Д-р В. Каракостова след седмица приключение на източния бряг на Африка: В Танзания видях контраста между лукса за чужденците и изключителната бедност на местните хора, които живеят в бараки и се търкалят в калта

Благоевградското семейство лекари д-р Виктория Каракостова-Нешева и д-р Николай Нешев бяха на 7-дневна екскурзия на о-в Занзибар в Танзания. Дестинацията стана особено примамлива през последната година за мнозина българи не само заради уникалната природа на Африка, но и заради липсата на ограничения за туристите, които бяха въведени в много държави заради пандемията от Ковид-19. За впечатленията от Острова на подправките, родното място на рок легендата Фреди Меркюри, разговоряме с д-р Викория  Каракостова.

– Д-р Каракостова, защо избрахте Танзания като туристическа дестинация?

– Много са причините, макар че моят интерес не е свързан с туристическата вълна, която тръгна тази година. С моя съпруг направихме резервация през 2019 г. в една туристическа агенция, чийто офис в Благоевград бе закрит с въвеждането на противоепидемичните мерки заради коронанируса. Впоследствие предвид разразилата се епидемия ми пазеха пътуването, имах ваучер към немска фирма и в крайна сметка решихме да го ползваме.

Самата Танзания е екзотична дестинация с резерватите и природата, която, за разлика от Латинска Америка и Азия, не познавах. Занзибар ме привличаше като един остров, който е сменял колонизаторите си в продължение на 500 години, съчетание на различни култури – местната суахили и елементи от мавританската, арабската, персийската, индийската и европейската.

– Как премина пътуването? Какви са противоепидемичните мерки на летищата?

– Ние пътувахме с чартърен полет на катарските авиолинии през Доха. На българското и катарското летища мерките бяха строги – измерване на телесната температура, дезинфекция. Не са ни търсили PCR тест, но ние, разбира се, носихме сертификатите си за ваксинация, която направихме в началото на януари. Представихме ги единствено в Катар, да е ясно, че сме безопасни пътници.

Пътуването на връщане беше много екзотично, тъй като на три пъти ни променяха маршрута заради другите туристи, които превозваха. Наложи се от Занзибар да пътуваме до Дар ес Салаам, най-големия град в Танзания, оттам се прехвърлихме за катарската столица Доха и след това за София. Силно ме впечатли контрастът на летището в Занзибар – много примитивно, и това в Дар ес Салаам, което е невероятно, с много терминали, модерна техника и изключителна хигиена.

– Успяхте ли да усетите духа на Африка?

– В момента на кацането веднага се усеща духът на Африка – с природата, температурата, ароматите. Африка мирише специфично – на кардамон, на подправки. В Занзибар отглеждат канела, карамфил, индийско орехче, черен пипер. Неслучайно му казват Островът на подправките.

– Кои местни забележителности ви направиха впечатление?

– Около централния о-в Занзибар са разположени малки острови, един от които е затворническият, създаден от португалците. Никога не е бил ползван като затвор, а за карантиниране на болните от чума, холера и разни други заразни заболявания. Превозвали са ги с кораб, изкъпвали са ги преди влизане в крепостта, имало е място за разходки.

Има гигантски костенурки, които са донесени от Сейшелите. Занзибар е средище на много култури, включен е в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Първите завоеватели са били португалците, свидетелство за присъствието им е католическата катедрала. Много интересен е Каменният град – стари сгради, тесни улички в средновековен европейски стил, примесен с индийски и  арабски. Впоследствие Занзибар е бил завладян от султана на Оман, който измества там столицата си. След това става британски протекторат. Местите хора говорят суахили, английски и немски.

Голяма туристическа атракция е къщата на вокалиста на рок групата „Куин“ Фреди Меркюри в Каменния град. Три къщи една до друга се конкурират за това коя е неговата. Но се смята, че той е живял в тази до музея, след като се е родил през 1946 г., а след това на една млада възраст, 8-годишен, напуска острова. В къщата му има предимно снимки и копия на документи.

Изключително впечатляваща е Старата крепост на Занзибар на Индийския океан, известна още като Арабската. Това е единственият голям арабски замък на открито в Източна Африка. В Стария форт се провеждат музикални и театрални фестивали.

– Какъв е ритъмът, стандартът на живот на местните хора в тази част на Източна Африка?

– Това, което е много характерно за Танзания, е контрастът между изключителната грижа за чужденците и лукса за тях, и изключителната бедност на местните хора. Аз съм обиколила много страни, но такава немотия не съм виждала. Те живеят в бараки, с много деца, които се търкалят в калта. Къщичките им нямат прозорци със стъкла, а са с някакви ламарини. Ние бяхме късметлии, че имахме осигурен микробус с местен екскурзовод, който говореше английски, и ни разведе из острова. Видяхме бита на местните хора и училищата. Превозът там е с едни малки микробуси, на които казват „даля-даля“. Хората са наблъскани като сардели, кондукторът е най-отзад и всеки момент очакваш да падне.

Първото селище, което е на 20 км от столицата, се казва Бубу на суахили, защото дотам е стигал първият влак, но впоследствие железницата е закрита. Има доста гладни хора, които те спират с думите „ями-ями“ – искат храна. Съпругът ми Николай непрекъснато им даваше по 1-2 долара.

Имаше в групата една българка, която носеше в торбичка пълнени със сладко лимони от ресторанта и ги даваше на масаите на плажа. Ние не посмяхме да изнасяме.

Малко от масаите се обличат по типичния начин за племето, обикновено го правят за атракция на чужденците. Много от местните се обличат като мюсюлмани, жените са с черни дрехи, със забрадки, което е останало като битност от оманското владичество. Има обаче и жени християнки, които свободно се движат. Желателно е обаче, ако си с рокля, да е под коленете, или пък с панталон. Аз и в океана газих с панталон, навит до коленете, но беше много приятно, защото е топло, и да се намокриш, водата бързо изсъхва.

– Можехте ли да ползвате банските костюми на плажа?

– Да, ние почивахме в комплекс, заграден отвсякъде. С пазач на входа и с полицаи – в самия комплекс и на плажната ивица. Местни хора идваха на плажа да търгуват, но не са нагли, не досаждат. Интересното е, че няма чадъри, бяхме под естествена шарена сянка на баобаби и други дървета.

– Пробвахте ли местни кулинарни специалитети?

– Опитахме предимно плодове – фурми или сладко от варен баобаб, лимон и захар – със странен вкус и много тежък. Правят яхнии с много подправки, които не са подходящи за нас. В комплекса предлагаха италианска и индийска кухня. Винаги имаше пица, ориз, свинско, агнешко. Условията и обслужването бяха на високо ниво. Минибарът постоянно се зарежда, имаше сейф за ценности и валута, непрекъснато пръскаха срещу комари. Сервитьорите ни носеха коктейлите на плажа. Много добре уредено, туристите се обгрижват като принцове и може би това привлича българите.

– Кое ще остане най-вълнуващото преживяване от екскурзията?

– Сякаш това беше моментът преди да кацнем в Занзибар. Виждаш на монитора в самолета как преминаваш през Сомалия, Кения, Конго, пресичаш екватора… А преди да кацнем, се появиха необикновени облаци и тогава ме обзе една странна тръпка от предстоящата среща с непознатото.

Иначе всеки ден беше едно невероятно изживяване – с разходките в Каменния град и из целия остров. Индийският океан е много причудлив – с големи приливи и отливи. Сутрин в 9 ч. океанът се отдръпва на 500 м навътре и остава пясък. Тогава техните жени влизат и поставят върху колове водорасли, както ние отглеждаме доматите. От водораслите правят козметика. Има морски таралежи, цветни риби, това е едно от най-предпочитаните места за гмуркания и за „блу сафари“ – морски разходки.

– Какви сувенири си купихте от Танзания?

– Масайски шалове, ключодържатели, дървено пано със слонове, на което бяха изписани имената ни – Виктория и Николай. Най-специфичният при тях е скъпоценният камък танзанит – кристал със синьо-виолетов цвят, който се среща само там. Златният пръстен с танзанит и диаманти ми е подарък от моя съпруг за рождения ден.

Имат много хубав памук, от който се правят роби за плаж, кърпи. Плажната кърпа за жена се казва канга, една от аниматорките ми подари такава с надпис на суахили.

За нас като чужденци цените са сносни. За 7-8 долара можеш да си купиш една тениска или блузка, за 10 долара – едно пончо. В Каменния град ние си купихме 3 маслени картини на местни художници с мотиви от пустинята, масаи до огън, които ще ги рамкирам.

Разговаря БЕТИНА АПОСТОЛОВА

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *