Д-р Стефан Сергиев: Не може всяко дете да стане голям шахматист, важно е да е мислещ човек

Стефан Сергиев е роден на 15.ХII.1946 г. в село Негованци, Радомирско. Завършил е Тeхникум по механотехника в Перник, „Инженерна геология и хидрология“ в Минно-геоложкия институт в София и „Политология и управление на социалните дейности” в Москва. От 1975 г. до 2010 г., с малки прекъсвания, е член на Бюрото на Българската федерация по шахмат (БФШ). От 1989 до 1995 г. е отговорен секретар, после вицепрезидент (2003-2005) и президент (2005-2011) на БФШ. През този период в страната се провеждат най-големите шахматни състезания: мач за световната титла (2010), мач на претендентите за световната титла (2009); европейски индивидуални първенства за мъже и жени (2008), турнир за Европейската клубна купа (2010) и др. По негово време български шахматисти са световни шампиони: за жени – Антоанета Стефанова (2004-2006), за мъже  – Веселин Топалов (2005-2006), за ветерани – Любчо Спасов (2005), на хора с увреден слух – Веселин Георгиев, трикратен световен шампион (2000-2008,) и по шахматна композиция Петко А. Петков. Бил е делегат на седем конгреса на Световната шахматна федерация ФИДЕ.

През 2006 г. защитава докторска дисертация в НСА на тема „Развитието на шахмата в България и влиянието на руската шахматна школа”. Доктор на педагогическите науки.

Автор е на повече от 75 книги на спортна тематика, 60 от които са свързани с историята на  шахмата в България.

– Откога започва любовта Ви към историята на спорта?

– От ученическите години. Следях изявите на българските спортисти, изрязвах си техните снимки от в. „Народен спорт”, правех си албуми. Живеех в Перник и централно място заемаха изявите на пернишките спортисти, а те бяха едни от най-добрите в редица спортове – волейбол, лека атлетика, борба, бокс и др. В началото на 50-те години живеехме в съседство с един от най-добрите пернишки футболисти – Стоян Стоилков (Арапчо), а по-късно с един от основателите на ръгби спорта в „Миньор“ – бай Вълко.

– Защо избрахте шахмата като най-важен?

– Шахмат играя, откакто се помня. Като всяко дете и аз се увличах по футбола, а поради това, че бях и доста висок, играех и баскетбол, и волейбол. Но през 1964 г. по време на производствена практика в Техникума по механотехника  претърпях тежка злополука – струг ми хвана лявата ръка и я счупи на парчета между лакътя и рамото. След възстановяването вече изпитвах страх от физическото съприкосновение с противниковите състезатели при игрите с топка.

– Многобройни са изявите Ви като организатор и участник в международни турнири, световни, европейски първенства и шахматни олимпиади. Какви са впечатленията Ви от най-добрите в света по шахмат?

– След участието ми в сеансите на световния шампион Михаил Ботвиник през 1962 г. имах възможност да се срещам и с много от водещите шахматисти в света. По време на шахматната олимпиада в Малта през 1980 г., където бях водач на нашия национален отбор, се запознах с Анатолий Карпов, Гари Каспаров,  Михаил Тал и др. Не мога да не спомена немския гросмайстор Лотар Шмид, който беше главен съдия на тази олимпиада. Той е внук на легендарния писател Карл Май. В следващите години служебните ми задължения ме срещнаха с Василий Смислов, Лев Полугаевски, Айвар Гипслис и др. По време на следването ми в Москва имах възможност да наблюдавам всички партии от втория мач за световната титла между Карпов и Каспаров. В концертната зала „П.И. Чайковски” гъмжеше от гросмайстори. Почти винаги с мене беше Борис Шашин, главен редактор на „Бюлетень центрального шахматна клуба”, и той ме  запозна с много от тях. Тези познанства  в следващите години много ми помогнаха. Благодарение съдействието на  треньора на сборния отбор на Русия Борис Постовски и отзивчивостта на Гари Каспаров българските отбори участваха на шахматната олимпиада в Манила през 1992 г. Срещал съм се  многократно и с Вишванатан Ананд, Гата Камски, техните секунданти и още десетки други, от които искам да спомена легендите Светозар Глигорич от Югославия и Андре Лилиентал (шахматист на Русия и Унгария).

– Кога и къде започнахте да пишете спортни истории?

– 55 години живях в Перник. Този град ми е скъп. Още от началото на 60-те години започнах да изучавам задълбочено неговата история във всички направления. На 29.ХII.1965 г. спечелих едно от първите телевизионни състезания у нас „Познавате ли своя роден град и край”. За по-важните събития, на които съм присъствал и в които съм участвал, първоначално несъзнателно, започнах да си водя бележки.

– Най-значимата Ви публикация?

– През 1990 г. най-реномираното теоретично шахматно списание „Шахархив” в Германия публикува голяма моя статия на 18 страници, посветена на един от най-актуалните варианти в Дамски гамбит с 5. Bf4. Преди още да излезе статията, получих поздравителна картичка от главния редактор на списанието гросмайстор Людек Пахман. Той е роден в Прага, но след събитията от „Пражката пролет” през 1968 г. емигрира в Западна Германия. Пахман е един от ной-големите шахматни теоретици на нашето време. Когато излезе статията, я показах заедно  с картичката от Л. Пахман на гросмайстор Милко Бобоцов, с когото по това време работехме заедно във федерацията. Той прегледа внимателно статията, прочете няколко пъти картичката, стана и ме поздрави  с думите: „Браво! Това е най-голямата и хубава статия на българин, поместена в това списание”.

– Занимавате се с малки ученици от 28-о ЕСПУ в столичния квартал „Красна поляна“.  Какво трябва да направим, за да се интересуват децата от шахмат?

– Още през 1968 г. като студент започнах да водя кръжок по шахмат в Пионерския дом в Перник. Занятията провеждах в събота и неделя. Идваха по 20-ина деца. Сред тези, които се занимаваха по това време при мене с шахмат, бяха Георги Първанов, Николай Слатински, Николай Цонев и още много момчета и момичета, които в следващите години станаха много добри в своите професии.

Ежегодно при занятията на задочниците, които се обучаваха  в Националната спортна академия за треньори по шахмат, изнасях безплатно лекции от 5-6 часа по история на шахмата в България. Водих 2 месеца занятия с ученици от II и III клас в 28-о училище – замествах ръководителите, които бяха студенти в НСА. Подготвил съм и е в процес на издаване „Основи на шахматната игра” – учебно пособие за начинаещи. Това е единствената българска книга на тази тема, предназначена за най-малките, за тези, които за първи път се срещат с шахмата и искат да се научат да играят добре. Смятам, че е прекалено амбициозно да искаме от всяко дете да стане голям шахматист. Но е много важно да израсне като мислещ, разумен човек, умеещ да се ориентира във всяка сложна ситуация и да намира правилното решение.

Нямаше да постигна нищо без семейството си

Едва ли щях да постигна нещо без подкрепата на моето семейство. Съпругата ми Емилия е завършила българска филология и е коректор на много от първите ми ръкописи. Тя не играе шах и пропуска шахматния текст. Двамата ми синове са любители на спорта, но по редица причини не станаха спортисти. Малкият (той вече е на 47 години, но за мене е „малкият”) – Радостин, е републикански шампион по баскетбол за юноши мл. възраст с отбора на „Металург” (Пк), завърши кинезотерапия в НСА и днес е близо до  спорта, но това не е основната  му професия. Големият ми син Владислав е юрист. Негова е идеята за написването на няколко от книгите ми, чието издаване финансира, и др. Имам една внучка и двама внуци. Внучката, Мелани завърши немска гимназия, а сега е студентка по право. По-големият от внуците –  Михаел, завърши Математическата гимназия в София, сега е студент в Нидерландия, а по-малкият Мартин е ученик в VIII клас. Той тренира баскетбол, но пандемията наруши редовните му занимания. Мъжете в моето семейство обичат спорта, играят добре шах, но не съм си поставял задачата да стават шахматисти.

Назаем от tretavazrast.com