HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan

Двоен “шамар” за македонизма: Писмото на Македонската архиепископия и бързият, ясен ответ на българския Свети синод

Бързото, недвусмислено позитивно решение на Светия синод на Българската православна църква (БПЦ) да приеме молбата да стане майка-църква на Македонската православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ-ОА) се оказа изненадващо. Въпреки скептичните коментари у нас на прикрити либерал-атеистични врачки.
Тъй увисна глождещо съмнение: Какво целеше писмото? Провокация, капан или е светло дело. Времето ще покаже. Едно е несъмнено: дело богоугодно. Доколкото възстановява потъпкана историческа справедливост, свързана с религиозното минало на разпарчетосаното от балканските шовинистични хиени българско етническо землище в Мизия, Тракия, Македония, Добруджа, Поморавието. Минало, свързано с Охридската архиепископия и Българската екзархия.
Настаналите тези дни събития пораждат резонен въпрос: Има ли опасност и БПЦ, и МПЦ да паднат в капана на две поместни църкви? Синхронно носещи историческа вина за етнополитическата и културна конфронтация на Балканите – Сръбската и Гръцката православни църкви, и задкулисният им височайши ментор – Вселенската патриаршия.
За да отговорим на този тревожен въпрос, да пооголим два-три сиво-черни исторически корена на македонската схизма (скъсване), довела до многолетна изолация на МПЦ-ОА. Но има знамение! Именно тази, 2017 година, се навършват 50 години, откакто през 1967-а МПЦ отхвърли чужд диоцез, отказа подчинеността си на Сръбската православна църква (СПЦ). Да върнем лентата на събитията…

 

НАШЕНСКАТА РЕАКЦИЯ
След като на 16 ноември журналистът Горан Благоев пръв огласи текста на писмото на МПЦ до Светия синод на БПЦ, на 21 ноември медиите публикуваха отворено писмо на учени, общественици, журналисти до патриарх Неофит с призив БПЦ да “приеме протегнатата ръка на Македонската архиепископия”. Сред подписалите срещаме имена на достойни наследници на видни македонски възрожденско-революционни родове, като Христо Матов, Райна Дрангова, Елисавета Шапкарева и др. А накрая, в нашенски стил, пак “лъжица катран” вгорчи “бурето с мед”. Огласеният в интернет списък приключва с журналист, известен от архивите на ДС с псевдоним “Алберт”. Същият, който в последните години смени идеологическата “резба” и се превърна в неприкрит измекяр (слуга) на македонизма и сърбошовинизма. Нагло адвокатстващ по медии за нарушените права на някакво “македонско малцинство” в България!
Но нейсе! Писмото точно казва: “Българската патриаршия има всички основания – и исторически, и канонически – да поеме тежкия кръст и да помогне на нашите кръвни и духовни братя в Република Македония, за да може тяхната църква да получи своето пълноправно място в семейството на православните църкви”.
Стана факт. На 27 ноември Светият синод, напук на песимистичните очаквания, направи историческа стъпка. Която, съчетана с историческия пробив с писмото на Светия синод на МПЦ-ОА, се оказа духовен “шамар” за македонизма и двете балкански шовинистични “посестрими” – Гръцката и Сръбската църкви.
Ако нашенската реакция на писмото на МПЦ се колебаеше между категоричното “да” и страхопъзльовското “да, но”, на югозапад от нас

 

МАКЕДОНСКАТА
РЕАКЦИЯ БЕ ДАЛЕЧ
ПО-СЛОЖНА:
от ледено мълчание и почуда, през плахо одобрение и ядно отричане. “Естествена” реакция след 70-годишно идеологическо зомбиране на поколения македонци чрез ерзаците (ментетата) на историческите фалшификати и нагли кражби на културно-историческото ни наследство. Които виждаме в центъра на Скопие, в монументите на присвоени велики български личности. Като почнем с “македонските” светци Климент и Наум Охридски. За първия гъркът Теофилакт, Охридски архиепископ между 1084-1107 г., пише в Пространното житие: “След това, като се посъветвал с по-разумните от своите приближени, които всички били разположени към Климент като към свой баща, той (цар Симеон) го назначил за епископ на Дрембица или Велика и така Климент станал

ПРЪВ ЕПИСКОП НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК”.

А тази епископия се простирала от Охрид на североизток. И минем към паметниците на цар Самуил, Отец Паисий, Гоце Делчев и Даме Груев, та стигнем до Никола Вапцаров.
Опозиционните медии в Скопие излязоха със заглавия от типа: “Заев направи македонците българи, а сега Светият синод иска да направи и църквата ни българска”. Според македонистките медии искането на МПЦ БПЦ да стане нейна майка-църква било “равносилно на загуба на македонската идентичност”. Медии тълкуват писмото на МПЦ като “продължение на лошия Договор за добросъседски отношения с България, който прави от македонците българи”.
Така ли?! Доколкото не Скопие, а София стори недопустими отстъпления от националния интерес. Премиерът, подписвайки договора, призна де факто изкуствения “македонски jазик”, създаден не преди векове, а непосредствено след края на Втората световна война. Jазик, плод на механично болезнено “инжектиране” в тъканта на западнобългарските говори на сръбските букви плюс няколко хиляди српски думи, едва ли случайно от административно-управленската и юридическа практика.
Интерес представлява поведението на доскоро управляващата ВМРО-ДПМНЕ. Официално становище за писмото няма, както и от централата на днес управляващата СДСМ на Зоран Заев. Няма как. И двете партии са рожби на македонизма. С особени специализации. Първата: с фантазно-националистическо мародерство на трако-българското историческо наследство (виж програма “Скопjе 2014”, лапнала 560 млн. евро). Втората: подменила коминтерновския слугинаж към Москва с национал-нихилистки метани към гей-либерален Брюксел и Вашингтон.
Но има още една отлика. Ако в СДСМ няма реформаторско крило, го има в партията на Никола Груевски. Отдавна подозирано в прикрито българофилство. В лицето на Петар Богоески на 20 ноември публикува анализ. Показателен пасаж: “Признаването автокефалността на МПЦ ще възстанови славата на Охридската архиепископия и ще отвори вратите за македонците към по-светло бъдеще. По този начин ще бъдат поправени две огромни исторически несправедливости, извършени върху нас – тази от 1767 г. и тази от 1912 година. И двете извършени по един неканоничен и нецърковен начин, с политически средства. С първата несправедливост насилствено беше закрита Охридската архиепископия, а с втората – екзархийските епископии. При това положение повече от ясно е, че МПЦ-ОА има и каноническо, и легитимно право да поиска признаване и легитимност от страна на БПЦ, а не подобно нещо да се иска от Сръбската православна църква, която насилствено е налагала своята църковна власт във Вардарска Македония. Аз като македонец многократно съм изтъквал, че ако БПЦ демонстрира истинска братска любов към нас, християните от Македония, ще извърши исторически акт, несравним не само с тези от последните 100 години. Това ще бъде много по-значим акт от неотдавна подписания Договор за приятелство между двете държави”.
Горният аргумент подсказва: Светият синод на БПЦ притежава силен коз в предстоящите преговори с другите поместни църкви. Относно факта на неканоничното и престъпно поведение на Гръцката и Сръбска църкви по време и след войните 1912/1913 години.
Трудно е да се анализират процесите вътре в МПЦ, довели до писмото. Не само заради традиционната дискретност на църковната йерархия. Това, което знаем, е, че двама митрополити са своеобразни полюси в синода:

ПОВАРДАРСКИЯТ АГАТАНГЕЛ И СТРУМИШКИЯТ НАУМ.

Те олицетворяват борбата на миналото с бъдещето. Агатангел, чиято престолнина е Велес, изразява македонистката линия в Светия синод. Макар да няма куража да гласува против писмото, на 21 ноември в онлайн изданието Religia.mk публикува своето несъгласие. Личи от самото заглавие: “Бараньето (искането) до БПЦ е продолжение на договорот со Бугариjа”. 62-годишният дядо Агатангел обвинява българската държава за “тивкиот (тихият) геноцид во Пиринска Македониjа. Бугариjа пропушти историска шанса да се извини и да побара прошка за злоделата и зверствата кои биле спроведувани от нивните предци”.
Владиката смятат за близък до югослужбите още преди разпадането на Югославия. През 1983 г. като свещеник е пратен по линия на УДБА в Австралия да македонизира българите. С основание в него провиждат дългата ръка на сръбските тайни служби. В Скопие се говори, че при управлението на Груевски получил 11 млн. евро помощ от държавата, но и досега не е ясно как са похарчени!
Митрополитът е и новатор. Верен на македонистката идеология, тихомълком подкрепя неканоничната поява на езически символи в храмовете на епархията. Такъв виждаме в църквата в Радовиш: мозаечен под с 16-лъчевата Звезда от Вергина, за пръв път открита инкрустирана върху масивна четириъгълна златна урна в разкопаната на 8 ноември 1977 г. от гръцкия археолог Манолис Андроникос гробница на Филип II Македонски. Когато РМакедония обяви независимост, 16-лъчевата звезда стана национален флаг. Атина бурно протестира и Скопие се принуди да съкрати наполовина лъчите на знамето.

Обратно, морален контрапункт на Агатангел е Струмишкият владика Наум. Той пръв съобщи в медиите, че на 9 ноември Светият синод е изпратил писмо до БПЦ. Той е разумният балансьор в синода. И който заяви: “България и Република Македония имат обща религиозна история. Българската православна църква има шанса да се превърне в църква-майка на Македонската православна църква със самото й признаване”.
Но има една друга личност, която от години е “трън в очите” на македонистите. Игуменът на Бигорския манастир “Свети Йоан Предтеча” архимандрит Партений. Негов е знаков израз в интервю, дадено на 8 ноември за македонския сайт pogled.mk: “Македонизмът, какъвто е, със своя ужасен лик през последните години е едно чудовище, яде децата си, както митологичното гръцко божество Кронос”.

ИГУМЕН ПАРТЕНИЙ Е РЕВОЛЮЦИОНЕР-РЕАЛИСТ

На всеки Илинден група монаси от манастира изпълняват песента на македонските революционери “Изгрей зора на свободата”. Марш, създаден 1923 г. за нуждите на историческото ВМРО. Не за днешните две лъжепатриотични политментета. “Всеки път – казва отец Партений, – когато правим богослужение на големия национален празник Илинден, а и на други национални празници, правим и молитва, наречена доксология, на която се молим за предците и за родината”.
Тази високообразована и ерудирана личност, срещу която ядно скачат фанатизирани от македонизма слепци, стана известна с интервюто си за Faktor.bg, когато пръв подкрепи договора от 1 август. Там заяви: “Доста голяма щета на македонския народ му нанесе и романтичната теза, “дека македонскиот народ имал директно античко потекло”.
Игумен Партений 3 месеца преди да стане факт писмото на МПЦ-ОА изрече: “Ние искрено веруваме и се надеваме дека Бугарската патриjаршиа како наследница за Егзархиjата има целосно историско и канонско право, но и обврска да jа признае автокефалноста на Охридската архиепископиjа, възобновена во лицето на Македонската православна црква”. В края на интервюто казва: “Жалко е, че днес Охридската архиепископия има нерешен статус. А тя е нещо, което силно ни свързва, защото тя от векове е била наша обща църква. Затова нейното признаване от страна на БПЦ би представлявало голямо историческо дело, което ще подпечата духовното сродство и братолюбието между нашите народи”.
Но да се върнем назад…

ИСТОРИЯ ВКРАТЦЕ ЗА МАКЕДОНСКАТА СХИЗМА

Тя доказва несъмненото духовно-канонично престъпление на Сръбската църква след Балканските войни (1912-1913) и особено след Първата световна война (1915-1918), когато българските епархии във Вардарска Македония насилствено са присъединени към диоцеза на СПЦ. Как? Вестник “Камбана”, 6 октомври 1913 г.: “През 1912-1913 г. сръбските власти във Вардарска Македония конфискуват и превръщат в сръбски 761 екзархийски църкви, екстернират петима екзархийски владици, прогонват, убиват или принуждават да се нарекат сърби 833 екзархийски свещеници”. Това е само началото…
След Втората световна касапница, на 4 март 1945 г. в Скопие на църковно-народен събор се взема решение за възстановяване на Охридската архиепископия, но вече като “национална”. Което е парадокс в контекста на атеистичния Титов режим. Решението с гняв и проклятия е отхвърлено от Архиерейския събор на СПЦ.
Македонските владици не клекват. Втвърдяват тона. На 4 октомври 1958 г. в Охрид свикват втори църковно-народен събор, приел предложението за възстановяване на Охридската архиепископия. Шовинистичната СПЦ не отстъпва, но под натиск на “другарот Тито” отстъпва и се съгласява с решението на Охридския събор. Така на 19 юли 1959 г. с обща литургия между сръбския патриарх Герман и епископ Доситей Македонската църква е призната за самостоятелна с ранг архиепископия. Но автономна, под попечителството на СПЦ. По-късно е конституиран и синодът на МПЦ.
През 1966 година отношенията между двете църкви пак се влошават. На 17 юли 1967 г. в Охрид трети църковно-народен събор провъзгласява МПЦ за автокефална, т.е. независима от СПЦ. Оттогава до ден-днешен МПЦ смятат за схизматична (разколническа), изолирана от целия православен свят.
На 12 ноември 2009 г. МПЦ прибавя към името си “Охридска архиепископия”, възглавена от архиепископ Стефан и синод от 9-има митрополити.
В контекста на горното съвършено ясно е: главните проблеми в преговорите с поместните църкви ще дойдат от СПЦ и Гръцката православна църква (ГПЦ). Които винаги повече от век са действали задружно срещу Българската екзархия и нейния приемник БПЦ.
След като стана известно писмото на МПЦ-ОА до БПЦ,

“БРАТЯТА” ЕЗУИТИ СЪРБИ И ГЪРЦИ СЕ РАЗМЪРДАХА.

Часове след като бе обявен текстът на писмото, на следващия ден (19 ноември) анонимен автор публикува дописка в гръцкия църковен сайт озаглавена “Схизматичната “македонска” църква е подготвена да признае Българската патриаршия като нейна майчинска църква”. Четем: “В същото време Светият синод на Българската патриаршия, независимо от разговорите с хора от FYROM (Бивша Югославска Република, официално название от ООН), се страхува да направи първата крачка. Разбира се, трябва да се изтъкне, че Българският патриарх на няколко пъти официално приемаше схизматици, а българската църква свободно използва термините “Македония” и “Македонска църква”.
Дописката е илюстрирана с фотос от 24 май 2014 г., когато в София бе организирано общо честване празника на светите братя Кирил и Методий. На него виждаме Българския патриарх Неофит и Македонския архиепископ Стефан в храм “Св. Александър Невски” по време на литургия.
Засега Белград мълчи. Което не означава, че не действа. Това личи по общия вой на сръбските медии, които нападат писмото. Над всичко кънти: НАТО разкъсвало православието.
За БПЦ се очертават трудни месеци на преговори. Макар майката-църква и нейната “керка” да имат солидни исторически и канонически аргументи срещу най-големите и подмолни противници – СПЦ и ГПЦ.
Колкото до Руската православна църква, между нея и СПЦ се получи разминаване. Сръбската подкрепи и участва във Всеправославния събор в Крит през 2016 г., бойкотиран от БПЦ и РПЦ. Този факт може би мотивира в Архиерейската комисия по преговорите да бъде включен и Пловдивският митрополит Николай, чиито лични връзки с Руския патриарх Кирил не са тайна.
Как да преценим акта на Светия синод? Експертът Атанас Славов още преди решението на Светия синод посочи, че в рамките на каноничното право са възможни няколко варианта за отговор на писмото. Първият е той “да приеме изцяло предложението на МПЦ и да признае веднага автокефален статут”. Вторият вариант е БПЦ “изцяло да се откаже от подобен диалог, като се аргументира със стриктното следване на църковния канон”. Третият, “вероятно най-реалистичен сценарий – след продължително обсъждане и църковно-дипломатически консултации с другите православни църкви да се стигне до засилен диалог и посредничество от страна на БПЦ в подкрепа на окончателното уреждане на автокефалния статут на МПЦ”.
Часове след понеделнишкото решение на Светия синод на сайта на МПЦ се яви официално съобщение: “Днешното решение на Светия синод на БПЦ дава надежда за окончателно решение на статута на легитимната автокефална МПЦ в семейството на православните църкви. Очакваме и в бъдеще БПЦ да бъде постоянен сътрудник за постигане на необходимата цел”.
Бързото конструиране на синодална архиерейска комисия начело със Старозагорския митрополит Киприан е добър знак, като имаме предвид традиционната тромавост на синода. Важна тук ще бъде ролята на Руската православна църква, доколкото има силно влияние върху някои поместни църкви. Нейното съгласие ще пречупи или поне отслаби възраженията, които се очакват от ГПЦ и СПЦ. А последните ще заложат на йезуитски изпитан механизъм: протакане чрез отлагане във времето. Което означава, че БПЦ трябва да е готова за извънреден план “Б”.
Колко прав е журналистът Иван Николов: “От нас се чака категоричният отговор: “Да” или “Не”. Това са двете срички, които или ще ни извисят и доближат до предците ни, сътворили чудеса от доблест и смелост, или ще ни изправят на позорния стълб. Не институциите са важни днес, а личностите, които оглавяват тези институции. И затова погледите са вперени не в Светия синод на БПЦ, а в Негово светейшество Българския патриарх Неофит”.
Да, засега Негово светейшество оправда надеждите с бързото решение да се приеме предложението БПЦ да стане майка-църква на МПЦ-ОА. Съвсем логично – и исторически, и канонически – БПЦ единствена е с неоспоримо предимство пред останалите и трябва да се държи достойно. Не както нашенските държавни страхопъзльовци в Брюксел, които оправдават и замазват провалите си, като ги профанират (прикрито опошляват) с примитивно-просташки обяснения. Или го представят за успех.
Импулсът МПЦ-ОА да признае БПЦ за църква-майка е знаменателно събитие, което тепърва ще се оценява. В споменатото писмо на учени, общественици и журналисти е приведен пример от далечната 1970 година, когато тогавашният Български патриарх Кирил дарил 3 литра миро на младата тогава МПЦ. Той казал на Злетово-Струмишкия епископ Наум (1912-1977): “Ние и вие сме едно и също. Как вие ни приемате, то е ваша работа. Както искате говорете. Ние ще се наречем македонци, но няма да се отделим от вас…”.
Сега предстои най-трудното. Преборване и убеждаване на две поместни църкви, най-вече Сръбската, която неотстъпно и винаги е била яростен или подмолен (в зависимост от обстоятелствата) враг на българщината. Днес, когато в края на ХХ век сръбският шовинизъм получи заслужено историческо възмездие за престъпленията си срещу хървати, босненски мюсюлмани и косовски албанци, СПЦ има върху какво да се замисли, рекапитулирайки отровните плодове на собственото поведение.
От нашите архиереи пък обществото очаква да вземат поне искра от пламъка на духовния революционер Иларион Макариополски. Който на 3 април 1860 година даде сигнал на църковната борба за независимост. Митрополит Иларион по време на тържествена служба в българския храм “Свети Стефан” в Цариград не споменава името на Вселенския патриарх. На негово място изрича “всякое епископство православных”. Израз, който се произнася само от предстоятел на автокефална църква.
Ние, българите, имаме опит в схизмата. Когато на 28 февруари 1870 година със султански ферман е възстановена БПЦ като екзархия, вбесената Цариградска патриаршия на 16 септември 1872 г. налага схизма. Продължава 73 години. До 22 февруари 1945 г., когато с обратен акт Българската екзархия е призната за автокефална. Тогава предстоятел е екзарх Стефан. Но малцина знаят, че човекът, възглавил делегацията за многоседмичните трудни, мъчителни преговори в Цариград, е Неврокопският митрополит Борис, открояващ се над всички наши архиереи със своята енциклопедична култура и дипломатически талант. 5 години след неговата гибел от комунистическия режим, през 1953 година е възстановен патриаршеският статут на националната ни църква.
А нашата църква има нетленни примери за достойно поведение. От Отец Паисий, през Иларион Макариополски и Екзарх Йосиф. Над всички се извисява

ДУХОВНИЯТ РЪСТ НА ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ.

Заслужава да приведем откъс от коментар на Пламен Горанов от 23.11. в интернет. Писан в навечерието на историческото решение на Св. синод, той носи заряда на тревожното очакване какво ще отсъдят синодалните старци. “СЕГА или НИКОГА! Ако нашите архиереи имат нещо, останало от духа на Иларион Макариополски, Екзарх Антим и Екзарх Йосиф, не биха се колебали: Македония е свободна държава и живеещите в нея православни християни, независимо дали се наричат българи и/или македонци, трябва да имат своята автокефална църква. Само да им напомним – преди 105 години, когато гърци и сърби разплакваха македонските села, там не бяха нито Московският, нито Вселенският патриарх, нито някои от източните патриарси. Не! Тогава в многострадална Македония бяха само българските свещеници и учители. Тях именно уж православните гърци и сърби бесеха за брадите, давеха в морето или просто заколваха като жертвени животни! Затова никакви чужди патриарси нямат моралното право да ни се сърдят и да ни съдят, ако признаем МПЦ! Канонът си е канон, но истината си е истина, а светлината – светлина! Какво? Ще ни обявят за схизматици ли??? Не – просто няма да посмеят: БПЦ е твърде едра риба в опосканото православно море! Пък и не бяхме ли вече схизматици – от 1872 та чак до 1946! И какво от това: Българската екзархия тогава обединяваше всички българи, нали? Архиереи родни, мили, днес ви е кацнало птичето на щастието, утре ще бъде късно! Бог да е с вас, докато решавате. И не забравяйте за Великден 1860 г.: Канонът си е канон, но бъдете като Иларион!”.
В забележителен древнокитайски езотеричен трактат “Дао Де Цзин” на Лао-дзъ има забележителна по своята дълбочина мисъл, обемаща поведението на човека. Дано тя води нашите архиереи по трудния път, който предстои с оглед предстоящите преговори и изпитания:

Човекът с висша благост е подобен на водата,
Тъй като водата принася полза на мириадите същества.
В жилището той цени земята, в сърцето цени дълбочината,
в съюза цени хуманността, в словата цени искреността,
в управлението цени реда, в постъпките цени способността,
в делата цени времето. По силата на това, че не съперничи,
той и не допуска грешки”.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *