Доайенът на съдийството в Неврокопско Ст. Терзиев: Ако загърбим междуличностните си противоречия и като Унгария се обединим около каузата футбол, и България ще играе на Европейското, а няма да е само зрител

Доайенът на футболното съдийство в Неврокопско, 68-годишният Стефан Терзиев, сложи край на своята активна кариера съвсем наскоро. Роденият в с. Ново Лески специалист започва своята кариера като арбитър през 1978 г., когато председател на местните съдии е друга емблематична фигура и дългогодишен деятел на футбола в Пиринско – Лазар Лазаров. След това работи и с наследниците му Димитър Парнарев и Димитър Баханов. От 2004 г. Ст. Терзиев е делегат на футболни мачове и до последно се занимава активно с това свое занятие – до тази година, в която реши да сложи край на кариерата си. Той бе награден със специален плакет от ОС на БФС в Благоевград за приноса му в развитието на футбола в Пиринско, а на специалната церемония предаде символично щафетата на най-актуалната в момента съдийска бригада от Гоце Делчев, съставена от бившите футболисти на „Пирин“ (Гоце Делчев) Иван Панчелиев, Венцислав Шиндов и Александър Халачев. За емоциите, миналото, настоящето и бъдещето разговаряме със Стефан Терзиев.

– Г-н Терзиев, какво е за Вас съдийството?

– Както и футболът, така и съдийството за мен са страст. Начин да се срещна с нови хора, да създам приятелства, да се занимавам с някакво любимо занимание. Когато нещо е удоволствие за теб, то не е работа, а повод за радост.

– Получихте почетен плакет от ОС на БФС в Благоевград за приноса Ви за развитието на футбола. Как се чувствате сега?

– Вълнувам се отново, когато си спомня за това. Всеки пък, когато погледна наградата си, се вълнувам, защото напират много и различни спомени след всички тези години. Спомням си старта на кариерата си преди 43 години. Има и удовлетвореност от това, че е оценена работата ми за спорта и конкретно за футбола. В крайна сметка това е удоволствието от изпълнението на един дълг, а и за факта, че идва възрастта, в която щафетата се предава на по-младото поколение, за да може и то да се изяви. Още по-голям е сантиментът, че плакетът ми бе връчен на стадиона на ФК „Неврокоп”, където кариерата си във футбола започна моят внук Стефан Терзиев.

Повече от 40 години съм в съдийството и съм бил винаги млад, независимо от това, че тялото е остарявало, защото съм бил постоянно с млади хора. Имало е и хубави, и критични моменти, червени и жълти картони. Спомням си и това, че съм свирил мачове на личности, които направиха кариера във футбола – един от тях например е Йордан Боздански, който бе треньор на „Пирин“ (Гоце Делчев), Петър Михтарски, Стефан Гошев, Добри Митов и др.

Що се отнася до това кои мачове помня с умиление, то това са ежегодните срещи на ветераните на „Пирин“ (Гоце Делчев), а и други клубове от региона, ръководени от мен. Те не бяха официални, но със сигурност винаги има какво да се види, да се припомни.

– Има ли мач, който винаги ще помните, и такъв, който никога не бихте желали да си спомняте?

– Такъв мач бе в Добринище преди 30 години между Добринище и Абланица. Тогава стана едно голямо меле, в което имаше всичко. Много желание, много емоции, които обаче за съжаление прераснаха в масово меле, завършило с доста кръв, набити меса, спукани глави, наранени ръце и крака. Стана такъв търкал, че бяхме в централата в Благоевград да даваме обяснения. Някои Ваши колеги бяха направили снимки, които бяха наистина стряскащи. В момента на събитието не се бях уплашил, но след като видях какво е заснето, наистина се изплаших. Така се случва понякога, когато има амбиция за победа, но отборът не може да я постигне.

– Какво се промени от времето тогава досега в Пиринската бундеслига?

– Това, че футболистите като че ли погледнаха повече на своето възпитание и въздържаност. Вярно е, че има понякога прояви, които не са в нормалния тон, а и няма как да не се случват. Виждаме, че това става факт също понякога в Европа и в света. Хубавото е обаче, че нещата сега в т.нар. бундеслига са далеч по-добре. Момчетата гледат футбол, виждат какво е поведението на другите, върши се доста работа от ръководителите на клубове, от хората на БФС по места и това дава резултат. Просто има повече феърплей, а и със сигурност е осъзнато от всички, че футболът е игра, а не война, той трябва да носи удоволствие. Особено в аматьорския футбол, където всички се събират повече да се разкършат, да си дадат среща, да потичат.

– Какво мислите за настоящото ниво на футбола в България като цяло?

– Със сигурност не е като във времето отпреди 20-30-40 години. В момента се намираме в криза, която може да се преодолее, когато има единомислие, а не делене на лагери, лагерчета и групички. Щом има истинско желание да се подобряват нещата, то е нужно единомислие, иначе нищо не може да се постигне, да се направи нещо в положителна насока. Точно в тази светлина ми се иска хората, от които зависи обединението зад каузата на българския футбол, да се обединят и да запретнат заедно ръкави за добруването му, без значение дали са в „сектора“ на Боби Михайлов, Димитър Бербатов, Х, Y или Z. В противен случай постоянните ежби няма да позволят да има светлина в тунела или да се оттласнем от дъното.

Вижте Унгария, където също имаха своята криза, сега какво се случва. Хората решиха междуличностните си противоречия, предприеха някакви мерки, изработиха своя програма за работа в национален мащаб и тя вече дава плодове. Те бяха на Европейско първенство и играха много добре, а ние бяхме зрители.

– По-добро ли е настоящето и бъдещето на българското съдийство от това на родния футбол?

– Имаме някои отстъпления, но е видно, че за разлика от футбола ни, който е застанал някъде в ъгъла на Европа и света, нашите рефери все още са ценени. Вижте нашите международници Георги Кабаков и Ивайло Стоянов. Да не забравяме имена като Волен Чинков, Никола Попов и др., които също показват висок професионализъм и постоянен стремеж за усъвършенстване и развитие.


Доайенът получава наградата си от председателя на местната съдийска колегия Димитър Баханов

– Какво бихте казали на Вашите наследници в съдийството?

– Да работят, да работят и пак да работят. Не трябва да се оставят на едно място. Да не се плашат от трудностите и да търсят професионално израстване. Защо не някои от тях да стигнат и международното ниво. Но за да се случи това, то пак трябва много, ама много работа. Важното е да изпълняват своите задължения акуратно и безпристрастно.

АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *