Докторантът по диалектология Р. Сребранов от Кресна, обследвал говора в Чеч, Молдова и Полша: От времето на войводата Щефан чел Маре Зографският манастир притежава 80 000 дка земя в Молдова, време е нашите държавни власти да се поинтересуват за съдбата им

Румен Сребранов е роден в Кресна през 1974 година. Магистър е по „Българска филология” от ЮЗУ „Неофит Рилски” и с докторска степен от СУ „Св. Климент Охридски”. Има обследвания по поръчка на БАН и на народните говори в областта Чеч, Полша и Молдова. В Чеч и Тераклия е бил учител, в молдовския град е преподавал и в университета. Големият му труд е обследването „Именната система на средното Пострумие”, което съдържа 30 000 топонимни и други наименования на местности, селища, исторически и други обекти.

         Поради липса на подходяща работа сега участва в разкопките на античното селище край село Дамяница, ръководени от археоложката Малгожата Гребска-Кулова от ОИМ – Благоевград.

         – Румене, какво те насочи към обследването на говора в Чеч?

         – Там ме отведе пътят на учител. Поработих в училищата на Вълкосел и Кочан. Говорите в тези села, а и в училищата, ми помогнаха много в специалността, която имах от СУ „Св. Климент Охридски”. Ще споделя с какво ме изненада първият ми работен ден като учител в Кочан преди откриването на учебната годна. Събуди ме силен звън на камбана, още преди да е започнал ходжата да пее молитвите си. Оказа се, че звънът идва от камбаната на някогашна църква, сега окачена на сградата на училището, и с нея се приканват учениците да тръгват към училището.

         – Опозна ли района на Чеч?

         – Да. И не само от учителстването ми там. Кръстосвал съм пътищата от Абланица до санданското село Голешево по обследване на диалектните говори. Тамошните говори се водят официално като западноруски диалект, като това според мен се отнася за целия Чеч, но засяга и района на Гоце Делчев. Най-същественото в говорите на Чеч е, че ъ и ь се заменят с О. Примерите са много, но ще спомена само няколко. Там думата пътя е поть, род – рьод, греда – грьода, зет – зьот, ръка – рака, мой – мойни. Там мама е найка, тате – бубайка, глаголът дохожда е дуода.

         – В Полша как се озова?

         – Там съм бил два пъти. Първия път от 2002 до 2004 година. Изпратен бях с поръчка на нашето Министерство на образованието и приет от Полската академия на науките в изпълнение на българо-полски проект по обследване еднаквостта в диалектността на говорите между двата народа. Изненадан бях от многото сродни и почти сродни думи и обозначения на явления. Ще се спра само на няколко, свързани с думата дъжд. При нас лети дъжд там е лечи дожче, пада дъжд – пад дежче, иде дожд – идне дожчи, сипе се – сийпи се. Когато при нас времето е снежисто, при поляците е иснежиско. Това обаче се отнася най-вече за Южна Полша, в районите на старата столица Краков. Второто ми пътуване и пребиваване в Полша бе по защитата на докторската ми дисертация на тема „Фонология и морфонология на славянските диалекти”. Освен в Краков бях и в Бялска бяла. Там работих с научния ми ръководител проф. Инжи Русек от Ягелонския университет в Краков. Този университет е вторият основан в Европа. Това е станало преди още България да е паднала под турско владичество. Предоставен ми беше в Полша и достъп до Института за полски език, където голяма помощ ми оказа проф. Александър Чешликов от Полша, а от българска страна благодаря за оказаната ми подкрепа нам проф. Тодор Бояджевски.

         – С какво те впечатли Полша?

         – Хората там са големи националисти. Изключително силно е влиянието на църквата и католицизмът е на голяма висота. Впечатли ме още, тъй като съм бил и в обикновени семейства, че старите поляци знаят по нещо за България, докато младите дори името й не знаят, което е знак за занижени общи познания. И там, както и у нас, важното е вече работата, и то тази, която дава повече пари.

         – Бил си и в Молдова?!

         – И там бях два пъти. Първия път бе през 2011-2012 година. Бях методист по български език и литература в училище „Генерал Иван Инзов” в Тераклия.

         – Този генерал не е ли българин?

         – По име, а и по народност е българин. Тераклия е град с около 80 000 жители, като голяма част от населението по народност е българско.

         – Каква е връзката между България и Молдова?

         – Молдова, както и Русия, и Украйна от много векове са били места, където много наши сънародници са получавали образование. Убежище са били и на родолюбци, които са развивали там книжовност и революционни дела. Ще отбележа един исторически факт. Молдова е била управлявана от войводи. Един от войводите е Щефан чел Маре, а също и други преди него и след него, но най-вече той е бил големият поддръжник на българския манастир „Св. Георги Зограф” в Света гора на полуостров Атон. Посетителите на манастира могат да го видят изобразен като светец във фоайето на манастирската църква. От негово време, по информация на игумена, манастирът притежава в Молдова и много земи, около 80 000 дка, за които би следвало нашите държавни власти да се поинтересуват за съдбата им, тъй като манастирът не е с такива възможности.

         – Езикът в Молдова не е ли румънски?

         – Сроден е с румънския. Даже двата народа са близки по култура, манталитет, обреди, бит. Някога езикът им е бил почти еднакъв, но като разделени страни по време на ерата на Съветския съюз Румъния като самостоятелна държава, а Молдова като съветска република, нещата са се малко променили.

         – Не видя ли там някакви брожения за обединение, както се случи с Източна и Западна Германия?

         – Това сега е почти невъзможно да стане. Първо властите не искат, но има и друго. И то е, че в Молдова живеят много българи. Има селища като Телещньй и други, които са съвсем български. Така е и в Тераклия. Не обаче българите са тези, които могат да попречат на едно обединение, а по-скоро това са районите, в които преобладава руско, украинско и гагаузко население, които не биха искали едни граници с Румъния.

  – Второто ти пребиваване в Молдова за какво беше?

 – Това бе през 2014-2016 година и пак в Тераклия. Там преподавах в университета „Григорий Цамблак”, в който се учат много българи, а и университетът се счита почти като български и в голяма степен се поддържа от България. Освен българи от Молдова в него се учат и украинци, молдовци, гагаузи, руснаци.

– Румене, знам, че много време си работил и по обследване на Среднострумието. Докъде стигна?

– Тук ми е голямата болка. Работата ми е, дето се казва, до под крушата. Трудът ми „Именната система на Средното Пострумие” обхваща района от Благоевград до Рупелския пролом с долината на Струма и околните планини Рила, Пирин, Славянка, Беласица, Огражден, Малешевска и Влахина. Основното е топонимията на местности, природни и други обекти, както и наименованията на селища, произходът им, паметници, исторически и археологически места. Дадени са и необходимите пояснения. Този ми труд бе задача, поставена ми от Българската академия на науките /БАН/ по времето, когато работех там към Института по български език и литература през 2005-2009 година като научен сътрудник.

         – В какъв обем е този труд?

         – Около 2000 страници в книжно тяло, а иначе съдържа към 30 000 наименования и за да се вместят в книга, ще са нужни по мои сметки поне 4 тома от по 500 страници.

         – И ще ги има ли тези томове?

         – Опитвам се да намеря спонсори. Знаеш, че нещата всякъде за всичко опират до пари. Позагубиха интерес и от БАН, и от Института за български език и литература, а и те гледат да осигурят първо заплатите си, пък за друго, ако остане, та до мен нищо не стига. Мисля, че този ми труд има съществен принос за Благоевградска област, но май нещата ще стигнат до онзи стих на великия Данте: „Надежда всяка тука оставете…”.

         – Разбрах, че поддържаш лично някаква църква в Родопите. Как се случи?

         – Вярно е. Не съм направил нещо Бог знай какво и не съм в състояние и финансово, а и по време. Това е в село Абланица. Знаеш, че от скитосванията ми Чеч ми остана близък. Та в Абланица има стара църква. В селото няма хора, изповядващи християнската религия, не ги е грижа и местните власти, и църквата е оставена в пълно унищожение. Тъжно ми е един такъв голям култов обект да бъде унищожен. Хванах се и почистих църквата отвътре от що се бе поразпадноло, както и из двора. Намерих спонсори и укрепихме дограмата. Една бабичка взе да ми помага, взе и ключа от вратата, та да не влизат и животни. Църквата се казва „Успение на Пресвета Богородица”. Доколкото издирих историята й, строена е от бежанци от Македония, които после се преселили в други райони на страната, и била изоставена. Когато имам възможност, ще я навестявам и каквото мага с мой труд да свърша, ще го правя, иска ми се да намеря спонсори и да направим едно освежаване и укрепване на покрива.

         – Как сега, като нямаш официална работа, свързваш икономически двата края?

         – Преживявам някак си. Поработвам, но не по специалността ми. Участвал съм в разкопките на голямото антично селище край село Дамяница, ръководени от археоложката Малгожата Гребска – Кулова от ОИМ – Благоевград, с която имам честта да се познавам от доста години. Намираме си теми за разговор с нея и извън археологията, още повече че тя е от Полша, а и аз съм живял някоя година там.

         – Как виждаш античното селище край Дамяница?

         – Много значимо за времето, когато е съществувало, а значимо е и с останките си. Откриват се големи неща. Съществуването му се потвърждава с много останки от времето на Македония, Рим, Византия. Копаем усилено и то нещо като малка армия. Няма ден, в който на обекта да не работят по 100 души, но има и дни, в които са хващали кирки, лопати и четки към 300 души. Малгожата, началничката ни, си знае работата и с намереното ще осветли родното ни минало с още много открития.

         – А след разкопките край Дамяница?

         – Не след тях, а и сега от по-рано наобикалям някои институции, белким се открие някъде някое учителско място или нещо подобно, та да съм полезен и за себе си, а и за други. Готов съм на всякаква работа, но най-добре да е такава, каквато е по сърцето ми и за каквато съм учил, а и вече работил.

         – Доволен ли си от живота?

         – Определено. Гледам на този свят с отворени очи и сърце и с приятността, че и аз съм сред него. Пък си мисля, че все пак съм постигнал доста, предвид това, че родителите ми са обикновени хорица и никога не са имали доходи в излишък, учили са ме, като те не са си дояждали.

         – Имаш ли някакво свое мото в живота?

         – Ами мисля си, че така или иначе, родилият се трябва да живее и въпреки всичко. 

               БОРИС САНДАНСКИ

 Снимки:

  1. Румен Сребранов с колеги от СУ “Хр. Смирненски” – с. Кочан, община Сатовча, и учители от Полша, Турция, Гърция, Франция и Италия по международен проект пред Кордопуловата къща в Мелник, 19.11.2013 г.
  2. Сребранов в Научната библиотека на Полската академия на науките в Краков
  3. Пред Студенското общежитие “Пяст” в Краков, 2003 г.
  4. В Института за полски език – Краков, отдясно е проф. Мария Малец, отляво е проф. Александра Чешликова, 2010 г.
  5. Румен Сребранов в дома си.

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *