Мария Градевска-Георгиева: 38 години всеки месец съм внасяла по 200 лв. удръжки към държавата, а днес получавам обидна пенсия

Мария Крумова Градевска-Георгиева е родена през 1957 г., в село Джерман, община Дупница. Завършила е основното си образование в Джерман, гимназия „Христо Ботев“ в Дупница, а след това завършва Държавен библиотекарски институт в София, специалност „Библиотекознание“. Работила е в читалището в село Джерман три години, а след това 38 години в Централна градска библиотека „Зора“ при НЧ „Зора 1858” – Дупница. Била е завеждащ детски отдел и завеждащ отдел „Заемна за възрастни“. Със съпруга й Костадин Георгиев, който е бивш полицай в РУП – Дупница, имат над 44- годишен щастлив семеен живот, двама синове и две внучки. Мария Георгиева е автор на стихосбирката  „Черно-бели щрихи“, която е първата й книга. В момента пише „Историята на село Джерман”, а също така и роман с работно заглавие „Неповторимата“.

– Г-жо Георгиева, 38 години сте работили в сферата на културата, а от две години сте пенсионер. Оценен ли е според Вас достойно трудът Ви?

– След толкова години трудов стаж в Централна градска библиотека „Зора“ при НЧ „Зора 1858“ в Дупница не съм удовлетворена от оценяването на труда ми. При положение че като завеждащ отдел „Заемна“ всеки месец съм внасяла по 200 лева удръжки на държавата, днес получавам обидна пенсия.

– Вие сте с над 38 години трудов стаж, но с малка пенсия. Според Вас какво трябва да се направи в България, за да може българските пенсионери да живеят нормално в родината си?

– За да живеят българските пенсионери добре, трябва да се преизчислят пенсиите на всички пенсионери. Хората, които като мен са упражнявали умствен труд, трябва да взимат също големи пенсии, както хората, които са се занимавали с физически труд.

– Вашият род по бащина линия Градевски е един от старите в село Градево.

– Прадядо ми Цвятко е от Серес, Гърция, но след това се преселва в село Градево. Оттук идва и името на фамилията – Градевски. Родът се е състоял от петима братя, които след това са създали семейства. Моята баба по бащина линия Марийка, на която съм кръстена, е родена и израснала в центъра на Дупница – Мърджина махала. Баща ми Крум Градевски е бил капитан в полицията. А нашата къща се е намирала на мястото, където днес е СУ „Свети Паисий Хилендарски“. Дали са ни възможност да си построим апартамент в един от кварталите на града, но моят баща е предпочел да  останем да живеем в село Джерман. Аз съм завършила основното си образование в училището в селото, а след това гимназия „Христо Ботев“ в Дупница.

– Вие сте израснала по времето на социализма. Ходили ли сте на лагери като ученичка?

– Когато бях ученичка в гимназията, бях отряден председател на класа. Ходили сме през лятото на лагер в „Горхим”, на военно обучение. Там ни обучаваха как да разглобяваме автомати, да оказваме първа помощ на пострадали. Моят баща имаше голямо желание да уча медицина, но тази професия не ми беше по сърце.

– В началното училище в село Джерман срещате съпруга си Костадин Георгиев. Беше ли любов от пръв поглед?

– Да. С моя съпруг Костадин Георгиев, който дълги години беше полицай в РУП – Дупница, учехме в едно и също училище. Той беше в по-горен клас от мен, но сме израснали заедно в селото и се познавахме. Нашата дружба продължи три години. След като завърших средно образование, се оженихме и аз на 18 години бях бременна с големия ни син.

– Вашата голяма мечта е била да завършите „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ – София, но ставате библиотекар. Вие ли избрахте библиотекарската работа, или тя Ви избра?

– Моята голяма мечта беше да стана журналист, но съдбата явно бе решила да стана библиотекар. Библиотекарската професия избра мен. Преди да кандидатствам, работих два месеца като шивачка в ДИП „Марек“ – Дупница. Условията на работа бяха тежки, а заплащането беше ниско. Разбрах, че това не е моето поприще, и тогава кандидатствах в Учителския институт „Свети Иван Рилски“, за съжаление този институт вече не съществува. Въпреки че изкарах много добра оценка на изпита по литература, по необясними за мен причини не ме приеха. Тогава прехвърлих оценката си в Държавния библиотекарски институт в София, специалност „Библиотекознание“, задочно обучение. И така станах библиотекар.

– Какво Ви даде професията библиотекар?

– Първата ми работа като библиотекар бе в НЧ

„Пробуда“ – село Джерман. Там в продължение на три години замествах титуляря, който беше по майчинство. Тук теоретическите знания, придобити в института, ме сблъскаха с практиката, изразяваща се в показване на знания в различните области. Чрез фонда на библиотеката, живите контакти с читателите, с различните им интереси, контактите с отделните обществени организации и училища ми дадоха старта на работата ми в библиотеката на НЧ „Зора 1858“ – гр. Дупница, откъдето се и пенсионирах.

– Имали ли сте неприятни ситуации при обслужването на читателите през годините?

– Въпреки привидната спокойна професия, сме имали и доста стресови ситуации с некоректни читатели, които са връщали книгите похабени, с откъснати страници. Въпреки общественото мнение, че библиотекарската работа е лека, тя е и физически натоварена. През годините сме имали 5 ремонта в библиотеката, това означава, че сме премествали и подреждали 220 000 тома библиотечен фонд, което означава, че освен умствен труд, библиотечната работа е свързана и с доста физически труд. Най- голяма награда за мен като дългогодишен библиотекар е уважението на читателите, които и до ден-днешен ме поздравяват. През библиотеката са минали много читатели, които днес са лекари, ветеринари, журналисти, архитекти, инженери, учители, бизнесмени…

– Как мислите по Ваше време или сега книгата е по- ценена?

– По наше време, поради липса на съвременните информационни технологии, книгата беше по-ценена и се налагаше да закупуваме много нови книги, докато днес хората имат възможност да получават информацията отвсякъде.

– Вие сте автор на стихосбирка „Черно-бели щрихи“. Кое Ви провокира да напишете тази книга и кои са черно-белите щрихи в живота Ви?

– Аз съм човек на крайностите и затова средно положение няма. Затова книгата е с това заглавие. Отенъчни неща няма, цветни също, само черно- бели. Белите са моите двама синове и моите две любими внучки – Венеция и Ева, на които съм посветила стихове. Благодаря на моя прекрасен съпруг Костадин Георгиев затова, че създадохме едно прекрасно семейство. Затова, че той винаги ме е подкрепял и е бил с мен и в трудните, и в хубавите моменти от живота. Освен тази книга аз пиша „Историята на село Джерман”, а също така и роман с работното заглавие „Неповторимата“. Била съм дописник към тогавашния вестник „Дупнишка комуна“, с главен редактор г-н Киров, писала съм епиграми. Също така изкарах курсове за фризьор и работех допреди години.

– Тази есен предстоят местните избори. Какво искате от местните политици?

– Да се оправят разбитите ни улици, за да не трошим колите си, които и без това са втора употреба. Да се подобри инфраструктурата на града, но не само на думи, а с дела.

НИКОЛАЯ ИВАНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

1 Коментар

  1. Прочел

    Госпожо, с твоето образование си получавала стотина лева заплата до 1990. Как си внасяла по 200 лева осигуровки? Вероятно ги с смяташ ” на година”!

    Отговор

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *