Дългогодишният деятел на хандбала Е. Кавдански: Националният отбор е голямата витрина на спорта, а ние го нямаме

Едно от най-разпознаваемите лица в Пиринско в областта на спорта Евгени Кавдански е дългогодишен деятел на хандбала. Не само като съдия, а и като делегат в момента, любимецът на студентите в ЮЗУ „Неофит Рилски“ следи от близо развитието на любимата игра, която в последните години вегетира в региона. Напоследък обаче се виждат признаци на съживяване в стари центрове като Гоце Делчев и Петрич. С него разговаряме за това как вижда бъдещето и настоящето на популярния спорт с малката топка.

 – Г-н Кавдански, Вие сте един от хората, обичащи спорта и хандбала в частност. Как оценявате състоянието му в областта, която преди време беше смятана за един от центровете му?

 – Доволен съм от това, което се случва напоследък в Пиринско. Нека не забравяме, че този спорт бе стигнал почти до точката на замръзване и на практика до съвсем наскоро продължаваше да съществува само в областния център и основно благодарение на ентусиазма на Софка Арабаджиева продължи да бъде факт. Сега обаче е видно, че има възраждане в традиционните му места и това ме прави оптимист. Нека погледнем към Гоце Делчев, където имат цялата изградена пирамида – от деца до мъже. Работят правилно и вижте последните години или дори само последната – втори в турнира за Купата на България, участие във финалите при 12-годишните, вицешампиони при 14-годишните, което бе първи медал за школата от 13 г. насам. В Петрич също се случват добри неща. Те по-отскоро възродиха този спорт, който на практика бе спрял да живее там. Сега обаче правят много правилни крачки. Имат своите гарнитури при подрастващите и постепенно ще стигнат до мъжката формация. За първи път от много години и те имаха участник в държавни финали. От незапомнено време насам от нашата област не е имало участници от три града – Благоевград Гоце Делчев и Петрич.

– Не сте ли повечко ентусиазиран и може би прекалено идеализиращ картината?

 – Не забравяйте, че като делегат имам възможност да наблюдавам мачове на тези отбори. Именно от тази гледна точка говоря по този начин и заради това съм оптимист. Виждам как играят отборите и това говори за работата им. Просто се работи с децата, с родителите също и всички те имат положително отношение. Това ме кара да кажа, че виждам светлина в тунела за българския хандбал. Нека не забравяме, че за това градове като Гоце Делчев и Петрич да се върнат на хандбалната карта, бяха нужни зали, които сега са факт, а това не е никак малка крачка. Сега остава да бъде задържана и положителната инерция, която е налице. Нужна е дългосрочна стратегия, по която да се работи, за да се върне постепенно старата слава на този спорт, както правят това в Гоце Делчев например. Там стартираха преди няколко години програма, започваща още от детските възрасти в училищата, както беше навремето, и вече започват да виждат положителния резултат от нея. В Петрич също работят по подобен път, но е истина, че трябва да се задържи избраната посока, а не да се отказваме, когато има първа по-сериозна трудност. В противен случай няма как да станат нещата.

 – Дали тази светлина в тунела няма да се окаже мираж, което сме виждали в други спортове? 

– Всичко зависи най-напред от родителите, треньорите и състезателите. На възраст 12, 13, 14, докъм 16 години нещата се случват дори ако щете на основа ентусиазъм. После обаче в разгара на пубертета, след като има някаква основа с помощта на родителите и треньорите, чрез техния авторитет или учебно-възпитателни подходи трябва да се задържи енергията и вниманието на младите хора, които именно в този период се изграждат като личности и състезатели. Да им се помогне да устоят на многобройните изкушения на живота, които излизат пред тях ежедневно.

 – Не е ли редно държавата и общините да стимулират бизнеса да отдели средства за спорта, както е в развитите страни?

 – Със сигурност изброените фактори са важни за това. Нека погледнем пак Гоце Делчев и Петрич, които имат щастието общинската власт да застане зад тях и да им окаже своята подкрепа, имат финансова стабилност, един добър финансов хоризонт, който им осигурява да работят в перспектива. Това не е реклама за тези общини, а самата истина, защото, ако всеки се поинтересува какво се прави от местните власти на тия две места, ще разбере, че говоря истината.  Що се отнася до положението на хандбала на национално ниво, то не е добро. За това говори фактът, че преди години, когато бях съдия, само в София мъжките отбори бяха 7, а в момента тимовете в „А“ група са 10, сред които само един от столицата – НСА, липсва представителство на Пловдив. Кажи-речи това са отборите на ниво в България към момента. Към тях трябва да прибавим и 6 женски. Формациите и при подрастващите не са достатъчно. Някои се класират не защото са заслужили или минали квалификации, а по право за държавните финали. Въпрос на оцеляване е за самите клубове, където трябват финанси за юношеските гарнитури, за треньорите, за участие в първенството и т.н., за което не всеки може да намери средства.

 – Не влияе ли негативно липсата на национален отбор, който на практика е огледалото на свършената работа, а и там състезателите могат да се предложат на пазара?

– Това е голямата витрина на всеки спорт. Факт е също, че за да покажеш нещо, ти трябва да го имаш, да си го произвел. След като сме учили толкова държави на хандбал, в момента сме далеч от тях, и то заради липса на някаква стройна и по-глобална политика. В тази светлина се връщаме отново върху това, че трябва държавен подход. В годините след 1989-та се акцентира основно внимание върху футбола и волейбола, след това борбата и баскетбола, а се забрави, че и хандбалът може да бъде източник на добри приходи и да бъде превърнат в индустрия. Пак ще повторя, че не можеш да имаш продукт, който да покажеш в мъжкия спорт, след като момчето става мъж и той трябва да издържа себе си и семейството си. След като не може да изкара някакъв приличен доход, търси друг начин. Така се стига до полупрофесионалния статут – работиш и когато можеш, тренираш и играеш. По този начин не може да се създадат качествени състезатели и нещата отиват към вегетиране.

 – Все пак как виждате бъдещето, ама честно?!

 – Със сигурност човек е устроен така, че винаги се опитва да бъде оптимист. Аз също съм такъв. За бъдещето на хандбала в нашата област ми се иска да бъде само в посока напред и нагоре, да се върви към възстановяване на националните гарнитури в различните възрастови групи, включително и при мъжете, нещата да продължат в посока „разбуждане“ и в близките години поне малко да доближим онзи период отпреди 30 г., когато бяхме 11-и от общо 16 отбора в световния хандбален елит.

Разговаря АЛЕКСАНДЪР ГЕОРГИЕВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *