Дългогодишният дипломат и културен аташе в Токио Ю. Антонова-Мурата: В Япония водят децата на училище от 3-месечна възраст, за да закодират в съзнанието им първични знания

Японците са като пирончета, заковани на една дъска, и всички трябва да са равни, никой не може да стърчи, дори и билетите за Олимпиадата през 2020 година не се продават директно, а се разиграват на томбола, така всички са поставени на равни начала – и министърът, и чистачът, и всички са винаги усмихнати

Юлияна Антонова-Мурата е родена в София, но от 16 години живее в Япония. Биографията й е свързана с дипломатическа работа в българското Министерство на външните работи. Започва кариерата си там в средата на 90-те години като аташе, за да достигне до ранг пълномощен министър. По-голямата част от професионалната й кариера преминава в Азия – Китай и Япония. Завършила е 91-а немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“, след което немска филология и психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Била е преподавател в Медицинския университет в София. В медиите името й бе споменавано преди години. След земетресението във Фукушима през 2011 г. посолството ни в Токио осъмна без консул, защото дипломатът, който бе на този пост, напусна страната поради страх от повишена радиационна активност. От министерството в София спешно повериха консулската работа на г-жа Мурата и така за дълго време посолството на България в Токио стана неин дом, където често й се налага да работи и през нощта.

Юлияна Антонова започва да споделя на страницата си във Фейсбук кратки разкази – свои впечатления и размисли за живота в Страната на изгряващото слънце. Тези малки текстове са толкова интересни и впечатляващи, че привличат вниманието на много потребители в мрежата. Така, подтикната от приятелите си, без да претендира, че е блестящ писател, г-жа Мурата издава първата си книга “Моши, моши, Япония”, което в превод от японски означава както “ало” в телефонен разговор между близки хора, така и “извинете, мога ли да ви помогна”. Две години след като “Моши моши, Япония” се превръща в сензация, авторката се завръща с още истории за Япония с новата си книга „Уки, Уки, Япония“.

През 2017 г. г-жа Мурата гостува в Националната хуманитарна гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ по покана на учителка от по информатика и информационни технологии Албена Узунова, ръководител на училищния Twinning клуб „Нека се опознаем чрез книги”. Неотдавна Юлияна Антонова отново дойде в Благоевград и плени сърцата на публиката в зала „22 септември“. По един непринуден и изключително увлекателен начин тя сподели лични истории за съвместния си щастлив живот с втория си съпруг, японеца Такаши Мурата, как „на пожар“ е била извикана, за да поеме консулската работа в посолството, магичния свят на японския бит и култура, и не на последно място – че в японския език няма нецензурни думи и псувни.

„Уки, Уки“ е чувството, че настина живееш, че се радваш на слънцето, светлината. Когато излезеш на улицата и видиш човек да се усмихва, ти също да се усмихнеш. И тази любов я пренасяш в семейството, в работата, след това на случаен човек. Това отношение за взаимна радост, удоволствие, щастие, независимо от възрастта – това е „Уки, Уки“, сподели авторката.

Провокирана от близката си приятелка Владина Цекова, която я придружава при представянето на книгата й, г-жа Мурата разказа и за подготовката за Олимпийските игри в Токио 2020. За това как една година преди Олимпиадата вече всичко е готово, медалите са направени от рециклирани мобилни телефони, къщичките в олимпийското село са продадени и така държавата е спестила много пари, в порядъка на 100 млн. Те обаче не са „усвоени“, а са дадени за социални дейности и подпомагане. Любопитна подробност е, че за Олимпиадата догодина се очаква в Япония да пристигнат над 42 милиона гости. И тъй като държавата не може да обезпечи всички пунктове – аерогари, хотели, входове, изходи… с толкова много служители, за обслужването на туристите ще се грижат роботи „Нисан”, които ще дават информация, ще разговарят на езика, на който са попитани.

Г-жа Мурата призна и че често приятели от България й звънели с молба да им уреди билети за откриването на Олимпиадата. „Това да се уреди някой не съществува в Япония. Дори министър-председателят, шефът на Олимпийския комитет, всички сътрудници, аз, вие можем да си купим билети по един-единствен начин. Няма каси, а лотария. Пишеш си името в интернет и си теглиш билетче, ако е печелившо – получаваш място“, разкри г-жа Мурата. Тя обясни, че не само за Олимпиадата, а за концерти на световни звезди и други значими събития билетите се разиграват по този начин – на лотариен принцип. Така в зависимост от късмета си някой министър, ако не изтегли печеливш билет, няма да присъства, а в същото време обикновен човек може да гледа събитието от ложата.

Изумени, присъстващи попитаха Ю. Антонова каква е логиката и защо билетите се разиграват по този начин, а тя поясни: „Просто и на министър-председателя, и на министъра на спорта, и на господин Мурата, който е чистач и работи по 10 часа на ден – на всички им е еднакво интересно да присъстват на събитието. Не може да се направи разлика между отделните хора и на кого му е по-интересно, затова всички се поставят на равни начала“, обясни г-жа Мурата за лотарийния принцип на билетите.

Преди две години пред гимназисти от НХГ тя разказа и друга впечатляваща история: Дете от български произход много харесало молива с острилка на свой японски съученик и, волно или неволно, решило да го присвои. Ученикът, тогава на 8-9 години, бил помолен да върне откраднатата вещ и да признае грешката си, но той отказал. Родителите му, привикани в училището, също не се извинили. Случаят останал без последствия и българчето продължило образованието си. Момчето завършило престижен японски университет и се дипломирало с отличие като ИТ специалист. Кандидатствало в авторитетна японска компания за компютри, но от там изненадващо отказали да го назначат на работа. „Просто защото някъде в системата фигурираше въпросната случка с молива. Фирмата прецени, че след като този човек е извършил кражба, макар и на 8-годишна възраст, той може пак да повтори деянието и да нанесе евентуални вреди на работодателите си, затова, въпреки че младежът беше отличен ИТ специалист, не го взеха на работа. По-късно той напусна Япония, за да търси реализация в друга държава”, разказа тогава Ю. Антонова.

Сега, две години по-късно, репортер на „Струма“ разговаря с г-жа Мурата за японската образователна система, взаимоотношенията учител-родител-ученик, възпитанието на децата…

– Г-жо Мурата, защо още от най-ранна възраст децата в Япония се учат да се покланят на своите учители?

– Поклонът в Япония има две значения. Когато благодариш, винаги се покланяш, когато се извиняваш – също. Вкъщи например, когато малкото ни момченце нещо е сбъркало или се обадило не на място, снаха ми веднага му натиска главичката да се извини и той вече знае това.

В България винаги има един спор кое е по-важно – семейното възпитание или учителите и тяхната роля. В Япония такъв спор не съществува, защото семейството и училището са едно цяло и не се разделят. В този общ дом еднаква роля споделят и педагозите, и родителите. Това започва от най-ранна детска възраст, бих казала от яслата. Няма да забравя как вземах  моето внуче Джейми от яслата. Той беше на година и седем месеца, още в първа група на т.нар. „Жирафчета“. Всеки ден, изпращайки ги, учителката връчва на децата по един голям тефтер – това са техните бележници. Там учителката вписва всичко, което й е направили впечатление през деня за всяко едно дете. Вкъщи родителите прочитат написаното, тоест отделят време, независимо до колко часа са били на работа и колко са изморени, разписват се и ако имат нещо да споделят, го добавят към написаното от учителката. Един ден учителката беше описала, че са били на разходка, видели са бели лилии и единственото дете, което се е спряло до цветята, помирисало ги е, обърнало им е внимание, е било Джейми. До неделя всички родители бяха купили книжки за цветята, за да обяснят на децата си за хризантемите, розите… Колко е запомнило детето, няма значение, но някъде в мозъка вече е закодиран този интерес към цветята. Излизат навън и му се казват: „Ето тук не трябва да стъпваш, защото това са цветя и ще ги боли“. След което другата баба му изпява една песничка за хризантемите и детенцето се радва. Всичко това с приказките, с картинките, с това, че хризантемата е бяла, а лалето – червено, вече се връзва с цветовете и в понеделник учителката започва да говори за дъгата и урокът е на тази тема. Тоест тази връзка родители-ученици-учители не е от време на време, на т.нар. родителски срещи, а е ежедневна, всеки ден. Това е изключително важно и няма спор кой е по-важен – учителят или родителят.

Например мама на японски е окасан, като сан значи господин или госпожа. Тоест те показват уважителност към майката, а отделно и към другарчетата си в детската градина се обръщат със сан. Спомням си, когато в Токио валя сняг /това се случва изключително рядко и ни е много се радваме/ и аз съм застанала на прозореца и казвам: „Юки, Юки /сняг на японски/, а внучето ми отвръща: „Моето приятелче се казва Юки и е Юки сан”. Аз много се впечатлих, че такова малко дете може да използва учтиви думи, но тях започват да ги учат на уважително отношение от съвсем малки. Дори и когато четем книжки за животните, Джейми казва: „Това е госпожа Рибка, господин Рак”…

– В третата си книга възнамерявате да опишете нещо, което също силно Ви е впечатлило и дори сте направили снимки, защото звучи толкова невероятно, че е трудно за вярване!

– Да, случи се през август. На вратата срещам Такако сан – съпругата на сина ми, с второто им дете, на 4 месеца. Попитах я къде са тръгнали и тя отвърна: „На училище”. Обясних й, че днес съм свободна и мога да гледам бебето, а тя спокойно да отиде да учи, помислих, че по време на майчинството се е записала на някакви курсове. При което снаха ми отговори, че не тя, а Джуджо /бебето/ е на училище. При това е започнал на 3 месеца и вече 1 месец е ученик. Аз реших да отида да видя, защото не можех да си представя как дете на 4 месеца ще е ученик. Така присъствах на първия учебен час в живота ми с бебета. И въпреки че живея от толкова време в Япония и смятах, че в тази страна няма изненада за мен, се оказа, че има.

– Това истинско училище ли е?

– Абсолютно. В първа група са децата от 3 до 7 месеца, като и след това продължават да ходят на училище. И наистина направих снимки, защото то не е за вярване, но е много интересно. Подробностите ще опиша в следващата си книга.

– И все пак, моля Ви, „открехнете леко завесата“, какви ученици могат да са бебета на по 4 месеца и какво изобщо учат?

– Ние си мислим, че детето е малко и не разбира, но всъщност на едно подсъзнателно ниво то разбира. Ето това са прозрели японците. Аз останах два часа и забелязах, че когато им е много интересно, децата, макар и на 4 месеца, не се движат, не плачат, седят с отворени очички и всички слушат. Те имат много приятна песничка – нашата „Тръгнал кос“, но на японски, и когато учителката запее, всички се усмихват и слушат.

В един от часовете учителката заговори за планетите – Юпитер, Марс… рисува някакви кръгчета, а аз стоя и се чудя защо изобщо занимават деца на 3-4 месеца с такива неща. Но японците мислят по друг начин. Детето закодира на подсъзнателно ниво информацията и когато дойде време да учи за планетите, то ще се сети, че някъде някога това му е казвано. Учило го е.

И тогава в училището за бебета, забележете, от планетите прехвърлиха урока за Земята – че ние живеем тук и трябва да се грижим за планетата си, при което учителката взе една пластмасова бутилка и каза: „Това не!” /тук, за да покаже нагледно обясненията на учителката, г-жа Мурата взе една пластмасовата бутилка от минерална вода, вдигна я пред лицето си и със жестове /кимане на глава/ каза: „Не” – б.р./. Така учителка вмъкна леко темата със замърсяването. Дадоха една снимка на океана с някакъв остров някъде на Земята и учителката обясни: „Ние живеем тук, това е нашият дом“. Тоест нашият дом не е само семейството, училището, класната стая, градът, в който живеем, а цялата планета.

– А самите родителите строги ли са, наказват ли децата си?

– Детето е възпитано на послушание и на това да има респект. При тази уважителност то не смее да отговори, защото е научено, че възрастните хора знаят повече от него, и дори да няма настроение, да не му е много приятно или да иска да упорства, то се вслушва, защото има респект към авторитета. Още вкъщи родителите обясняват на децата, че да си учител е изключително нещо. Това е признак на уважителност – този човек дава част от живота си, за да бъде с вас. Затова децата непрекъснато се покланят на учителите с невероятен респект.

Когато синът ми, който е роден в България, пристигна в Япония /където аз вече работех/, беше в 6 клас. Тръгна на училище и въпреки че през юни е много горещо, всички ученици бяха строени на двора и всеки един от тях си знаеше мястото. Излиза директорът, приветства учениците, пожелава им  успешен ден и усвояване на учебния материал, след това и главният учител поздравява децата по класове /бяха до 8 клас/.

– И това всеки ден?

– Да, всеки ден, и то при температура над 30 градуса. Затова аз, като човек, идващ от България, предложих на сина ми да му дам извинителна бележка или например да кажа, че го боли коремчето.

– За да не го пече слънцето на двора?

– Да, а синът ми отговори: „Но, мамо, това не е вярно, значи да излъжем“. Значи детето вече беше „попило“. Това е – пече, но пече всички са на двора и до един са с униформи. И най-интересното е, че техните сакчета по това време бяха зелени. Не може да отидеш и да купиш черна раница например. Има си определен магазин и от там всички си купуват униформите. Ако ти се скъса чорапчето, панталонките или чантата, ще си купиш от там. За тези, които не са добре финансово, е определена една заплата и училището субсидира униформите, екскурзиите, часовете по спорт – футбол, бейзбол, карате… Но така ще го направят, ще помогнат на социално слабите, че останалите деца няма да разберат.

А това някой да тръгне на училище с телефон е просто абсурд. Ще вземат книжка и така ще отидат на училище. Нещо, което много ме учуди, е и че малките деца стоят подредени на перона заедно с възрастните и много пъти съм питала приятелки как така пускат децата си на по 6-7 години сами в метрото, и то с прекачване. Те ми обясняват, че никога не биха пуснали сами децата си в метрото в Париж, Лондон… но тук, в Япония – да, защото имат доверие на възрастните и знаят, че ако нещо се случи, например земетресение, те ще реагират адекватно и ще помогнат на децата.

– Мен лично ме впечатлява фактът, че в японските училища няма чистачи и децата сами си подреждат и се грижат за хигиената!

– Да, и не само това. В столовата има дежурен ученик, който всеки ден пожелава на другарчетата приятен обяд. Докато дежурният не каже това, никой няма да посегне към вилицата, ножа или клечките за хранене. Никой! Ще стоят и ще чакат. Чувайки: „Приятен обяд!“, всички погледи се насочват към най-крайния стол от масата. Там стои учителят. Той поставя храната пред себе си, а децата също вадят своите кутийки, които са увити в кърпи, нещо като нашите бохчи. Когато учителят посегне към храната си, тогава и всички останали започват да обядват. Дотогава никой не пипа яденето. Това е уважение към възрастния!

– Г-жо Мурата, критици определят японската образователна система като прекалено рестриктивна и твърдят, че тези свръхочаквания към децата и тази свръхдисципилина водят в един момент до изкривявания, по-деликатно казано?

– Самоубийствата ли имате предвид?

– Да.

– По тази тема много се говори. Не е вярно, че Япония е на първо място по самоубийства, има интернет и това лесно може да се провери – след 20-о място е. Има страни, които са много по-напред от тях, а да оставим, че някои държави /не съм сигурна дали България не е от тях/ не дават такава точна статистика.

Но японците имат една много грозна дума – „ичеме” – означава децата да се подиграват тайно на дете, което или е по-слабо, или по-различно. Изключителна борба се води с това нещо, защото в Япония се смята, че учениците, а вече и като възрастни, представляват една летва с много пирони. Не може едно пиронче да е нагоре, всички трябва да са равни и заковани. И ако едно дете е по-интелигентно, по-особено или болно, то е щръкналото пиронче. И ако те решат да се подиграват с това дете, наистина може да се случи нещо. На това се отделя изключително внимание, провеждат се симпозиуми, срещи… и всеки гледа и внимава да не случи нещо в неговото училище или в неговия клас, защото това се докладва в Министерството на образованието и води до уволнение, а да си учител е изключително уважителна работа, получават добри пенсии, имат добри субсидии. Така че не всичко е „по мед и масло“, но при толкова много народ те все пак са съумели да направят най-доброто, включително и като образование.

Ще ви дам само един пример. Японските йероглифи идват от Китай и са 100 хиляди на брой. Колкото повече усвоят, толкова по-добре, но трябва да научат най-малко 2500 йероглифа, като всеки един се чете по различни начини. Това са десетки хиляди думи, чертички, символи и няма как да се научи освен с къртовски труд. Някои чужденци казват – махнете ги тези йероглифи, но самите японци не искат, те са  горди, че имат тази писменост.

– Може би това е важно и за самите деца, приучава ги на труд, постоянство…

– Важно е, разбира се. Те имат калиграфия, рисуват с четка и туш и някои от йероглифите стават като картини, например йероглифите на слънцето, планината…

– Спомням си, че преди време в едно благоевградско училище /ПГСАГ/ гостува психотерапевтът Мадлен Алгафари. Говорейки за виртуалните зависимости, тя разказа, че в Япония има един феномен – хикикомори, деца умират пред екрана на компютъра. Те не ядат, до тоалетна дори не ходят и умират на стола без видима физическа причина, все едно просто „шалтерът“ е изключен. Какво мислите за това?

Тук в разговора се включва близката приятелка на г-жа Мурата – Владина Цекова: – А нима това не може да се случи в България?

Юлияна Антонова : – И да има такова нещо, то със сигурност не е масово. Въпреки че децата в Япония ходят на училище, никой не може, пак казвам, заради тези йероглифи да усвои материала. В училище ги пишат най-много по 7-8 пъти – и дотам, няма време за повече и минават нататък, а за да се научи йероглифът, трябва да бъде написан най-малко 80 пъти. След училище децата са на занималня, която е до 17 часа. Значи това дете излиза сутрин, в училище няма компютри, освен един час за дигитални умения, и след това директно влизат на занималня, защото ако не отиде, няма как да се подготви и да мине класа. След 17 часа, забележете, задължително е на спорт. В Япония се обръща изключително внимание на килограмите. Не може да се страда от затлъстяване, не може да преяждаш със сладки неща. Значи трябва храната да е съобразена и всеки месец родителят получава информация колко калории трябва да поеме детето, които ще изразходва със спорт. И така след 17 часа те отиват на спорт. Вечерно време ги виждам, понеже живея на хълм, как се прибират от училище, едва вървейки с тежките си чанти.

– Тоест децата отиват на училище в 7,30 часа и се прибират…

– В 19,30 часа. И кога ще седи на компютъра, за да е пристрастено – просто е абсурд. Системата е такава, че това няма как да се случи.

– Да си играят по цяла вечер на игри или да стоят във Фейсбук…

– Не може, няма как да стане, най-малкото заради тези йероглифи, които трябва да бъдат запомнени, в противен случай детето няма да може да си прочете урока и да го разбере. Моят син беше отличник тук, в България, и когато дойде в Япония, не можеше да реши задачите, защото не разбираше условието. И аз му казах, че има само един начин – да усвои бързо йероглифите до 6 клас. Учеше денонощно, осъмвал е. Кога да седне на компютъра, за това просто няма време.

– Не мога да не Ви попитам: Кое прави японците най-успешната нация – уважението, дисциплината, трудът ли?

– Комбинация, не е само едно нещо. В основата е отношението на хората един към друг. И, знаете ли, не само към тях, но и към нас, чужденците. Спомням си, че на 31 март за първи път разрешиха на чуждестранни работници да дойдат да работят в Токио, понеже всички магазини, бакалии работят без прекъсване, 24 часа, и им трябват продавачи. Тези млади хора, идващи основно от Виетнам, Камбоджа, Мианмар, нямат необходимото бързо темпо на работа и често бъркат. В такива случаи аз казвам на съпруга ми, че е по-добре да отидем в другия магазин, защото не ми се чака продавачът чужденец да търси някакъв код или нещо друго. Мъжът ми отвръща: „Не, ще изчакаме, нека се научи“. Тоест има търпението да стои, да чака, защото този чужденец е дошъл да му помогне. И когато му подаде покупките, може да е пакетче бисквити или един шоколад, няма значение, японецът се покланя и благодари на този чужд работник, че е дошъл в родината му не за да изкарва пари. Ние, българите, веднага ще си кажем – да, ама той в родината си взема 10 долара, а тук по 100. Но японецът не мисли така. Те смятат, че този чужденец е дошъл, за да му помогне, и заради това заслужава уважение.

– Като сравнявате България и Япония, според Вас има ли шанс поне малко да „прихванем“ нещо от японците?

– И в двете ми книги се пазя от сравнения. Просто разказвам за човешките взаимоотношение и онова, което прави живота по-лесен. Конкретно на Вашия въпрос можем ли да ги доближим, ще Ви кажа – категорично да!

– Значи има „светлина в тунела“?

– Има! И знаете ли откъде идва тази светлина? Не идва от моите съграждани, които аз срещам всеки ден в метрото в София и виждам отношението им към околните. Светлината не идва от там, а пак от японците, които ни казват: „Вие сте изключително интелигентен народ, вие сте умни, вие сте красиви“. Затова туристите все повече и повече искат да идват тук. Освен Розовата долина и Фестивала на розата те харесват нашето излъчване и считат, че приличаме много на тях. Така че тази светлина в тунела идва оттам – от далечна Азия. И аз се питам…

– Те са ни оценили, а ние не можем?

– Да, те ни оценяват, а ние помежду си се подценяваме, говорим си грубости, не се харесваме един друг. А те ни харесват. Затова аз мисля, че ние можем!

– Много обнадеждаващ завършек, благодаря Ви за разговора и отделеното време, г-жо Мурата!

СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *