ДИЛЕМАТА! Защо България е огнище и първодвигател на всеславянската просвета и култура, духовна люлка на славянската цивилизация

На 1 октомври 2020 г. „гръмна“ новина, свързана с внесено и прието предложение от българския парламент. Услужливи медии запяха: „ВМРО: Победа на българщината! Народното събрание обяви официално, че кирилицата е българска азбука“. Това реши парламентът на първо четене, като прие промени в Кодекса на труда на първо четене. “За” законопроекта на Искрен Веселинов от ВМРО гласуваха 73 депутати, 4-ма бяха против”, 34 гласуваха с “въздържал се”.

Новината се оказа стара. С 4 месеца! Претоплена „манджа“ на т.нар. патриоти, сервирана през юни. Тогава заради руска провокация по повод открита изложба в Руския културно-информационен център в София, която представяше Св.св. Кирил и Методий като реформатори на славянската азбука, създатели на църковнославянския език и просветители на Русия. Представянето на братята като руски просветители възмути български историци и общественици. Провокацията бе втора за 3 години. На 24 май 2017 г. руският президент В. Путин ни скандализира. Навръх 24 май заяви пред македонския президент Георге Иванов: “24 май е празничен ден в Русия заради Деня на славянската писменост, която дойде у нас от македонската земя”.

Но защо т.нар. патриоти се сетиха, че са „патриоти“! Заради тревожни социологически данни: шеметен спад на електоралната подкрепа за обединените лъжепатриоти на около 2%, при нужните 4% за влизане в следващия парламент. „Пиротска“ 5 нервно се разшава и „абортира“ предложение: ВМРО иска 24 май да се нарича не Ден на славянската писменост, а на българската. Защото кирилицата била създадена в България.

Твърдението бе невярно. Преповтаряше това, което на 3 юни в парламента каза зам. председателят на ВМРО Искрен Веселинов: „Още в ранните месеци на тази година взехме решение да внесем тази поправка, защото цялата историческа общност смята, че ако глаголицата има характер на общославянска азбука, то кирилицата еднозначно е създадена в българските земи“.

Към невярното твърдение, че е създадена в българските земи, се добави това на друг ВМРО депутат – Красимир Богданов. Той надмина по невежество колегата със стряскащо по нелепост „откритие“: „Българският език е унифициран, той не е славянски, не е кирилски“(!).

Не е славянски, не е и кирилски! Тогава какъв? Патагонски? Точно обратно: българският език е кирилски и славянски, каквито са руският, сръбският, украинският, та дори и т.нар. „македонски“. Депутатът явно бърка език с азбука. В България, Русия, Сърбия, Украйна, Северна Македония пишат на нашата, българска азбука (кирилицата), а в Полша, Хърватска, Словения, Словакия и Чехия – на латиница. Общото е: всички са славяни, говорещи на сродни езици.

Октомврийското предложение в законопроекта на ВМРО предвижда промяна в Кодекса на труда. Където в чл. 154, ал. 1, визиращ официалните празници у нас, названието „24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост“ да се замени с „24 май – Ден на българската писменост, просвета и култура“.

На пръв поглед предложението е резонно. Все пак няма как кирилицата да е „славянска“, когато понятието „славяни“ за пръв път влиза в употреба в книгата на католика Мавро Орбини „История на славянското царство“ (1601 г.). За да се превърне в инструмент на руската имперска политика от Петър Велики насам. Това става чрез изопачения превод на руски на книгата на Орбини (1722 г.). Впрочем ползван от Паисий Хилендарски в Сремски Карловац (Австрия). И тъй, всички средновековни (гръцки и латински) извори еднозначно сочат: кирилицата е българска азбука. Т.е. такова чудо „славянска писменост“ няма. Тя е българска…

Как реагира Скопие? Елизабета Галевска по тв Канал 5: „24 мај Софија повеке нема да го слави како ден на Словенската, туку како ден на Бугарската писменост, а кирилицата како бугарска, а не словенска азбука”. Пак по Канал 5 македонската историчарка проф. Елка Ячева Улчар нарече ставащото “провокация не само към Македония, но и към останалия славянски свят”, тъй като по думите й в науката (разбирай сърбо-македонистката – бел. Н.С.) е прието, че “македонските говори от района на Солун” са в основата на старославянския език”.

Каква е историческата истина и има ли нещо нередно в досегашното название „славянска писменост и култура“? Има, и още как…

Объркването иде от това как се възприема и тълкува „петното“ върху Слънчевия диск на истината. Светлина тук хвърля проф. Кирил Топалов, литературен историк и критик, в 1997-1998 г. директор на Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий” в София, през 1998-2002 г. посланик на България в Гърция, а от 2002 г. професор по българска възрожденска литература в СУ „Св. Климент Охридски”.

Професорът, който е и член на Съвместната българо-македонска комисия по исторически и образователни въпроси, в интервю от 15 октомври поясни: „Както е известно, „славянска“ култура или писменост и „славянски“ език няма. Има култури и езици на различни славянски народи. В някои случаи общото се явява фактът, че в основата им стоят старобългарският език и създадената в определен период старобългарска култура. България дава тази писменост и култура на Сърбия през IX век, както и на Русия два пъти – през Х и през ХIV-XV в. – двете български влияния в Русия, които под съветски натиск започнаха да се наричат „южнославянски“, за да се подцени и обезличи българският принос. Съветската наука прегърна и още повече разгърна „славянската“ идея на руските славянофили от XIX в. начело с Аксаков, чиято идеология бе изразена с краткия императив „славянските реки да се влеят в руското море“, и наложи на медиевистиката в подчинените си държави удобни за идеологията й, но неверни и подценяващи, особено българския принос, тези“.

Да се върнем в средата на ІХ век…

ВРЕМЕ И МЯСТО НА РАЖДАНЕ НА КИРИЛИЦАТА,

на причините, довели до появата на този свещен кълн, без който нямаше да има не само България, не само българска писменост и култура, но и славянска цивилизация.

По време първата азбука се ражда след завръщането 851 г. от мисия при сарацините (арабите) на Константин-Кирил Философ. 24-годишен, родом българин от Солун. Едва ли случайно отива в манастира „Св. Полихрон“ в планината Олимп (Мала Азия), дето игумен е по-големият брат Методий.

В становището на Института за български език “Проф. Л. Андрейчин” при БАН четем: „Във връзка с това би следвало да се препоръча на вносителите в мотивите към предложението да прецизират нейното авторство, за което е казано, че [кирилицата] е на св. Климент Охридски, докато българските учени, както и съществена част от международната научна общност поддържат авторството на Преславския кръг книжовници. Авторите на предложението само посочват, че кирилицата се утвърждава в двора на цар Симеон, но не сочат Преслав като място на създаването й“.

За жалост учените от БАН също грешат. Да, автор на кирилицата не е Климент Охридски, както твърдят от „Пиротска“ 5, но не е и „Преславският кръг книжовници“, както пишат от института! Просто и само в 893 г. на Преславския събор кирилицата е била утвърдена като официална държавна азбука.

На Черноризец Храбър дължим отговора кой точно и кога е създал азбуката. В страстно полемическо съчинение „За буквите“ четем: „Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите…“. И ако попиташ в кое време, то знаят и ще рекат, че през времето на гръцкия цар Михаил и на Бориса българския княз, и на Растица моравския княз в годината 6363 (т.е. 855 г.) от създаването на света“.

Да, кирилицата е българска азбука и едва ли случайно изворите „мълчат“ за славянска. Защото понятието „славяни“ се явява едва през ХVІ-ХVІІ век. Ана Стойкова: „Старобългарски книжовници създават значителна по обем книжнина с Кириловите букви, в храмовете се служи на български език. Тази традиция, създадена от Светите братя в моравските земи, намерила продължението си на Балканите. В ХІ век никой не наричал езика и книгите славянски. Потомците на княз Борис и неговия народ назовавали себе си българи, говорели и пишели на български език“.    

Но терминът „славяни“, „славянска писменост и култура“, употребяван на Изтока и на Запад, отдавна е общоприет. Тогава какви азбуки са кирилицата и глаголицата? Славянски? Не, български. И двете създадени на базата на солунските български говори. 

Приказките на лъжепатриотите, че автор на кирилицата е Климент Охридски, или на онези учени от БАН – Преславския книжовен кръг, са неверни. Проф. Кирил Топалов: „Българска е и замяната на глаголицата с кирилицата – дело, което не би могло да се осъществи другаде освен в Преславската книжовна школа, където е мощната група най-изявени старобългарски книжовници.  Приказките, че Климент бил извършил тази смяна, са празни фантасмагории, неподкрепени от нито един аргумент, измислици на хора, които се трудят да създават на държавата си изкуствената идентичност“. Очевидно тук става дума не за изобретяване на кирилицата, а за замяна на глаголицата с кирилицата, създадена още в 855 г. Замяна, в която водеща роля играят Климент и Наум.

Да се позовем на външно авторитетно мнение. Големият британски историк Steven Runciman, автор на The History of the First Bulgarian  Empire, London 1930, пише: „Изобретателният ум на св. Кирил бил създал две азбуки, известни днес като кирилица и глаголица. Кирилицата била съставена въз основа на гръцката азбука, допълнена с еврейски букви, и вероятно е била създадена първа, за балканските славяни от околностите на Солун, родния град на Кирил“.

Когато св. Кирил създава азбуката, тя логично носи неговото име. Впоследствие създава втора азбука – глаголица, предназначена за мисията във Великоморавия (есен 863 г.). На Рънсиман дължим блестящата обосновка защо св. Кирил създал глаголицата. „Но след пристигането си в Моравия, където всичко, навяващо подозрение за гръцка пропаганда, било посрещано с недоверие, той я (кирилицата – бел. Н.С.) оставил настрана и започнал отначало, като видоизменил гръцките букви, за да скрие произхода им, и общо взето ги усложнил“.

И тъй, с втората българска азбука (глаголица) Кирил и Методий заминали за Великоморавия. Когато обаче след смъртта на Методий (885 г.) делото на Светите братя било подложено на преследване и унищожение, а учениците прогонени, настъпва нов обрат: глаголицата е заменена с изобретената 855 г. кирилица. С впечатляващо проникновение британският историк обяснява причината за обрата, настъпил с идването на Кирило-Методиевите ученици в България (886 г.). „Но в страна (България – бел. Н.С.), където гръцката култура не била посрещана враждебно, а точно обратното – била на мода, вече нямало причини да се използва глаголицата. Кирилицата, която несъмнено се преподавала в славянската (разб. българската) школа в Константинопол, била далеч по-проста и практична. Глаголицата неизбежно отстъпила пред нея“.

През 893 г. Преславският събор утвърждава кирилицата за официална държавна азбука, а глаголицата продължава да функционира като тайнопис, с който били запознати само висшият и среден клир на духовенството.

И така, общото между твърдението на лъжепатриотите, че „кирилицата еднозначно е създадена в българските земи“, и твърдението на президента Путин, че „иде от македонските земи“, е в това, че и двете тези са неверни. Тя е създадена в манастира „Св. Полихрон“ в Мала Азия. Изворът е повече от надежден: Черноризец Храбър, зад когото мнозина учени прозират самия цар Симеон Велики. А пък глаголицата е създадена от св. Кирил между лято 862 – есен 863 г. в Константинопол.

Мисията на Кирил и Методий във Великоморавия е извън настоящата тема. Там братята остават до края на дните си. Кирил прекарва 6 години до кончината си в Рим (869 г.), а Методий – 22 години (885 г.). Че във Великоморавия Кирил и Методий прилагат глаголицата, никой не спори. Проф. К. Топалов: „Най-големите европейски слависти още през XIX век са установили с неопровержими филологически доказателства (подкрепени и от сведения във византийски извори), че Кирил и Методий са създали съвършената си азбука – глаголицата – въз основа на българските солунски говори. На български език те превеждат основните литургични текстове, с които заминават за Великоморавия и с които поставят началото на едно ново богослужение, образование и въобще култура, разрешени и от Ватикана в лицето на папа Адриан Втори. Сиреч – още по своето създаване тази култура е българска“.

Казано модерному, Великоморавската мисия е хибридна религиозно-политическа „диверсия“ на Византия, провеждана с културни методи в земите на противник (Немското кралство), за да отнеме от папски Рим територии и езическо население, обект на християнизация. Този факт предопределя пратеничеството през 862 г. на княз Ростислав в Цариград с искане за просветител, който да донесе и наложи друга азбука и писменост, различна от латинската.

Да резюмираме. Глаголицата е създадена след кирилицата и е пригодена за мисията на Кирил и Методий във Великоморавия. Тя ярко – като графика – се отличава от кирилицата, създадена ок. 855 г. И това е продиктувано по тактически съображения. „Папски Рим – казва Рънсиман – не би приел кирилицата, защото в някои букви напомня гръцката азбука“.

Колкото до невежия депутат И. Веселинов, че „глаголицата има характеристики на общославянска азбука“, горкият явно не знае: след 893 г. тази характеристика придобива не глаголицата, а кирилицата, разпространена в сръбските и руски земи. 

КЛИМЕНТ  И НАУМ РАЗОРАВАТ БЪЛГАРСКАТА „НИВА“

В 1929 г. българският църковен историк В. Киселков отбелязва: „Като схващал каква голяма роля може да изиграе славянската писменост, било за да се възприеме християнството от страна на народа като най-възвишена религия, било за да се пресади на българска почва тогавашната византийска образованост, било да укрепне новата българска църква и младата християнска държава, било, изобщо казано, да се създаде трайна българска култура, още през 80-те години на ІХ век Борис забленувал да се пренесе славянската писменост из Моравия в България“.

Какво било положението в България? „Народът, селяните славяни приемали християнството – отбелязва Рънсиман – доброволно, макар и без особен ентусиазъм. Но прабългарската аристокрация, оредяла от Борисовата разправа след бунта (в 865 г. 52-ма велики боили са изтребени със семействата си – бел. Н.С.), отново набирала сили. Тези представители на българската аристокрация, които естествено се отнасяли пренебрежително към новата религия, трудно можели да бъдат респектирани от славянски свещеници. Страхопочитание можели да им вдъхнат единствено гръцките духовници – достолепни носители на внушителна култура, йерарси с изискан начин на живот, чиито умове долавяли тънкости, недостъпни за необразованите прабългари. Борис тръгнал по единствения възможен път: гръцките духовници останали в двора му, а славянските били изпратени да проповядват християнството из страната. Скоро, вероятно през 886 г., Климент се отправил да заеме мястото си в Македония“.

Всъщност тук ставало нещо невиждано. Княз Борис І наченал съвършено нова политика, за която не информирал гръцките йерарси в двора му. В Плиска останал Наум. Става разделяне на функциите. Наум поел тежката работа по създаването на Преславската книжовна школа. А Климент, отбелязва В. Киселков, „в края на годината или през следващата 887 заминава за Кутмичевица. Пребивава главно в градовете Девол, Главиница и Охрид, където организира училища за начална грамотност, подготвя първите свещенослужители за нуждите на българската църква“.

Гъркът Теофилакт Охридски в житието на знаменития Кирилов ученик Климент го нарича „пръв епископ на българския език“. „През 893, след възцаряването на Симеон, богослужението на български език е въведено официално, а Климент Охридски е ръкоположен за епископ. Като писател работи главно в Охрид, в построения от него манастир „Св. Панталеймон“. Така започва изграждането на втория, Охридски книжовен център на Българското царство – в Македония, голяма част от чиито земи вече са включени в състава на Борисовото царство“ (виж картата).

Втора по своята значимост била дейността на Наум Охридски. „Наум – отбелязва В. Киселков – другар и сподвижник на Климента, заема първо място поред между преславските книжовници през Симеоновото време. След като дошъл в България от Моравия, от 886 до 893 г. той се подвизавал първом в Плиска, а после в преславския манастир „Св. Пантелеймон”, както съвсем основателно се предполага… След това в 893 или 894 година той заминал за Македония, за да поеме учителската работа на Климента, тъй като последният вече станал епископ. В 900 година пък Борис и Симеон му построили манастир (виж фотоса) на южния бряг на Охридското езеро. Този манастир днес, както и отпреди цели векове, е известен с името „Св. Наум”. В тоя манастир Наум прекарал последните години от живота си и в него той починал на 23 декемврий 910 година“.

На Преславския църковно-народен събор (893 г.) са приети три съдбовни решения: 1) За опит да върне царството към езическото време от престола е отстранен княз Владимир-Расате и възкачен готвеният за църковна кариера по-малък брат Симеон; 2) Столицата на България се премества от Плиска в Преслав; 3) Българският език заменя гръцкия в богослужението и става официален език на българската държава. Кирилицата е приета за официална азбука, а глаголицата продължава да се ползва до нач. на ХІІІ г. като тайнопис.

Оттук насетне са проведени редица реформи, в чиято основа е младият цар Симеон, строго надзираван от повторно оттеглилия се от държавна дейност княз Борис І.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК – ВСЕСЛАВЯНСКИ ДЕМИУРГ

След признаването през 893 г. на кирилицата за официална азбука логически следва създаване на българската, респ. славянска книжнина. В този смисъл българският език играе ролята на демиург (творец). „Едно от най-важните решения на Преславския събор – пише Т. Славова – е замяната на гръцките богослужебни книги със славянски. Гръцкият език престава да бъде официален в държавната канцелария (с изключение на дипломацията), църквата и училището и вместо него е въведен старобългарският книжовен език. С признаването на старобългарския за официален писмен език Преслав става най-значителният културен и просветен център в славянския свят, в който творят високообразовани книжовници и преписвачи. От края на ІХ и нач. на Х в. до нас са достигнали имената на преславските книжовници черноризец Докс (брат на княз Борис), Йоан Екзарх, Константин Преславски, презвитер Григорий и презвитер Йоан (преводачи на библейски книги и жития)“.

За разлика от глаголицата, кирилицата има щастлива съдба. Тя става азбука и на други народи: руси, сърби, румънци (до ХІХ в.). Тук ще вметнем изключително ценната бележка на проф. К. Топалов: „България дава тази писменост и култура на Сърбия през IX век, както и на Русия два пъти – през Х и през ХIV-XV в. – двете български влияния в Русия, които под съветски натиск започнаха да се наричат „южнославянски“, за да се подцени и обезличи българският принос. Само ние се свеним да заявим ясно на света, че това е българска азбука, писменост и култура. Затова по международните филологически форуми ще продължават да ни питат чуждите учени защо наричаме руската азбука и кирилицата български“.

Втора бележка на проф. Топалов: „Не само големият руски славист Дмитрий Лихачов, но дори и новият руски патриарх заявиха ясно, че България е поставила два пъти основите на руската култура: при покръстването на Русия през Х век с български духовници и книгите на Преславската и Охридската книжовни школи, и през ΧIV-XV в., когато учениците на патриарх Евтимий Киприян и Цамблак оглавяват Московската и Киевската църкви в опустошената от повече от век и половина от диви азиатски нашествия Русия и поставят за втори път основите на руската култура чрез книгите на великата Евтимиева книжовна школа“.

Нека за баланс да се позовем на външно мнение. То ни подсказва защо в предложението за 24 май трябва да присъстват не само думите „Ден на българската писменост“, но и на „славянската просвета и култура“. Знаменитият италиански учен Рикардо Пикио (1923-2011) от трибуната на Първия международен конгрес по българистика (май-юни 1981 г.) заявява: „В последните двадесет години много учени подчертаха МЕЖДУНАРОДНАТА РОЛЯ на старата българска литература. Особено много се наблегна върху факта, че българската култура от Х в. е обработила и кодифицирала езиковото и религиозното богатство на примитивната християнска Славия и е създала условията за по-късното пренасяне на това богатство в другите области на православното славянство – от Сърбия до руските земи. Терминологичната формула „литература посредница“, създадена от Д.С. Лихачов, в това отношение се радва на особен успех“.

А защо 24 май трябва да се нарича „Ден на българската писменост и славянската просвета и култура“, то е защото, ако се замени думата „славянска“ с „българска“, се отсича и ликвидира приноса на Светите братя, техните ученици, на старобългарската литература за развитието на останалите славянски култури, включително и литературата на западните славяни.

Ето какво подчертава проф. Васил Гюзелев: „Още от времето на Кирил и Методий старобългарският език като пръв книжовен славянски език започнал да обслужва и други славянски народи. Той надхвърлил тесните народностни граници на България и получил по-широка, общославянска функция. Ролята на старобългарския литературен език и на създадената на него литература при формирането на староруския и старосръбския литературен език и на съответните литератури е вече доказана. Най-точно е всъщност този език да се назовава старобългарски, като се има предвид мястото, където е бил създаден и където е възникнала и първата литература“.

Въпреки постиженията на славистиката, която категорично доказва, че старобългарският език (глаголица и кирилица) стоят в основата на славянската култура, за жалост и до днес Кремъл няма доблест и достойнство да признае българския принос в развитието на руската духовност и култура. Дали пък велика Русия не крие КОМПЛЕКС ЗА МАЛОЦЕННОСТ, щом не секват московските фалшификации на историята и особено онази част, свързана с Кирило-Методиевото дело?! Фалшификации с повече от двувековна давност.

Колко е прав проф. Хр. Матанов: „Делото на Кирил и Методий и техните ученици за разпространението на славянската писменост в Русия е сред най-трайните табута в съветската и отчасти в руската историография. Мисълта, че толкова важната за духовността азбука е „пренесена” от една малка и незначителна държава като България, е непоносима за Кремъл“.

Това не означава, че Русия няма достойни руснаци, признаващи приноса на България. Един от тях е големият българист Юрий Венелин. Той казва забележителни думи: „ТЕ НИ НАУЧИХА ДА ПИШЕМ!“.

Но най-ярката фалшификация на историята на Русия е свързана със самото й начало, когато се създава Киевска Рус. Държавно обединение, предхождащо по време Московското царство. Киевска Рус става факт благодарение на държавно-творческия импулс на норманите, скандинавско племе, наричано в Русия варяги. Но и на една велика българка – киевската княгиня Олга.

Руската историография повече от три века (ХVІІІ-ХХ) е разпъвана между „норманската“ и „славянската“ теории за произхода на Киевска Рус. Изведнъж към края на ХІХ век научно откритие на талантлив църковен учен, архимандрит Леонид, довежда да изпадането на великоруския шовинизъм в

ШОК: КИЕВСКАТА КНЯГИНЯ ОЛГА Е БЪЛГАРКА.

През 1887 г. в Русия един монах, архимандрит Леонид, описвайки архива на починалия граф Уваров, открива древен ръкопис, опровергаващ вековна лъжа: княгиня Олга била ако не славянка, то поне с варяжки (нормански, скандинавски) произход. Открива ръкописен сборник „Нов Владимирски летописец“, представляващ късен списък на „Повести временных лет”: „Игорѧ жє ожєни [Ѻльгъ] въ Българѣхъ, поѧтъ жє за нєго кнѧжну Ѻльгу‟. Текстът коренно преобръща началната руска история. Става дума за родното място на княгинята. Дотогава се смята, че е родом близо до град Псков. Арх. Леонид отбелязва: „Вмѣсто дословнаго повторенiя записи Первоначальной лѣтописи подъ 903 г., что Олегъ взялъ своему воспитанику и сроднику Игорю жену изъ Плескова, именемъ Ольгу, лѣтописецъ ХV вѣка пишетъ: „Игоря же (Олегъ) ожени въ Болгарѣхъ, поятъ (взе) за него княжну именемъ Олгу. И бысть мудра велми“.

За пръв път е публикуван документ, говорещ за южния (балкански), а не северния (нормански или славянски) произход на княгиня Олга. Че е родом от Преслав и е внучка на княз Борис І. Великоруският шовинизъм е кръвно наранен и озлобен.

Олга умира 969 година на близо 80-годишна възраст. Погребана по християнски обряд, мощите й са пренесени 1007 г. от внука й Владимир І Святославович. Докато синът Святослав, отличен пълководец, но посредствен държавник, по всички азимути на Евразия предвожда военни походи, майката, княгиня Олга, управлява държавата. А нейният внук с 2/3българска кръв – Владимир, ЩЕ ПОКРЪСТИ КИЕВСКА РУС.

Какви са причините Русия, с изключение на малцина гласове, да премълчава истината за приноса на България? Големият, но забравен български историк Димитър Съсълов по повод разпространяваните лъжи относно етническия произход и облик на българите казва: „Изразът „племенни съюзи“ (в българската историография се визира съюзът на седемте „славянски“, а всъщност тракийски племена – бел. Н.С.) се въведе от Златарски под руски натиск, за да се представи някогашната ни държава като халтав „племенен съюз“. Руският комплекс за малоценност е в основата на руската омраза към България. Разрушаването на общобългарската историческа наследственост е една от целите на руската империалистическа доктрина. Руснаците, за които общобългарската историческа наследственост винаги е представлявала бариера срещу империалистическите им домогвания, продължават да упражняват контрол върху историческата наука в България винаги чрез своите славяно-русофилски агенти“.

По същото време, времето на цар Иван Александър (1331-1371) и приемниците му в разделеното на две Българско царство – Иван Шишман (1371-1395), управляващ в Търново, и Иван Срацимир (1356-1397) – Видинското царство, българската култура стига своя апогей. Той е свързан със издигането на третата – след Преславската и Охридската школи, а именно забележителната Търновска книжовна школа. Именно на нея се пада честта да съхрани и предаде безценно културно-историческо наследство на Русия, което у нас би погинало от турските варвари. Не само с безценни старобългарски ръкописи, но и с високообразовани кадри от Теодосиевската църковна школа. Над всички тях се извисява Киприан, бъдещият патриарх на Москва и Всея Руси. За жалост руската историография отминава с мълчание неговия принос и българския му произход. Определян като грък, сърбин или руснак…

Николай Цеков: „Друга жертва на опитите за преиначаване на историята е свети Киприян Български. Московският митрополит от края на 14 и началото на 15 век – търновецът Киприян, е сред най-ярките личности, оставили дълбока диря в историята на Русия и Руската православна църква. Киприян, който е съратник на патриарх Евтимий, е изпратен в Русия, за да помогне за утвърждаването на православието в една страна, разкъсвана от вътрешни междуособици и нашествия на азиатски племена. Изключителната дарба на българския книжовник да помирява враждуващи управници и да мобилизира църквата и миряните срещу татарската заплаха от изток среща широко одобрение в размирната страна. Киприян се превръща в обединител и до смъртта си през 1406 година управлява огромната Московска и Всеруска патриаршия“.

Затуй нека се замислим върху следните думи на проф. К. Топалов: „Не само големият руски славист Лихачов, но дори и новият руски патриарх заявиха ясно, че България е поставила два пъти основите на руската култура: при покръстването на Русия през Х век с български духовници и книгите на Преславската и Охридската книжовни школи, и през ΧIV-XV в. когато учениците на патриарх Евтимий Киприян и Цамблак оглавяват Московската и Киевската църкви в опустошената от повече от век и половина от диви азиатски нашествия Русия и поставят за втори път основите на руската култура чрез книгите на великата Евтимиева книжовна школа. Този език през следващия век е кодифициран като език на църквата и до днес на него пеят поповете в няколко национални църкви, вкл. и нашата, като неправилно се нарича „църковнославянски“. Това е старобългарският език на Евтимиевата школа с някои влияния на рускоезичната среда, в която се е развивал там. Това е третият етап на реализацията на българската писменост и култура“.

Да резюмираме: В георелигиозния стратегически сблъсък между папски Рим и императорски Константинопол за политико-културно подчинение на южните (Балканите), западните (Великоморавия и Полша) и източните (Киевска Рус) славяни Константин-Кирил Философ изобретил българските азбуки глаголица и кирилица, подпомогнат от Методий и техните ученици. Това са демиурзите (творците) на втората в Европа цивилизация – славянската. Първа е западната (католико-протестантска).

Това прозира точно преди 40 години една колосална личност – папа Йоан-Павел ІІ, първият папа славянин, който оценява общоевропейския принос на Светите братя Кирил и Методий. По време на посещението си в България (23-26 май 2002 г) ни напомня на нас, духовно потиснатите българи, че през 1980 г. е провъзгласил Светите братя за покровители на Европа.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *