Есента на генерала! Преди 90 години коварен куршум прониза последния исторически лидер на ВМРО Александър Протогеров

Три трагични епизода бележат историята на ВМРО след Първата световна война: 1. Убийството на Т. Александров, 31 август 1924 г.; 2. Горноджумайските кървави събития, 12-13 септември 1924 г.; и 3. Убийството на бележития пълководец и национален революционер ген. Ал. Протогеров, 7 юли 1928 г.

До ден-днешен битуват противоположни оценки за дейността и ролята на ген. Протогеров. От тази на моралния убиец Ванчо Михайлов, до безпристрастни ценители. В анонимен фалшификат Ванчо отсъжда: „Александър Протогеров през целия си живот живя от плодовете на чуждия труд. Странна е съдбата, която дълги десетилетия издигаше върху гърба на способните една бездарност и безхарактерност. Странна е съдбата, изкачила по стълбите на обществената йерархия един бездарник, който като паразит ограбваше плодовете от труда на способни другари и подчинени“.

А ето външна оценка. Унгарският дипломат Шандор Киш-Немешкейри: „Имах често работа с една много интересна личност – генерал Протогеров. Този някогашен народен учител още по времето, когато Македония била под турско робство, си поставил задача да освободи народа си, изоставил учителството и заедно с легендарния Борис Сарафов организирал македонското въстание, станал комита, войвода на чета. Човек с големи познания, говорещ чужди езици, отлично възпитан, изключително смел, с огромни организационни възможности, който по едно време беше и началник на продоволствието с ранг на министър. По-късно, след световната война, се върна към предишното си занятие и отново стана революционер; убиха го, както повечето от способните им хора“.

Съдбата на Протогеров е свързана с чудовищна клевета, на която, за жалост, са подвластни и днешни историци. Става дума за недоказано участие на генерала в

ЗАГАДЪЧНОТО УБИЙСТВО НА Т. АЛЕКСАНДРОВ.

 За него битуват какви ли не версии. Най-популярната  е свързана с приписвана вина за участие на Протогеров в заговор за убийството на Т. Александров. Проф. К. Палешутски: „На 31 август 1924 г. на път за конгреса на Серския революционен окръг Т. Александров е убит от Д. Вретенаров и Щ. Влахов в Пирин планина. Убийството е подготвено от правителството на Цанков с посредничеството на генерал Протогеров, между когото и Т. Александров съществуват остри противоречия“.

Тази версия основателно е подложена на унищожителен анализ от К. Пърличев, правнук на Григор Пърличев: „Но така подхвърлената схема за блестящ правителствен ход, „убиващ с един куршум два заека“, т.е. едновременно да се отърве от вмешателството на ВМРО в политиката и от комунистите, не се връзва с основни закони на балистиката. Този „куршум“ не може да порази едновременно две цели, намиращи се в коренно противоположни посоки. Или по-конкретно, няма обяснение как е възможно да се подкрепи десницата на 13 септември и едновременно да й се нанесе удар?! Как Протогеров е оказал помощ на правителството, когато той самият не е знаел за акцията?!“.

Днес царува версията, търсеща отговор в „коварния пръст“ на Коминтерна в заговора. В интервю от 31.08.2014 г. Светлозар Елдъров казва: „Някои поддържат, че основният виновник за убийството на Тодор Александров е ген. Протогеров. Към тази версия най-силно е пристрастен Иван Михайлов. Той буквално е обсебен от личността на ген. Протогеров; това си личи от неговите спомени. До края на живота си, всъщност, остана с това мнение. Разбира се, съществува и тезата, че убийството на Тодор Александров е организирано и поръчано от Коминтерна. Аз съм склонен да вярвам на тази версия“.

Да припомним. Когато Т. Александров е убит, делегатите на конгреса на Серския революционен окръг дават клетва да крият от външния свят убийството на техния лидер. Едва след 13-14 септември 1924 г., след кървавите Горноджумайски събития, когато групата на Иван Михайлов ликвидира ръководството на Серския революционен окръг (възглавен от Алеко Василев), и паралелно с това ликвидира видни функционери на БКП (т.с.), едва тогаз, на 15 септември, в пресата излиза информация за убийството на Т. Александров.

Изводът сам се натрапва: да, може наистина Коминтернът да е взел решение за физическото отстраняване на Т. Александров, но то е било изпреварено във времето от друг фактор. Който в не по-малка степен имал интерес да премахне лидера на ВМРО. Това неминуемо „връща топката“ на съмнението обратно към покритото с мъгла „деветоюнско поле“, към правителството на проф. Ал. Цанков. Същото, което няколко месеца по-рано е вбесено от подписите на Т. Александров и Ал. Протогеров под болшевишки обременения Майски манифест (6 май 1924 г.). В документа открито се говори против кабинета „Цанков“ като вреден за България, Македония и ВМРО.Правителството рязко реагира. Притиснати, Т. Александров и Ал. Протогеров се отказват от своите подписи. Ескалира криза в отношенията правителство-ВМРО, с последващи трагични събития.

Убийството на Т. Александър ражда замисъл за кървав отговор, роден в разговор между Ив. Михайлов и Кирил Пърличев след връщане от погребението на убития лидер, реализиран чрез т.нар. Горноджумайски събития в нощта на 12 срещу 13 септември 1924 г. Там Кирил Дрангов подло, в гърба застрелва Алеко.

През ноември 1924 г. Протогеров разбира: Горноджумайските събития са кървав плод на престъпна колаборация (сътрудничество) между военния министър ген. Иван Вълков и Иван Михайлов. С помощта на военни части, блокирали в нощта на 12-13 септември Горна Джумая, хората на Ванчо ликвидират нищо неподозиращия Алеко паша и негови сподвижници.

Следва колосална грешка на ген. Протогеров. На 3 септември 1924 г. противоуставно назначава за секретар на ЦК на ВМРО Иван Михайлов, никому известен преди технически секретар на Т. Александров. С извънредни пълномощия да коли и беси из Пиринско. Окръжното развързва ръцете на Ванчо да елиминира своите противници. Логично следва добре обмислена

ПОДМОЛНА ДЕЙНОСТ СРЕЩУ ГЕН. ПРОТОГЕРОВ

Следват 10 години (септември 1924 – май 1934 г.), през които червено-черният гаулайтер ликвидира в Пиринско стотици кадри на ВМРО, докарва от София десетки свои храненици, по правило родом от Вардарско, с високоплатени постове.

На 21 ноември 1924 г. Протогеров има неблагоразумието да прати откровено писмо до Ванчо. В него определя събитията в Горна Джумая като конспирация на неотговорни лица. Това писмо е камък в „блатото“ мръсни тайни на Ванчо. Едва сега разбира Протогеров: кървавата вакханалия в Горна Джумая (дн. Благоевград) е всъщност прикрит с фалшиви доводи и гнусни клевети  вътрешен преврат.

Откровението на генерала Ванчо възприема като вражески знак. Предопределя змийски затаено решение да премахне генерала-войвода. В удобно време. Докато настъпи то, ще минат цели 4 години. През които Ванчо с верните „псета“ води „тиха“, необявена война срещу достойния генерал. Започва плавно ескалираща дискредитираща кампания.

Благой Видов, бивш михайловист, обръща внимание на друг аспект от коварното подмолие на Ванчо. „Недругарското отношение се прояви към Протогеров със задкулисно пусканите слухове, че и Протогеров  е замесен в заговора против Тодор Александров. Особено недружелюбна бе играта с широко разпространената снимка-картичка (тук публикувана). Случайно или умишлено, през 1925 г. се пусна една снимка с ликовете на Алеко паша, Георги Атанасов и Ал. Протогеров и отдолу текст „Убийците на македонския вожд Тодор Александров”. Снимката се разпращаше по цялата страна всред македонската емиграция и по-известните наши общественици. Генерал Протогеров поискал обяснения от Иван Михайлов, но той го успокоил, че текстът се отнася за двамата убийци – Алеко паша и Георги Атанасов, и че поради липса на друга снимка с ликовете на двамата главорези, си служат с тази снимка. Тези обяснения не задоволяват Протогеров, неговото старческо самолюбие е крайно много засегнато и дълбоко обиден, той решава сам да се изолира, като се обявява за болен“.

ТАКТИКА НА ПЛАЩА И КИНЖАЛА

Известният учен-архивист Цочо Билярски, запознат с целия корпус документи за ВМРО, отбелязва: „Подозренията, макар че водят към Протогеров, са оставени на заден план и той отново е избран за член на ЦК на ВМРО на първия следвоенен конгрес заедно с Иван Михайлов и Георги Попхристов. Постепенно Протогеров се самоизолира от революционната дейност на ВМРО и нещата преминават почти изцяло в ръцете на младия Михайлов, който успява да наложи и нова тактика на действие срещу поробителите във Вардарска и Егейска Македония, т.е. атентати и бързи терористични действия. Протогеров се обявява против тази нова тактика и прави забележка за това на Ив. Михайлов“.

Това е тактика на „плаща и кинжала“, на революционерите на мрака. Изчадия на нощта, подлост е тяхното кредо.

В едно отношение обаче Протогеров превъзхождал всички в организацията. Освен че притежавал командирски талант, проявен в трите войни, генералът „бил на ти“ в деликатна материя, изискваща висок интелект и култура. С голям принос за развитието на армейското разузнаване 1925-1926 г. създава външното разузнаване на ВМРО, проникнало на всички нива в Белград и Атина. Освен това от времето на Гоце и Даме във ВМРО имало неписано правило: членовете на ЦК да влизат с чети в поробена от сърбите и гърците Македония. Личен пример. По този признак Протогеров превъзхождал всички. Тук се корени една от причините за зле таената завист на подофицер Т. Александров към генерала. Да, Тодор бил великолепен оратор, но притежавал скромни командирски качества. Без тях истински войвода не се става. Най-зле от всички членове на ЦК обаче бил Ванчо. Неговата сила и талант били в конспирацията, а интригите – негова стихия. Той компенсирал непригодността си на четническото поприще. С основание Кирил Пърличев, член на Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО, отбелязва: „За мен Александър Протогеров беше ветеран в нашата борба. През последните си години той, стар вече, доказа това, изпълнявайки един висш и свещен дълг: влиза в Македония, без оглед на тежките условия, без оглед на риска! Докато Ванчо не пристъпи по-далеч от оградата!“.

Последното влизане на Протогеров във Вардарска Македония е 1925 г. „Още на 15 юли – разказва Мишо Шкартов (тиквешки и солунски войвода, родом от Кавадарци) на Благой Видов – събрах няколко чети. Сборен пункт беше около селото Симитли, Горноджумайско. Тук пристигна и ген. Протогеров. Той беше включен в така наречената ревизионна чета, ръководена от неговия секретар, войводата Коце Попатанасов. Коце бе военен инструктор на организацията и след като бе произведен войвода, бе му зачислена Радовишка околия. В Симитли се събрахме осем чети с около 100 души четници. След като направихме снимки на цялата сборна чета поотделно, на 20 юли вечерта, добре екипирани с храна и муниции, потеглихме по определени за всяка чета маршрут. На 21 юли навлезохме в Македония, в красивата Малешевия. Някои от четите достигнаха левия бряг на Вардара, а Стоян Вардарски, като Тиквешки войвода, мина Вардара и се озова в югозападната част на Тиквешията. При придвижването си някои чети бяха открити от сърбите и се наложи да влизат в сражение. Когато ревизионната чета на Коце Попатанасов навлязла в Радовишка околия, генерал Протогеров се разболял. Войводите решили болният Протогеров да бъде върнат обратно. На 8 август четата на Попатанасов заедно с генерал Протогеров поема пътя за българската граница. Болният бил качен на кон, нает от влашките овчарски колиби. На места Протогеров бил носен на ръце от другарите си. Един ден при силна температура Протогеров се силно разчувствувал и казал на войводата Попатанасов: „Ако умра тука, отрежи ми главата, за да не ме познаят сърбите, а след това я изпрати в Охрид да бъде там погребана“. И така след няколко дена мъчително пътуване из непроходими местности четата заедно с генерал Протогеров пристигнала на 16 август на българска територия“.

За разлика от Протогеров и Александров, Иван Михайлов, родом от Щип, нито веднъж не се осмелява да влезе във Вардарска Македония. Комплексът „войводско бездарие“ тайно го разяжда. Но Ванчо бил гъвкав като смок. Намерил изход. Революционерът Благой Видов, вътре в журналистическия занаят, отбелязва Ванчовата страст към медийни изяви. „Обсебил веднъж македонската организация, Иван Михайлов се стремеше да си създава популярност в Европа и в Америка. Едно от средствата за това бе връзката с чужди журналисти, които обикновено, заедно с репортажите си, поместваха и портрета му. Целта беше да се представи пред света, че Иван Михайлов действа вътре в Македония. Вестник „Македония“ в броя си от 13 април 1928 г. помести снимки на Иван Михайлов и намери американски кореспондент, без да съобщи името му и вестника, на който той е сътрудничил. Снимката представляваше Иван Михайлов в четническа униформа в разговор с американския кореспондент, и то седнали в някаква гора, уж вътре в Македония, а всъщност в околността на Горна Джумая (днес Благоевград). Разбира се, това бе недостойно и за редакторите на в-к „Македония“, които знаеха много добре, че Иван Михайлов никога, нито ден не е стъпвал в Македония“.

 „Една седмица по-късно – продължава Видов – на 14 април 1928 г., в. „Македония“ помести втора снимка: Иван Михайлов в четническа униформа с пушка и патрондаш. Снимката бе препечатана от американския в. „Chicago Daily News“. (Негов специален военен кореспондент през Априлското въстание, 1876 г., е Макгахан, изнесъл истината за турските жестокости – бел. ред.). Но по-късно се разбра, че за тази снимка било платено на редакцията. Административният директор Петър Колищърков, макар на шега, но чрез нея изказа една истина, че тази снимка, поместена в американския вестник, струвала целия бюджет на в-к „Македония“, т.е. организацията е платила огромна сума“.

       Дълбоко таен, комплексът за малоценност моделира възгледите на Ванчо за методите на борба. Той тотално отрекъл четническата тактика, господстваща в цялата история на македонското освободително дело (1895-1925 г.). Именно по въпроса за тактиката на революционна борба е фундаменталният сблъсък между генерала и терориста, под революция разбиращ единствено серия кървави атентати в България, на Балканите и в Европа.

Контролиращ Пирински спомагателен район, Иван Михайлов посича крилете на четничеството. Последователно изменя тактиката: почва реорганизация с цел засилване на дисциплината, постепенно ликвидира четническото движение, доминантно налага тероризма. Протогеров се противопоставя. През 1925 г. Иван Михайлов дава нареждане в Македония да не влизат чети, по-големи от 10-15 души, което незабавно оспорва с писмо Протогеров. Подкрепят го видните войводи Панчо Михайлов и Иван Бърльо. Това коства живота на последните, убити по заповед на братоубиеца (Щипския Каин).

Докато цървено-църният гаулайтер методично руши базата на организацията, генералът върши последното голямо дело на своя живот. Изгражда 1925-1926 г. разузнавателната организация на ВМРО. По-горе посочихме, че през юли-август Протогеров прави последна в живота си обиколка из Македония, но бързо се разболява и спешно е върнат в България. Този неуспех поражда униние сред привържениците на четническата тактика. Вече на години, здравословното му състояние се влошава; практически отстранен. От 1927 г. тържествува кървава тактика: екзекутори на тройки и петорки вършат серия атентати в България, Гърция и Югославия. 2/3 от жертвите са братя. Само защото не мислят като Ванчо. Организацията губи последни искри от някогашния авторитет и слава в Европа, достигнала своя връх при Т. Александров.

Бл. Видов разсъждава върху съдбата на ген. Протогеров: „Когато Протогеров бе в ЦК заедно с Иван Михайлов, той знаеше, че Михайлов е наложен отгоре и дадената му преднина беше обида за Протогеров. И тъкмо за да парализира нескромното поведение на Михайлов, Протогеров  излезе за пръв път пред съвместното съвещание на ЦК и ЗП с писмено предложение за водене борбата в Македония, определяйки кои членове имат право да се наричат македонски революционери. С тия предложения Протогеров застава на установените повели на старата ВМОРО. Съвещанието става през първата половина на 1926 г.“.

Генералът-войвода предлага: „Ако става въпрос да се откажем от четничеството и да прегърнем апостолската дейност, то преди да се постави тоя въпрос, трябва да се откажем от външната, да станем вътрешна организация, като всичката маса революционери в България се освободи. Ние тук поддържаме цяла армия, която няма нищо общо с Македония. А Петричко на какво се е обърнало? Ние там имаме чети и питаме за какво са? Не може ли да имаме тайна организация в Петрич без тези униформи, които явно носеха Алеко и Атанасов. Петричко в това отношение не е ли също, както бе в Алеково време?!

Предлага нещо еретично: да се махнат платените длъжности. „Развала е, падение е истински апостол-революционер да се назначава на работа в Петрички окръг. Абсурд е младежите, които ще влязат вътре, да се пращат на стаж в Петричко. Трябва да се приготвят тия, които ще влязат вътре, не като им се дават разни служби в Петричко, а като прекарат специална школа. И всички войводи, които ще влязат вътре, трябва да минат през специална школа. В Петричко се убива всякакъв революционен дух“.

Генералът казва и друго: „Имаме ли истински апостоли сега? Признавам за такива, само онези, които повече от година са били вътре в Македония. Нашето внимание е съсредоточено в конспирации, уреждани от България – в нея и вън от нея. Нашето внимание е съсредоточено в даване на ефекти. Но вътре много малко се прави. За вън, издържане на фиктивни борци, които или никога не влизат вътре, или само 15-20 дена в годината, харчим милиони, а за вътре – почти нищо. Организацията не е партийна по примера на партиите, където се събират лица, които имат лични връзки – роднински, приятелски, материални и пр.“.

Ех, не е ли последното актуална препратка към днешните платени лъжепатриоти от ВМРО-Пиротска!

И още: „Да престанем да търсим революционери в България, приятели, другари за в България. За нас трябва да е другар само този, който допринася нещо за вътре. Само тия са ни другари, които служат на делото, а не нам лично. Да се махне котерийността, партизанството, а да се издигне високо рицарството, революционният дух, идеалистичността, откровеността. Отношението ни досега с българското правителство и как неусетно сме попаднали под тяхно влияние поради общи акции, атентати и пр.“.

Как реагира на предложените реформи организацията? Благой Видов: „След като стана известно становището на генерал Протогеров, че ВМРО наистина трябва да стане вътрешна, а не външна, каквато съществуваше от 1919 до изказването на Протогеров 1925  г., тази огромна маса от платени мекерета, негодна за каквато и да е трудова дейност, настръхна и запротестира, обвинявайки Протогеров, че иска да разтури организацията, което не можеше да стори правителството на Александър Стамболийски“.

Ванчо действа светкавично. Изпраща до свои приятели и поддръжници из страната предложенията на генерала с поръчение да дигнат глас на протест срещу „злонамереното изказване“ на Протогеров. И постига целта. „И пропагандната машина бе завъртяна във вреда на генерал Протогеров, а на Иван Михайлов създаваха изкуствено авторитет“.

 В КЛЕЩИТЕ НА ПРЕДСМЪРТНА ФАЗА

 В писмо на Протогеров до Страхил Развигоров (с подпис Дядо Ангел) от 6 май 1927 г. научаваме, че военните власти в Петричко имат заповед стриктно да следят всяко придвижване на Протогеров. В писмото генералът пише: „Военните власти цял ден на Велика Събота са държали затворен кмета на Коларово, като го обвинявали защо не е донесъл, че аз съм бил в неговата къща?“.

Генералът от запаса е обект на следене от Трета секция (контраразузнаване), подчинена на военния министър Вълков, с когото Ванчо е изключително близък.

„През 1927 г. четем в Уикипедия – отношенията между Александър Протогеров и Иван Михайлов започват отново да се обтягат. Ал. Протогеров обвинява противника си, че самостоятелно взима решения, като пренебрегва останалите двама членове на ЦК на ВМРО. Иван Михайлов обвинява Протогеров, че укрива информация от Разузнавателната организация и че твърде много от дейността на Протогеров се диктува от Масонската ложа, в която той членува и заема ръководен пост“.

Март 1928 г. в подготовка за предстоящия общ Седми конгрес на ВМРО, на предварителни съвместни заседания на ЦК и ЗП срещу Ванчо Михайлов застават Ал. Протогеров, Георги Попхристов, Наум Томалевски, Георги Баждаров и Кирил Пърличев. За Ванчо се очертава неизбежно поражение на конгреса. Последва арсенал от всевъзможни уловки и интриги, за да го отложи.

През април 1928 г. генерал Протогеров получава от две места предупреждения, че Ванчо крои нещо. От ген. Иван Русев, бивш вътрешен министър в двете правителства на проф. Ал. Цанков (1923-1926), и от външния министър Христо Калфов. Русев уважава и цени Протогеров, храни неприязън към Иван Михайлов; в тесен кръг го нарича „щипското мекере“ на Т. Александров. Христо Калфов е известен с близките връзки с двореца.

У Протогеров узрява идеята да замине в чужбина. Най-удобна му се вижда столицата на Австрия, Виена. Обръща се към премиера Андрей Ляпчев, тогава държащ и поста министър на вътрешните работи. Ляпчев обещава съдействие да получи генералът паспорт на чуждо име. Паспортите на Протогеров под име Ангел Николов и на секретаря му Коце Попатанасов били готови на следващия ден. Но с условие: граничната виза те да си вземат. Генералът поискал визата да бъде подписана, а датата за излизане от България те да си поставят. Т.е. никой да не разбере кога точно ще отпътуват. Ляпчев обаче, близък с Ванчо, не се съгласил.

След провала на варианта Протогеров се обръща за помощ към крупния тютюнотърговец Крум Чапрашиков, навремето четник на Яне Сандански. В средата на май 1928  отишъл в кантората му. Поискал да получи служба във Виенската кантора на тютюнотърговеца. Чапрашиков обаче казал, че закрил кантората във Виена, и му предложил Цариград. Протогеров отказал. Все пак си извадил паспорт на името Ангел Николов. Съдбата на Протогеров удивително повтаря тази на Стамболов. И най-великият държавник на България безуспешно се опитвал да излезе в чужбина, да се спаси. Съдбата на двамата била предопределена…

А Ванчо вече взел решение за Протогеров. Мотивът бил сериозен. Воин Божинов: „Преди обаче да премине към по-тясно взаимодействие с хърватите, Михайлов трябва да реши един важен въпрос – кому принадлежи водачеството в организацията. Пътят към него минава през отстраняването на Протогеров.

 София. В мъглата на подготовка на конгреса на ВМРО, на 7 срещу 8 юли 1928 г., на ъгъла на улиците “Йоан Екзарх“ и „Цар Самуил“ в 23,40 ч. терористична група, ръководена от Кирил Дрангов, ранява смъртоносно Протогеров; убива и телохранителя Ат. Гоцев. Генералът предава Богу дух в Александровската болница в 5 часа сутринта на следващия ден.

Ванчо Михайлов чакал съобщение от своите джелати. Когато му звънят, че „проблемът е решен“, се качва на служебния „Щайер“ и пристига в Горна Джумая. Оттук следи обществения отзвук на убийството. В издадено комюнике от името на ВМРО обяснява, че убийството е възмездие за организирания от Протогеров заговор срещу Т. Александров. В Горна Джумая запасният член на ВМРО Ангел Узунов среща Ванчо. На въпрос защо е отнет животът на революционер от величината на Александров, Михайлов отговорил цинично: „Пречеше ми!“

Холерикът Александров, духовният родолюбец Протогеров, отмъстителният Ванчо несъмнено притежавали качества, таланти. Общото между тримата било славолюбието, тази неуморна страст на егото. То ги разделя, конфронтира… Знаменита мисъл на Джулио Бусси, италиански мислител от ХVІІІ век, разкрива тоз противоречив феномен, разпъващ човека между светли мечти и горчиви илюзии: „Слава, какво си ти? Ти, сладостна лъжа, дъщеря на дълга скръб; суетно благоразположение на хората; която се постига по-късно, но не доставя щастие. За живите си ти точило, на което се остри бясната завист; за мъртвите си сладък звук, който те не чуват. О, слава, бич на човешката гордост!

БИОХРОНИКА

1867, 28 февруари Александър Протогеров, български военоначалник, революционер, политик, роден в Охрид, Вардарска Македония

1885, 2-15 ноември – доброволец в Сръбско-българската войнаq награден с орден „За храброст“, трета степен

1887, 27 април – завършва Военното училище в София

1894, 2 август – произведен в чин капитан

1902 и 1903 г. – офицер-доброволец участва в Горноджумайското и Илинденското въстание; ръководи чета в Малешевско, Петричко, Поройско

1905, пролет – 1906 г., есен – организира четите на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) в Серския революционен окръг

1910 г. – подполковник Протогеров с подп. Климент Кръстев, майор Петър Дървингов и майор Борис Дрангов възстановяват ВМОК;  резервен член на ЦК, от ноември 1915 г. – редовен член 1911-1912 г. – С Тодор Александров организира атентатите в Щип (21 ноември) и Кочани (1 август 1912), дали повод за избухване на Балканската война.

1912, октомври – юли 1913 г. – помощник-командир и нач. щаб на Македоно-одринското опълчение; командир на Трета опълченска бригада в Балканските войни; организира около 60 чети в тила на турската армия

1915 г., септември – назначен за командир Трета бригада на 11-та пехотна македонска дивизия в Първата световна война

1916 г., есен – организатор и командир на Планинската дивизия

1917, 1 април – произведен в чин генерал-майор

1916-1917 г. – командващ (губернатор) Моравска военно-инспекционна област и началник българските войски в Източна Сърбия

1917, 6 април – директор (с ранг министър) на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост (СГОП)

1918, 29 септември – 15 октомври – комендант на София

1918, 30 септември – 2 октомври 1918 – потушава Владайското войнишко въстание

1918, октомври – получава звание генерал-лейтенант

1919 г., начало – с Т. Александров възстановяват ВМРО. Член на ЦК наравно с Т. Александров и Петър Чаулев

1920 г., юли – въпреки напредналата възраст влиза с чета в Битолско

1922-1924 г. – в ЦК на ВМРО отговаря за Петрички и Струмишки революционни окръзи

НИКОЛА СТОЯНОВ     

 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *