Елена Марулевска-Пенколе: Социална Франция от детството ми изчезва, в България има много бедни и изобилие от скъпи автомобили, липсва социална защита на хората

Елена Трендафилова Марулевска-Пенколе е от стария дупнишки род Марулевски. Нейният баща Трендафил Станкев Марулевски-Странджата е бил партизанин анархист в отряда на Васил Демиревски-Желю. Прогонено от комунистическия режим, семейството й се преселва в Босилеград, където Елена се ражда. След това емигрират в Италия, а оттам във Франция. Тя завършва специалност „Руска филология“ в университет във Франция, работи в социалната сфера, а брат й Станко е инженер. Във Франция Елена се запознава със съпруга си Жан-Пиер Пенколе, който е инженер физик. Всяко лято те се връщат в България и задължително идват в Дупница.

Разговаряме с Елена Марулевска-Пенколе и съпруга й Жан-Пиер Пенколе за живота на чаша ароматно кафе.

– Г-жо Пенколе, имате интересна житейска съдба, като сюжет за следвоенен филм. Какво Ви се наложи да изтърпите като дете като човек, гонен от комунистическия режим?

– Моят баща Трендафил Станкев Марулевски-Странджата е бил анархист. Той беше партизанин в отряда на Васил Демиревски-Желю, а след 9 септември 1944 г. беше отговорник на Югозападната федерация на анархистите в България. На 16 декември 1948 г. е бил арестуван, измъчван и осъден на 1 година затвор. Майка ми Цветана Ханджиева е била изселена в гр. Долни Дъбник, Плевенско. Аз се чувствам много горда за куража на моите родители, които винаги са били пример за мен и са ми най-ценното наследство. След като баща ми се връща от затвора, родителите ми живеят в Долни Дъбник. За да изхранва семейството си, баща ми е работил тежка физическа работа. Майка ми е била бременна с мен, но и в Плевенско комунистите не оставят родителите ми да живеят спокойно. Правят постоянно обиски в дома им. Именно това ги провокира да емигрират от България и да заминат в Босилеград, Югославия. Там се раждам аз. По-късно всички емигрираме в Италия, в гр. Триест, в лагер за имигранти, а след това заминаваме в Париж, Франция, през 1951 г. През 1952 г. се ражда брат ми Станко, който е инженер по професия.

– Какво си спомняте от живота в Париж, за много хора това е градът-мечта?

– Тогава беше време, когато беше много трудно за имигрантите, които идват от Източна Европа. Това го виждах по моите родители, които се чувстваха чужденци. Беше трудно за тях. Постепенно баща ми започна работа в автомобилна фирма, а майка ми работеше като шивачка. Ние с брат ми като деца не сме почувствали трудности, защото родителите ни ни предпазваха.

– С какви спомени сте от студентските си години?

– Тогава беше време, когато във Франция имаше комунистическа партия, и левите интелектуалци смятаха хората, които са напуснали Източна Европа, за изменници на родината. Аз завърших специалност „Руска филология“ и имах проблеми с моите професори по история и философия. Те не искаха да вникнат в истината, защото така им беше по-удобно. След като завърших висшето си образование, работех в социалната сфера в пенсионно бюро и други.

– Може ли да направите съпоставка между онази Франция от Вашите младежки години и Франция след идването на бежанците и атентатите?

– След Втората световна война до 1980 г. Франция беше социална държава, въпреки че е капитализъм. Франция от моето детство изчезва постепенно, затова съвременна Франция се бори да съхрани тези социални победи. Там има градове с големи заводи, които сега изнасят бизнеса си в страните, където има по-евтина работна ръка. Във Франция има много млади, образовани хора, които, след като завършат висшето си образование, се насочват към Италия, САЩ, Япония, Австралия… Много трудно приехме атентатите, които се случиха срещу журналистите в „Шарли Ебдо“. Ние със съпруга ми живеем близо до Батаклан, Париж. Същата вечер, когато беше атентатът, съпругът ми ме покани да вечеряме в ресторант, но за голямо щастие децата ни щяха да идват и си останахме у дома. Това ни спаси…

– Извадили сте голям късмет, как се запознахте със съпруга си, който е французин?

– С Жан-Пиер Пенколе, който е инженер физик, се запознахме през 2014 г. Двамата ходехме да изучаваме танци – ча-ча-ча, танго, валс, пасо добле… И там в клуба по танци с бъдещия ми съпруг изиграхме едно танго. Влюбихме се и се оженихме. Преди това и двамата сме имали и друг брак. Аз имам голяма дъщеря, която работи в сферата на медицината, имам и две прекрасни внучета. А Жан-Пиер Пенколе има син, който работи научна работа в сферата на животновъдството в института „Пастьор“, и дъщеря, която работи в сферата на транспорта.

– Как се живее с французин?

– Чудесно. Моят съпруг готви прекрасно. Аз също…

– Кое е любимото Ви ястие, което приготвяте за семейството си?

– Обичам да готвя свинско месо с картофи и пиле с домати на фурна по френски. А също така обожавам от българските ястия пълнени чушки.

– Всяко лято се връщате в България и конкретно в Дупница. Може ли да направите съпоставка между социалната система, образованието и здравеопазването в България и Франция? Какво Ви впечатлява тук?

– България е прекрасна страна, с красива природа. А българите са много гостоприемни, но в България има голяма беднотия. Няма нищо социално за хората. Има много бедни хора, а в същото време има много скъпи леки автомобили… Във Франция здравеопазването е добро. Там има държавно и частно здравеопазване, но за съжаление постепенно ще се увеличи частното здравеопазване и ще стане както в България. А ние не сме съгласни. Образованието е на високо ниво, но богатите французи предпочитат да записват децата си в частни училища и университети. Минималната пенсия във Франция е 850 евро, а минималната заплата е 1200 евро, но с такива доходи човек не може да живее нормално във Франция. Мъжете и жените се пенсионират на 62 години, но понякога се налага да работят и след това, за да живеят нормално. В центъра на Париж цените на наемите са 800 евро, а в предградията 600 евро. Цената на един хляб е 1 евро и 30 цента. Във Франция също има бедни хора, които са французи и които са работили цял живот, и пак са бедни, което не е нормално. Но там има социална система, синдикати, които помагат на бедните хора… А тук, в България, на бедните хора, които цял живот са работили, за съжаление никой не им помага, а това не е нормално за европейска страна.

– Според Вас по какво си приличат българките и французойките?

– Българките и французойките са привързани много към семейството си. Българката е като орлица за децата си и съпруга си… Радвам се, че вече по улиците на Дупница срещам млади бащи, които с голяма радост бутат детските колички, помагат на съпругите си, което е много добре. Французойките също се грижат за семействата си, но си знаят и правата…

– Освен България Вие сте посетили много страни. Разкажете за тях?

– С дъщеря ми през 2004 г. ходихме в Русия. Посетихме Санкт Петербург. Видяхме Белите нощи, разгледахме Ермитажа, а също така посетихме и Москва. Бяхме в Болшой театър. Обичам да чета руските класици като Достоевски, Пушкин, Толстой, Чехов, Гогол… Със съпруга ми разгледахме част от красивите кътчета на България. Но за това може да разкаже и Жан-Пиер…

– Нека в разговора ни да включим и Вашия съпруг… Мосю Жан-Пиер Пенколе, всяко лято идвате в България със съпругата си, която е с български и дупнишки корени. Лесно ли се живее с нея?

– О, да, прекрасно. Тя е много добра и много нежна към мен. Аз също обичам много да готвя, шницел със сметана на фурна, морски дарове във фурна. Приготвям много хубав гювеч с месо и маслини „Особуко“…

– С какви впечатления сте от Дупница и от България?

– С прекрасни. Дупница е много красив град и много ми прилича на гр. Жоселен в Западна Франция, който е много близо до Атлантическия океан. Когато дойдохме в България през 2014 г. за първи път, ми направи впечатление, че в България е по-спокойно и прилича на Франция преди години. Българите са много гостоприемни и обичат французите. Имате много красива страна, с невероятна природа. Харесаха ми много пътищата – магистралите в България. Мисля, че това е много важно, за да се привличат чужди инвеститори в страната ви. Хората от Източна Европа се справят много добре с информационните технологии. Със съпругата ми посетихме част от красивите кътчета на България, Белоградчик, Мелник, Родопите, Стобските пирамиди… Посетихме и Батак, където останах шокиран от събитията, които са се случили там. Освен България сме разгледали Хърватия, Черна гора, Италия, Германия, Австрия…

– Вие по професия сте инженер физик. Разкажете за Франция по време на Вашата младост?

– Да, по професия съм инженер физик и съм работил в институт „C.N.R.S“ във Франция и в институт „Кюри“. Във Франция по време на моята младост семействата бяха по-сплотени. За мен Франция е страна на демокрацията.

– Г-жо Пенколе, нашата страна достигна ли така мечтаната демокрация?

– Според мен в България има голяма разлика от тази България преди 1989 г., но все още демокрацията не е дошла напълно, има корупция…

– Какво е за Вас България и Дупница?

– Аз съм раздвоена между кръвните връзки в България и Дупница и тези във Франция. Там са децата ми, но тук, в Дупница и в България, си остават моите корени…

НИКОЛАЯ ИВАНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *