Емилия Радева – пътят на бедното момиче от Радомир до ледената кралица на българския театър и кино

Тя създаде най-запомнящите се екранни и сценични образи на майка в българското изкуство. Помним я като Султана в „Иконостасът” (по романа „Железният светилник” на Д. Талев), Юрталанката в „Снаха” от Георги Караславов, Зюлкяр от „Ребро Адамово”, Мариола в „Татул”, Екатерина Каравелова в „Дело 205/1913 П. К. Яворов”, Албена Алданова в „Дом за нашите деца”… Тя е Емилия Радева – “ледената кралица на българския театър и кино”! Само преди няколко години, въпреки че е известна и обичана от поколения българи, Емилия Радева озаглавява автобиографичната си книга с недвусмислен въпрос: “Коя съм…?”. И дава отговор на този въпрос по болезнено откровен начин, с всяка дума, изписана върху малко повече от двестате страници на книгата, която се чете на един дъх. Голямата българска актриса разказва за личните и професионалните си успехи и разочарования, за голямата си любов, за различните си лица на сцената и в живота – влюбена, майка, героиня, звезда. Това е пропит от болка и философска дълбочина разказ, който неизбежно ще развълнува всеки читател. Отваряйки книгата напосоки, попадаме на следния откъс: „Вече омъжена, бях поела ангажимент да се снимам в един филм. Оказа се, че съм бременна. Терзаеше ме мисълта дали да направя аборт, или да продължа да снимам. Беше първата ми бременност и съзнавах риска, ако се реша на аборт. А бях млада, снимаше ми се, ролята си заслужаваше. Дете можех да имам и по-късно, но тази роля – не! Реших да се отърва от бременността. Една жена, знаеща как се постига това, ми каза какво да направя. Няколко пъти пих на гладно греяно червено вино, смесено със счукан черен пипер, държах върху корема си нагорещена ютия – никакъв резултат. Достраша ме и прибегнах до лекарска намеса. С неописуема болка се отървах от плода. Известно време лежах, докато се съвзема, след това започнах снимки. Дъщеря ми, която родих по-късно, двегодишна се попари с вряла вода, едва оживя. Филмът, заради който убих първата си рожба, не излезе на екран по политически причини. Показаха го, когато моята дъщеря Катерина беше 20-годишна. Бях сторила грях и Бог ми прати наказание. Споменът за моето престъпление ме тровеше, докато снимах „Иконостасът”. Особено беше тежък за мен епизодът, когато Султана дава отварата на Катерина. Съвпадението на името на героинята с това на дъщеря ми допълнително ме караше да изпитвам изключително силни емоции…”. Голямата българска актриса разказва за личните и професионалните си успехи и разочарования, за голямата си любов, за различните си лица на сцената и в живота – влюбена, майка, героиня, звезда! От споделените й мисли се разбира, че е живяла с чувството на човек второ качество. Емилия била едва 5-годишна, когато останала без майка. А това, според нея, вече я правело различна от другите деца. Малкото момиченце страдало от определението „дете без майка, жив сирак”.  Като пето дете малката Еми износвала дрехите на двете си по-големи сестри. Купували й обувки, когато предишните й умалявали така, че петите й изскачали. Красивата актриса завършва гимназия в родния Радомир. Девойката рисува добре от малка, но й се отдават и литературата, съчиненията и преразказите. Пред нея е дилемата къде да продължи: в Художествената академия или в Театралното училище. Съученичката й Елка Константинова (бъдещият министър на културата) я съветва да избере Театралното училище и дори урежда среща с Николай Лилиев, брат на баба й по майчина линия. Големият поет и преводач посреща Емилия в кабинета си в Народния театър. Нейното вълнение е толкова голямо, че не си спомня почти нищо от срещата. „Когато дойдох на себе си – разказа ми тя, – го чух да говори по телефона”. Така след литературния колос Лилиев кандидат-актрисата отива при театралния колос Масалитинов. Той приема стеснителното момиче от Радомир в дома си. Одобрява избора му на стихотворението „Гладиатор” на Смирненски и откъса от романа „Майка” на Горки. Обаче басня момичето няма. И той веднага предлага басня от… кого, мислите? Крилов, разбира се. За лисицата, която решила посред зима да лови с опашката си риба от реката. Емилия започва актьорското си обучение при Кръстьо Мирски, но във втори курс класа поема проф. Боян Дановски. Мирски е млад, красив и ерудиран, специализирал във Франция. Почти всички студентки са влюбени в него. Проф. Дановски е известен с това, че е придружавал баба Парашкева до Лайпциг, където през 1934 г. съдят сина й Георги Димитров по обвинение в подпалване на Райхстага. Той има навика да дава по 10 стотинки като премия на всеки студент, изиграл добре етюда си. Когато Емилия и Гинка Станчева са „млади, непорочни момиченца” в първи курс, ги свалят красавците второкурсници Любомир Димитров и Пейчо Пейчев. Стават приятели, после гаджета и накрая съпрузи и даже кумове.

„Любо беше страхотен. Погледите ни се срещнаха. Неговият беше тъмен, жарък, топлината му облъхна сърцето ми. Коленете ми омекнаха, светът се завъртя като празнична въртележка и аз се понесох в небесата на любовта”.

Двете двойки решават да се оженят, преди мъжете да заминат по разпределение в Пловдив. На 8 септември 1954 г. трябва да сключат граждански брак Емилия и Любо. Времето минава, него го няма никакъв. Емилия и кумовете Гинка и Пейчо изпадат в ужас, вече си мислят, че той се е отказал. Слава Богу, накрая подписите в брачната книга са поставени, кумовете им подаряват електрическа ютия (уточнявам, защото преди това ютиите бяха на въглени – б.а.) и четиримата отиват на обяд в ресторант „Червено знаме”.

Взаимоотношенията им претърпели различни метаморфози. Станали родители, дъщеря им Катето внесла в ежедневието им не само радост, но и грижи. Не ги отминали и нещастните случки. Взаимната ревност ги съпътствала. На два пъти подавали молба за развод, после пак се събирали и продължавали… Радева се оказала много емоционална жена. Трудно приемала мъжките му страсти: бохемски компании, увлечение по алкохола, неутолимата страст за изява не само на сцената, но и в живота. Ревнувала го от всичко това. А и ревността от негова страна била непоносимо бурна. Преследвал я по време на снимки, „вардел” я от колеги и партньори, от почитатели и ухажори. „От накърнено самолюбие, слабост, малко инат и лудост изживях няколко увлечения, но не допуснах да се превърнат в изневяра. С Любо бяхме луди един за друг”.

Емилия Радева признава, че най-добрите роли е изиграла със своя съпруг. На сцената двамата били влюбени, любовници, съпрузи, врагове. Освен със съпруга си красивата Емилия Радева се е целувала само още три пъти на екрана: с Любомир Кабакчиев в „Ребро Адамово”, с Апостол Карамитев в „Легенда за любовта” и с Георги Георгиев-Гец в „А бяхме млади”. „Продължава да ме крепи театърът. За да има стимул за живот, човек трябва да има ангажименти. След толкова много предателства и разочарования си давам сметка, че съм горяла не само на „неприятелска”, но и на „приятелска” клада. Само огромното желание за живот и работа ми е давало сила да се отърся от пепелта на злото и завистта. И тогава тлеещата жар на живота отново е избухвала в пламък, напук на всички злонамерени хора”, пише актрисата в „Коя съм…?”.

В “Ребро Адамово”, чиято премиера е на 1 октомври 1956 г., Емилия играе първата си главна роля и киното я открива истински. Тя е младата българомохамеданка Зюлкер, която се противопоставя на местните нрави и закони и бяга с детето от съпруга си, който често я бие и унижава. В Пловдив започва да учи в училище за българомохамедани и се влюбва в учителя Стефанов (Любомир Конакчиев). В ролятата на Сюлейман, бащата на Зюлкер, играе артистът Иван Братанов. Правят доста дубли на епизода, в който той удря шамар на непокорната си дъщеря. И всеки път Братанов шамаросва съвсем истински Радева. Боли я, но издържа стоически. Когато режисьорът Антон Маринович обявава края на епизода и камерата е спряна, Емилия забива здрав шамар на колегата си. “Да видиш какво е”, казва тя, а Братанчето, както го наричат колегите, го приема с опрощаващ смях.

“Ребро Адамово” губи надпреварата със “Земя” за участие на фестивала в Кан през 1957 г., но за ролята си на Зюлкяр Емилия Радева получава Димитровска награда III степен.

Актрисата има щастието да се докосне и до света на Елин Пелин. Във филма “Сиромашка радост”, заснет от Антон Маринович по 6 разказа на класика в българската литература, Емилия играе ролята на Христина – веселата внучка на дядо Корчан (Иван Братанов), която има дързостта да се надиграва на ръченица с Лазар Дъбака (Коста Цонев). Губи облога и му пристава

Режисьорът Маринович явно се е побоял да допише Елин Пелин и да накара Христина и Дъбака да се целунат. Така Емилия пропуска шанса да целуне Коста Цонев – още един красив български актьор, но пък двамата ще си партнират като съпрузи в дългия тв сериал “Дом за нашите деца”.

От ролята на селската девойка Христина Емилия Радева скача в образа на шармантната французойка Елен. И то като съпруга не на кого да е, а на самия Владимр Трандафилов (така се произнася фамилията му, а не Трендафилов – б.а.). Той е изключителен актьор, специализирал във Франция, играе дълги години в Народния театър. След 1944 г. го снимат само в два филма. В “Концерт” той е чуждестранен импресарио, дошъл с красивата си съпруга в България, за да ангажира оперни певци. Снимат епизод в Народната опера, в който публиката аплодира изпълнението на певеца. След края на снимките Владимир Трандафилов казва на Емилия, че не ръкопляска правилно. Тя го прави, както обикновено го правим всички, но Трандафилов й прави показно. Едната ръка е с дланта нагоре и пръстите напред, а другата я пляска с дланта си при също опънати напред пръсти.

Бедни са годините, когато снимат “Концерт”, няма подходящи тоалети за героите и от екипа намират спасение в една българска модистка, която шие по френски маниер – не взема мярка по познатия начин с метър, а увива плата около тялото на клиента и по него крои дрехата.

На Емилия прави модерна червена рокля. След години с Невена Коканова трябва да бъдат на фестивал в Карлови Вари и отиват в Киноцентъра, за да си изберат подходящ тоалет. Невена си харесва същата червена рокля, Емилия – бяла, и така заминават в Карлови Вари, където България е представена от “Среднощна среща”, в който играят Коканова и Любомир Димитров.

В “Неспокоен дом” Емилия Радева е лекарката Донка, съпруга на Евтим Манасиев (Иван Кондов). Не особено сложна роля и това кара Емилия да приеме поканата на режисьора, защото пак е бременна. Завършват филма и на 35 години ражда дъщеря. Съпругът й Любомир Димитров много искал да е момче.

След Елин Пелин Емилия Радева влиза и в творчеството на Димитър Талев. Тя е в ролята на Султана във филма “Иконостасът”, който Тодор Динов и Христо Христов снимат по мотиви от романа “Железният светилник”. Тогава актрисата е само на 36 г. и трябва да я състаряват с доста грим.

Във филма акцентът е върху любовта на Катерина (Виолета Гиндева) и Рафе Клинче (Димитър Ташев) и Султана отива на втори план. Но актрисата приема поканата. “Султана е една от най-силните българки. И макар и с по-малко присъствие, има няколко сцени, само заради които си заслужава да участваш и да се докоснеш до класиката”, каза ми Емилия.

“Любовницата на Граминя” е първият филм, в който Емилия Радева работи със западен режисьор. Тя е сред групата български актьори, избрани от Карло Лидзани за второстепенните роли в лентата, показваща силните сицилиански страсти в Италианския юг през ХIХ век. Играе ролята на селянката Асунта – майка на Джема (Стефания Сандрели). Може би сте гледали тази италианска актриса в еротични сцени. Но тогава, през 1968 г., тя е силно притеснена преди епизода, в който трябва да бъде показана гола на дошлите на сгледа жени, за да преценят те физическите й качества.

Толкова е притеснена, че чак трепери.

Иска по време на снимките да останат само художникът и операторът. Даже и режисьорът не присъства.

Емилия Радева е на същите години – 36-37, и Сандрели пита дали не е много млада, за да й бъде майка. Лидзани я успокоява, че сицилианките се женят и раждат рано.

След “Спомен за близначката” (Асенка), “Снаха” (Юрталаница) и “Матриархат” (Жела) киното почти не предлага силни драматични и запомнящи се героини на Емилия Радева. Те и самите филми не оставят значима диря във филмовата ни история: “Талисман”, “Кристали”, “Място под слънцето” и др.

Добре че се появи сериалът по БНТ “Дом за нашите деца”. По признанието на актрисата ролята на Невена Алданова й “ляга като ръкавица”. Тя е майка, съпруга, домакиня, баба. Познатият ни тип българка, която се е отказала от професионална кариера, за да помага на семейството си. Но не се е отказала от достойнството и принципите си и прави всичко възможно, за да ги предаде на наследниците.

Последният засега български филм, в който Емилия Радева се снима, е “Инкогнита” (2012), който Михаил Пандурски засне по повестта “Бариерата” на Павел Вежинов. Актрисата е в ролята на Старата майка и присъствието й е по-скоро символично, израз на голямото уважение, което режисьорът изпитва към нея.

Емилия Радева, изиграла доста роли на майки в българското кино, е такава и в руския сериал “Вангелия”. Тя е майката на Димитър, съпруга на Ванга. Участието й е много малко, но тя приема поканата, защото познава лично Ванга, с Невена Коканова са ходили при пророчицата.

“Заради паметта на Ванга и защото съм се докосвала до нея, се почувствах морално задължена да участвам във филма. И не съжалявам”, каза Емилия Радева.

Това е едно от най-хубавите неща в живота ми. Снимките бяха в село Плана. Играех в началото на филма, когато Димитър Гущеров води сляпата си жена Ванга при мен, да ни запознае, а той тръгва войник. Станаха много хубави драматични епизоди. Аз много обичах Ванга и я познавах лично”.

Двете с покойната вече Невена Коканова често са били гостенки на Ванга. На една от интересните й срещи с Ванга присъствала и племенницата й Красимира. “Всички много я обгрижваха, обичаха я, както и тя близките си”, спомня си Радева. Именно тогава Ванга разказала пред нея и племенницата, че България ще оцелее и няма нищо лошо да й се случи. Казвала: “Нищо нема да ни изтреби – ни болести, ни чума, ни война. Най-страда народо от алчност и завист. Но щом Ноевио ковчег е тук, нема страшно”.  Пред племенницата си приживе петричката пророчица дори е посочила мястото, на което се намира Ноевият ковчег в момента. “Ноевият ковчег не е в планината Арарат, а е заседнал някъде между планините Пирин, Рила и Родопите, в близост до река Места”, разкрила приживе пророчицата.
По материали на blitz.bg, afish.bg, spomen.bg, bgdnes.bg

Катерина Димитрова: В началото бях смутена и притеснена от популярността на родителите ми, но минаха години и сега казвам открито, че съм тяхна дъщеря  

Катерина Димитрова е родена на 20.VІ.1965 г. Тя е дъщеря на големите артисти Емилия Радева (85 г.) и Любомир Димитров (1930-2001), оставили ярка диря в българския театър, кино и телевизия. Завършила е ВИТИЗ през 1986 г. в класа на Елка Михайлова. Малко е упражнявала актьорската професия, за да се впусне в едно ново поприще – френски вина за ценители. Днес Катерина живее в Париж, а единственият й син Леандър-Любо (22 г.) от 5 г. живее и работи в София за голяма радост на своята баба.

– На кого сте кръстена?

– Нося името на баба Катерина (майката на мама), която за съжаление си отива от този свят на 36-годишна възраст, оставяйки четири деца. За тях се е грижил моят дядо с помощта на най-голямата мамина сестра Елена. Майка е имала подкрепата и обичта на двете си сестри и брат си, които и аз обичах безкрайно. За съжаление те не са вече тук – липсват много и на двете ни.

Вие сте единственото дете в семейството.

– Винаги съм мечтала да имам брат или сестра. Но майка ми даде всичко и най-важното обич, подкрепа и закрила – това, което тя самата никога не е имала. Въпреки театралната й заетост, пътуванията, турнетата и снимките, успяваше неизменно да бъде до мен, строга и грижовна. Вечер късно след представление преглеждаше домашните ми и поправяше грешките ми, а сутрин беше готова със закуската преди училище. Стоеше на входната врата с недопития от мен чай или с плодов сок, който сама приготвяше. Винаги ми се обаждаше от провинцията или от чужбина. И до ден-днешен нищо не се е променило в нашите отношения.

Помня и всекидневните ни разходки ръка за ръка в гората до нас. Винаги имахме какво да споделим. Всяка втора вечер я придружавах до Военния театър да гледам нейните спектакли отново и отново. Имах щастливо детствo!  

  • Какво наложи да заминете за Франция?
  • След завършването на ВИТИЗ работих 2 г. в театъра на Вельо Горанов. Като много млади хора, търсещи развитие и бъдеще, през 1992 г. с подкрепата на моите родители заминах за Париж. Направих го с желанието да продължа образованието си в сферата на изкуството – движение и танци в Театралната школа на Крис Пажес. След две години учение срещнах бащата на моя син и останах в Париж. Останах да живея там  с много сбъднати и несбъднати мечти, с много богат житейски и професионален опит, за което не съжалявам. Работих  в Дисниленд като актриса и танцьорка, бях продавачка в големи бижутерии в Париж, работих като секретарка и асистентка в големи и малки фирми. И досега живея в непрекъснато движение между България и Франция. Тази ситуация е напълно нормална, тъй като създадената от мен и моя приятел в живота фирма за внос на френски вина за ценители се намира в България. А и на всеки месец-два сърцето ме тегли към родната ми страна.
  • С какво се занимава Леандър-Любо?
  • Роден е във Франция и след завършване на училището по геодезия във Венсен реши да опознае България. Сега живее в София – в началото при баба си Емилия, а сега вече самостоятелно. Любопитен и смел е като баба си, но все още търси себе си. Справя се много добре с живота в България – работи тук и се чувства щастлив във втората си родина.
  • Какво от Емилия Радева и Любомир Димитров носите в себе си?
  • Те винаги са били пример и гордост за мен, независимо че в началото бях смутена и притеснена от тяхната популярност. Минаха години и сега казвам открито, че съм тяхна дъщеря. Трудолюбие, гордост, прекалена откровеност и непримиримост към посредствеността и кариеризма са качествата, които наследих от тях. Те ме научиха на любов  и уважение към изкуството, стремеж към непрестанно развитие и самоусъвършенстване. Аз съм енергична и пълна с оптимизъм като тях, интуитивна  и чувствителна натура.
  • Колко често разговаряте с майка си?

Контактът ни е ежедневен. Чуваме се по един и даже два пъти на ден, за да споделим случилото се. Нейните успехи са ме съпровождали непрестанно и още повече днес. Винаги активна, животът на майка е богат на желания и проекти.

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *