Единственият лекар в известната горноджумайска фамилия д-р В. Каракостова: Потомка съм на търговци и комити от Вардарска Македония

Д-р Виктория Каракостова е общопрактикуващ лекар с над 2500 пациенти. Във втория кабинет на Бойко Борисов беше назначена за зам. председател на Борда на директорите на МБАЛ – Благоевград от квотата на Реформаторския блок, чийто 3-годишен мандат изтече преди половин година. Освен като джипи е работила като завеждащ вътрешно отделение в болницата и химиотерапевт в онкологията. Била е завеждащ лекар в селищната система на Кочериново. Засега тя е единственият лекар във фамилия Каракостови, чиито предци в миналото са били войводи, заможни търговци, икономисти, учили в Швейцария. Бащата на д-р Каракостова е известният в миналото композитор и ръководител на оркестър “Джумайци” Константин Каракостов.
Д-р Виктория Каракостова е направила проучване на родословното дърво на фамилията, която произлиза от Крушево, Вардарска Македония. Тя е единствената жена хаджия във фамилия Каракостови след посещение на Божи гроб.

– Г-жо Каракостова, Вие произхождате от стар род, участвахте ли тази година в срещата на горноджумайските родове?
– Не. За съжаление никога не съм била канена нито от страна на общината, нито от читалището, както и от Историческия музей, които, доколкото знам, са организатори на събитието. Много е странно игнорирането ни, тъй като нашето семейство, фамилия Каракостови, са преселници в Горна Джумая от 19 век. Братята на дядо ми, които са се занимавали с прекупуване на тютюн, идват през 80-те години на 19 век, а впоследствие и майка им, и моят дядо Тома, най-малкият от тримата братя. Действието се развива през 1892 г., моят дядо е на 9 години. Първоначално се настаняват при най-големия брат, впоследствие дядо ми се устройва сам. Занимава се с други начинания, за разлика от двамата си братя, които влизат в тютюневия бизнес.

– Откъде идва Вашият род?
– Семейството произхожда от Крушево, Вардарска Македония, и е тясно свързано с видни влашки родове. Доколкото знам, имаме роднинска връзка с войводата Питу Гули, загинал в Илинденско-Преображенското въстание, и с храбрата жена на лидера на ВМРО Иван Михайлов – Менча Кърничева, застреляла във виенския Бургтеатър Тодор Паница за предателство. Племенница на дядо ми е съпругата на революционера Никола Карев, ръководител на Крушевската република.

– Защо решават да се преселят в Горна Джумая?
– Моят прадядо Коста почива, когато дядо ми е на 6 години, а братята му са по-голями. Заедно с майка си и баба си идват тук, за да търсят препитание в тютюнопреработването. Дядо ми Тома е учил в румънско училище, впоследствие в гръцко. Говореше свободно румънски, гръцки и турски, понеже е търгувал с турците в рамките на Османската империя, и пишеше на турски с арабски букви. Дядо ми започва да се занимава с търговия на платове и шивашка манифактура. Имал е шивашка работилница в Горна Джумая, в която са работили предимно албанци като чираци и калфи. Баба ми Виктория също е с потекло от Вардарска Македония. Тя е родена в Битоля през 1904 г. Нейното семейство се преселва в Кюстендил през 1916 г. по време на Първата светова война. В тяхната къща в Битоля е бил квартирован генерал Цончев и при изтеглянето на българските войски семейството им се прехвърля в Кюстендил. Там баба ми завършва гимназия, като на 12-годишна възраст се адаптира към образователната система, нейна преподавателка по литература е писателката Елисавета Багряна.
През 1922 г. дядо ми се жени за баба ми, сватбата е в катедралния храм “Св. Неделя” в София и от брака им се раждат 5 деца. Трите момичета умират като малки и остават татко и чичо. Баща ми Константин е роден през 1930 г., а чичо ми Здравко през 1926 г. Семейството е използвало къщата на площад “Македония” за търговията на дядо ми с платове и са живели в Коевата къща и на други места. Най-големият брат на дядо ми – Александър, е живял в къща до моста на кв. “Вароша”, водещ към църквата “Св. Въведение Богородично”. Средният брат Янаки сравнително рано се изселва от Горна Джумая, в края на 19 век, и отива в Дупница. Там се занимава с търговия с тютюни, като е работил във фабрика “Никотиана” и се твърди, че е прототип на литературния герой Костов в романа “Тютюн” на Димитър Димов. Той има двама синове и една дъщеря. Синовете му завършват американския Робърт колеж, след това учат и двамата в Швейцария. Единият е пълномощник посланик в Хелзинки преди 9 септември 1944 г. Другият не е могъл да направи добра кариера поради това, че в Цюрих го блъска трамвай и е инвалидизиран, отрязват краката му. Но и той е завършил икономика там. Все още имам братовчеди от нашия род в Дупница, където къщата на Каракостови в центъра е добре позната.

– Какво се случва след 9 септември, когато идва така наречената “народна власт”?
– Семейството прави опит да се върне в къщата си на площад “Македония” в Горна Джумая, но тя е национализирана. Аз съм родена в къщата на адвоката Патронев, която се намира на сегашната улица “Арсени Костенцев”. През 1957 г. им разрешават да живеят под наем в собствената си къща. Аз съм била на двегодишна възраст и на баба ми й направило впечатление, че съм проговорила много ясно, когато сме били на балкончето, съм казала: “Бабо, знаеш ли, чичо Гоце има пушка”. Паметникът на Гоце Делчев е бил открит тогава. Ние живеехме на втория етаж, а впоследствие под нас настаниха Концертна дирекция. Не си спомням кога престанахме да плащаме наем, но през 1990 г. ни върнаха къщата официално.

– Лесно ли си взехте обратно имота, или имаше пречки?
– Мисля, че не е имало спънки. Татко беше подал молба, той беше останал единствен наследник. Баба и чичо починаха в една година – през 1989 г., а дядо ми Тома доста преди тях. Татко ми като единствен наследник си върна къщата. Пречките са били в по-ранен период, непосредствено след 9 септември, когато дядо ми е бил притиснат и обявен за “враг на народа”. Останал е да издържа семейството си с една шивашка работилница с двама калфи. Всичко друго е било експроприирано, иззето е от народната власт. Къщата е била дадена на ДОСО (Доброволна организация за съдействие на охраната) и беше буквално съсипана, когато нашите се върнаха обратно.

– Имаше ли спънки за реализацията на Вашия баща Константин Каракостов като произхождащ от буржоазно семейство?
– Татко и чичо завършиха икономика. Чичо ми влиза успешно в по-ранен период, но впоследствие е изключен като син на “врагове на народа”. И двамата с баща ми са служили в Трудови войски. При татко нещата са били много страшни. Като войник е бил 40 кг и оцелява благодарение на актьора Енчо Багаров, който го намира на летището в Кумарица и го привлича към ансамбъла на Строителни войски. Татко е свирил на акордеон и пиано и това много му е помагало, защото е изкарвал допълнителни приходи за семейството си. Той успя да следва задочно през 1961 г., тогава нещата може би са поутихнали. Завършва икономика и работи като ТРЗ дълги години в завод “Димо Хаджидимов”, впоследствие в Тютюневия комбинат. Междувременно се явява за категоризиране като музикант и имаше всички възможни категории, ордени “Кирил и Методий” втора и първа степен като културен деец. Занимаваше се с корепетиторска дейност, има много аранжименти на народна музика и много авторски произведения. През 60-те години е ръководител на естрадния оркестър “Благоевград”. Тогава с него свириха Борис Грънчаров, Петър Грънчаров, Иван Кацарски. Всички са любители музиканти, но оркестърът става много популярен за времето си. Баща ми водеше хорови състави на МВР, на читалището в Кочериново. Разбира се, и ансамбъл за градски фолклор “Варошлии”, който на по-късен етап бе преименуван като “Джумайци” и беше към читалище “Никола Вапцаров”. Имаше моменти, в които се чувстваше обиден от отношението и искаше да се откаже, но сърце не му даваше да го направи. Вкъщи винаги съм го запомнила на пианото, непрекъснато пишеше нещо. След смъртта му пианото буквално опустя.

– Кои са неговите песни, които оттекват в съзнанието Ви?
– Много са, но от прима виста си спомням за “Битоля, мой роден край”, “Песен за Питу Гули”, “Садила мома край море лозе”, които са негови аранжименти. Татко почина през 2007 г. много нелепо. Инсултът е като че ли фамилната болест на Каракостови. Чичо ми почина на 63 г., а татко на 76 г. от инсулт след операция.

– Докъде стигна Вашето изследване на родословното дърво?
– По отношение на Крушевския род Каракостови съм успяла да стигна до края на 18 век – до бабата на дядо ми и нейния съпруг. Фамилията ни тръгва от Кара Коста, който е бил търговец. Кара е турска дума и означва черен. В рода ни нямаме нито един мургав, нито пък Кара Коста е бил черен. Той обаче е бил серт човек, по-нервен, по-избухлив. Търгувал е със сол, риба от Преспанското езеро, платове, храни… През поколение името му Коста се подновява. Дядо ми беше Тома Костов Каракостов. Татко ми се казваше Константин. В рода на брат ми има едно момче, но го кръстиха Ричард. Моята дъщеря е Константина, така че се продължиха нещата. Потомствено име е и Виктория, по линия на баба ми – Битолския клон. Там през поколение също са Виктории. По отношение на нейния род не съм стигнала толкова далеч, но знам, че семейството й е било много богато. Рентиери, които са давали къщи и земи под наем, имали са работници, арендатори, вила край битолското село Магарево. Нейното семейство са били много богати. В къщата им в Битоля, в която е бил настанен българският главнокомандващ ген. Цончев, са се организирали балове и вечеринки. За времето си е била изключително интересна, целият хол е бил с огледала, за да се гледат танцуващите, и стъклени полилеи, които при стрелбите и бомбардировките са изпочупени.
Баба ми Виктория остава да живее с майка си Вергиния, брат си и баба си. Била е 4-годишна, когато баща й Михал, златар, отива на гурбет в Америка. По-късно той се опитва да ги намери през Червен кръст, за да ги вземе при него, но американците слагат ограничения за изселване на лица над 60-годишна възраст. Бабата на баба ми е била над 60 години, а майка й не е искала да я изостави. Типично македонска история – вярност към родителите. Предпочела е да остане с нея, а не да отиде при мъжа си в Америка. Богати са били явно, защото баба ми е разказвала, че първоначално отседнали в къщата на стринка ни в Кюстендил, а след това си купили своя в центъра. Разваляли са 1 наполеон, за да платят 1 чувал жито и да могат да се хранят. Бащата на баба Виктория в Америка живее добре, праща им пари и колети оттам. Но по времето на Великата депресия той фалира и умира. След това нищо не знаем за този дядо Михал, нито къде е погребан, нито има ли наследство.

– Жена му има ли след него друг мъж?
– Не, баба Виктория остава вдовица и повече не се омъжва. Идва в Горна Джумая, където омъжва дъщеря си Виктория, моята баба, за дядо Тома. Синът й, на баба братът, остава да живее в Кюстендил. Неговият син Ваньо Кирладжиев, инженер химик, беше директор на завод “Марек”, но е от първите изселници в Канада след 1990 година. Там му признаха дипломата и се устрои със семейството си. Аз имах една покана през 1997 г. да му гостувам, предложи ми да отида в белградското посолство. Аз обаче предпочетох Либия и сигурно сбърках, макар че Либия беше един добър старт в живота ми.

– Как се ориентирахте към медицината?
– Звучи нескромно, но на мене общо взето всичко ми върви. Аз съм завършила със златен медал гимназията. Всички мислеха, че ще се насоча към литуратурата и историята. Може би в известна степен реших да уча медицина под давление на татко. Химията много ми вървеше. Даже на семестриалния изпит по химия в Медицинска академия имам “6+”. Тази оценка ми написаха в студентската книжка. Много ми вървеше този предмет. Учителка в гимназията ми беше Станка Ножарова, но любовта към химията дължа на учителката ми Македонка Манолова от Второ основно училище. Биологията ми беше скучна наука, а химията – крайно интересна.
Успешно влязох да уча медицина с пълен бал от 36 точки. Имахме задължителен политически изпит и когато аз кандидатствах, имаше годишнина от обесването на Васил Левски. Аз написах есе за Левски, което бяха публикували във в. “Студентска трибуна”. Много ми се отдаваше писането. Така триумфално влязох в Медицинската академия, горе-долу и така излязох, със семестриален успех 5,89, на държавните изпити имам само “5” на “Вътрешни болести” – специалността, която съм си избрала, защото професорът имаше някакво лично отношение.
Но важното е животът да ти пише шестица. Когато реших да дойда да работя в Благоевград, директорът на болницата беше от Разложкия край. Исках да работя като терапевт по вътрешни болести. В благоевградската болница се намериха места за всички софиянци, за всички дошли от Разлог, Сандански, Петрич, но за мене място във вътрешно отделение нямаше и ме изпратиха в онкология. Но всяко зло за добро, защото аз специализирах “Вътрешни болести” и онкология и взех първа специалност. Фактически бях първият химиотерапевт по онкология с призната специалност “Вътрешни болести”. Аз си обичам професията и много се радвам, че станах клиницист. Работила съм като началник на Общинска здравна служба, завеждащ отделение, в доболничната помощ. Човек завършва медицина не за да бъде книжен плъх, а да работи за хората.

– От колко време сте общопрактикуващ лекар?
– От 2000 г. Върнах се от Либия през юли месец. Джипи практиките бяха сформирани през април 2000 г. и бях решила да работя като специалист в извънболничната помощ или към РЗИ или Здравната каса. Но в Кочериново се събра една петиция с молба да работя при тях. Тогавашният кмет Катин дойде у дома и ми обясни, че хората искат аз да ги обслужвам. Аз много се колебах тогава какво да правя, но кметът отиде в Министерство на здравеопазването да провери какво става. Оказа се, че по здравна карта в община Кочериново има 4 практики. Всички бяха заети и макар че има незаписани хора, за мене няма практика. В интерес на истината Катин направи път до Кюстендил и министерството и тогава зам. министърът на здравеопазването Стойчо Кацаров промени здравната карта на общината, направи пета практика и аз кандисах след хиляди уговорки. От 1 август до 1 септември 2000 г. при мен се записаха 1000 човека и направихме първото подаване на пациенти, оттогава работя като джипи там.

– Колко пациенти имате в момента?
– Към 2500 човека, като през този месец 6 новозаписани са от Благоевград, а 3-ма от други общини. Продължавам да работя в Кочериново. Пътувам сутрин с колата, следобед се връщам. Обикалям почти всички села, като две от тях съм предоставила на фелдшерката си, която сега се пенсионира, но медицинска сестра поема щафетата. Имам два лицензирани кабинета в Кочериново и хората имат възможност да ги посещават. Добре стана, че се направиха неотложни кабинети, защото по-рано, допреди няколко години, денонощно бяхме на разположение. Сега вече имаме възможност да почиваме в събота и неделя, но основната дейност пак си пада върху нас.

– Разкажете за периода, в който се запознахте с младия лекар д-р Атанас Камбитов, днес кмет на Благоевград?
– Атанас Камбитов дойде като млад лекар в Кочериново през 1993 г. заедно с д-р Христо Киров, който сега е джипи в с. Стоб. Една година преди това бяха дошли д-р Юруков, анастезиолог, и д-р Механджийска. Д-р Камбитов беше назначен като завеждащ участък в заводско селище. Работи кратко време там, искаше да специализира дерматология. Мисля, че ходи в РЗИ – Кюстендил и се зачисли. Може би работихме една година заедно и смея да кажа, че с него и с Киров бяхме в най-приятелски взаимоотношения. Но медицината не беше неговата сила, той просто нямаше желание да се занимава с това и впоследствие се отказа и се ориентира към бизнеса.

– Като човек отвътре, какви са основните дефекти на
здравната система? В момента пак се говори за реформи…
– Отвсякъде я познавам здравната система. Пропуснахме да я реформираме навремето. Изядохме парите от допълнителните фондове и пропуснахме да създадем алтернативните каси, за да няма монопол на Здравната каса. Мисля, че тепърва допълнителното здравно осигуряване и застраховките само ще натоварят пациентите и ще утежнят системата и нито холандският, нито френският модел на здравеопазване ще ни спасят. При нас нещата до такава степен са затънали, че просто не виждам как ще се излезе от кашата. Касата вместо да изпълнява ролята на банка, е една държавна институция, която се разпорежда с парите на здравно осигурените лица както намери за добре. Пари се прехвърлят от едни фондове в други. Така беше по времето на финансовия министър Симеон Дянков и впоследствие пак така се продължи.

– Какво е дереджето на благоевградската болница?
– В последните няколко години, поне докато бях зам. директор на Борда на директорите, положението не беше лошо, на фона на предишното състояние. Имаше изплащане на минимална част от старите дългове и стопиране на нови. Това стана с цената на много лишения, заплатите бяха замразени за много дълъг период от време, спряха новоназначенията, щатове се икономисваха. Правеше се всичко възможно да се укрепи болницата, да се запазят всички отделения, беше трудно…
Но мисля, че се справихме! Не трябва да забравяме, че от три болници в Благоевград цялата спешност се носи от МБАЛ – Благоевград. Това е болницата, която поема спешности от цялата Благоевградска и на голяма част от Кюстендилска област. Едно е да работиш само планово и срещу заплащане, друго е да работиш денонощно срещу мизерно заплащане. В този смисъл искам да изразя възхищението и благодарността си към колегите и целия медицински персонал на МБАЛ – Благоевград за всеотдайността.
– Моделът за смяна на болничния директор със смяна на управляващите не е ли е порочен?
– Винаги съм смятала, че в основата на всичко трябва да е конкурсното начало. Аз лично два пъти съм се явявала на конкурси, които не съм печелила, въпреки че съм превъзхождала с класи лицата, които след това назначаваха. Знам, че в България конкурс се прави за човек, а не че се търси човек за длъжността. Длъжността директор на болница трябва да бъде задължително конкурсна, мандатна и да не се влияе от политическата конюнктура във властта. Защото тези резки промени водят до стрес в системата отгоре надолу. Имаме непрекъснато смяна на директори. Конкурс, но честен, с изисквания, а не по български. Аз имам претенции за това кой да бъде член на Борда на директорите. Според мен това трябва да е лекар клиницист, с добър мениджърски опит, за да има поглед върху нещата. Надзорът от министерството се осъществява по линия на одита. При директорския борд нещата също са политически, а не трябва да бъде така.

– Има ли други лекари в Каракостовия род?
– Дъщеря ми ще бъде вторият. Константина следва медицина и вече е в четвърти курс.
БЕТИНА АПОСТОЛОВА

 

 

 

 

 

 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *