците ми, с които заедно играехме футбол и аз бях централен нападател. Съучениците ми подариха топка. Прибрах се в Полена, зад училището имаше ливада и с моята топка я превърнахме в нещо като игрище. Другарчетата ми, не виждали такава топка, тичаха по нея като луди. Стигна се до там, че си направихме и отбор, и с него правехме мачове във Влахи, Ощава и други села.

Какво е сега Полена?

Сега… От половин век е без жители. Всичко е пусто. А беше към 60 къщи, всяка с по 5-10 деца. Из планината – ниви с тютюн, картофи, жита, градини. И много домашна стока – овце, кози, говеда. Още невръстни момчетата знаеха да орат, да садят, да копаят, а момичетата – да сядат на разбой, да плетат.

Какви ви бяха забавленията?

Нямаше електричество, но на газени лампи се събираха младежите в стая на училището. Правеха се танцови забави. За тях и аз имам принос. С брат ми Ангел поработихме доста по залесяването към Горското стопанство в Кресна и с взетите пари отидох в София и си купих един акордеон. Бях вече на 19 и взех да го разтягам на забавите като самоук в изпълнение на танго, валс, румба. С акордеона понаобикалях и по забави в Плоски, Илинденци…

Взеха ли те в казармата?

Заради тате и четиримата братя служихме като трудоваци. Първоначално аз бях в Марикостиново, където копаехме някакви канали. Работеше се на норма и който не я изкараше, му добавяха работно време. После ме вкараха на 300 м под земята в галерии на ДМ „Пирин” – Брежани. Работех на хаспел. И при въглищата имаше норми и ако изкарахме нещо над нормите, само то ни се заплащаше. Случваше се обаче и аз с такива пари си купих градски костюм, какъвто в Полена друг нямаше, та се и поизфуках.

Как се случи, че си намери булка през Струма, и то чак в отсрещната на Пирин Малешевска планина?

Ами случи се. От Моравска е. Роска се казва. Нямаше още 18. Дошла при роднини в Полена и се запознахме. После се срещнахме в Кресна и така от среща на среща, от дума на дума, ха за ръката, ха другаде, и тя хубава, а и аз не отстъпвам, и взехме, че си дадохме дума и се събрахме. Само на теб го казвам, но и сега в пенсионерски години и за двамата така, както си мисля, и за Мадона не бих я сменил /смее се/.

Разкажи каква ти беше работата в онези години?

В по-младите ми години станах домакин към Горското стопанство в Кресна за участък „Синаница”. Тогава в Синаница беше нещо като вавилонското стълпотворение. Имаше над 100 работници, кухня, бараки за живеене, столова, фурна за хляб, много волове като обоз за свличане на трупи от Пирин, джаги, триони, всевъзможни други инструменти. Читалището в Кресна дори бе открило и филиал на библиотеката си. Сега е друго – няма работници, но пък там се създаде нещо като курортна зона с доста вили.

Така се случи, че поработих и като надзирател по лова. Имах вече тапия за готвач след успешно изкаран курс и положен изпит в Кюстендил и станах готвач на група горски работници в Малешевска планина – участък към Горна Брезница. И така от тук до там се изтърколи времето за заслужен пенсионерски отдих.

Но още работиш?

 Пенсионерският отдих дойде само в трудовата ми книжка. Дойдоха времената на демократични промени. Включихме се и ние в тях. Синът ми Пламен откри заведение на брега на Благоевградска Бистрица при пазара, с тераси над реката. Със 150 места беше и празно рядко имаше. Беше топзаведение за Благоевград. Над 15 години аз и съпругата ми Роска бяхме в персонала, който умирисваше района на вкусни кебапчета, кюфтета, пържоли, шкембе чорба, разни супи, напитки…

Сега как е заведението?

Няма го. Бутнаха го градските власти.

Ами ти и Роска?

Аз и Роска в Кресна. В Кресна още от младини си направихме заедно с тримата ми братя къща. Сега вече наистина дойде време за заслужен пенсионерски отдих. Ама и не съвсем, имаме си дворно място, правим си градина, имаме място и в близката местност Ново село с много овощни дръвчета, та си намираме занимавки. Пък е приятно, като дойдат децата и внучетата с техните деца, да има какво да сложим в багажниците на колите им.

Както ми казваш, след тежкото юношество и младост животът ти се е пооправил?

Може да се каже. Трудовите ми години не бяха от най-тежките. Семейството на сина Пламен е добре, дъщерята Валентина и зет ми допринасят за развитието на плувните спортове в Благоевград.

Има обаче и нещо, което ме натъжава. Няма я романтиката от миналото, а и чезненето на селища си е същинско бедствие. При кооперирането на земята изчезна родното ми Полена с над 400-те си жители, а сега е само с един местен жител по  регистрация на ГРАО. Разрасна се Кресна, но в годините на промени и тук нещата вървят към залез слънце. Градчето беше към 5000 жители, а сега се е постопило, а общо за общината от близо 9000 жители сега са не повече от 5000. Както за селищата, така бедата е и за къщите. В Кресна много къщи отдавна са постоянно заключени. Така може да стане и с тази, в която аз живея. Когато с братята ми я направихме, в нея бяхме общо 18 души, а сега сме само аз и съпругата ми.

Кажи нещо за финал?

Като за край ще кажа, че независимо какво и как ми се е случвало, съм доволен от житейската си съдба. На 85 години съм вече, а и булката ме следва. Поддържаме дух и здраве с малко земеделска работа, разходки, на кафе с приятели. Все гледаме да няма поводи за ядосване. Доволни сме от това, което имаме, а според стара  житейска мъдрост това е много здравословно.

Разговаря БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *