*С отличие завърших Медицинска академия, но само за мен не се намери място във вътрешно отделение на благоевградската болница*Поканиха ме в Кочериново и до днес работя там*Имам пациентчета от ромски произход, кръстени на мен, и родителите им ми викат кума*
Познавам Виктория Каракостова отдавна. Бяхме съученички, макар и в различни класове във Второ основно училище и после и в Политехническата гимназия „Св.св.Кирил и Методий – бивша Солунска” в Благоевград, където тя беше знаменосец на випуск 1973-та. Винаги е изпъквала със знания и интелект, които не остават скрити през целия й жизнен път. Със сигурност пренася качества от своите предци, за които я помолих да ми разкаже.
„Може би интерес ще представлява моят родословен корен по линия на Каракостовия род. Проследила съм историята му до средата на ХVIII век. Разбрах, че основоположник на този род е Коста, който е бил серт човек, а не черен, както означава името в превод от турски език. Ние в нашия род обикновено сме светли хора, поне тези, за които съм слушала и които познавам. Името Коста, или Константин се повтаря в поколенията.Татко беше Константин, по-популярен като Кочо, дъщеря ми е Константина. Името Виктория също се повтаря, но то идва по линия на семейството на баба ми, на която съм кръстена и за която ще разкажа по-късно. Дядо ми Тома Каракостов е роден в Крушево, Вардарска Македония, и на 9-годишна възраст идва в Горна Джумая. Неговите по-големи братя Янаки и Александър Каракостови са дошли тук 20-ина години преди него. Разликата във възрастта им е голяма. Когато умира баща им в Крушево, майка им, баба Анастасия, с дядо ми Тома, който е бил най-малкият син, идват тук през 1892 година. Като начало се настаняват при единия от братята, който е живял до къщата на д-р Жогов, която се намирала до стария дървен мост към черквата „Въведение Богородично”. През 1903 година дядо Тома купува прословутата Каракостова къща от напусналите Горна Джумая турци. Тя и днес се намира на площад „Македония” в Благоевград. Баба Анастасия умира през 1908 година. По спомени на моята баба тя е била погребана на старото гробище на Горна Джумая, което се намирало на някогашното баскетболно игрище на Ловния дом. По време на голямото земетресение през годината на смъртта й гробището се е свлякло и го изместили на мястото, където днес е старият гробищен парк на града. Големите братя на дядо ми Янаки и Александър започват да се занимават с прекупуване на тютюни, като впоследствие Янаки Каракостов се премества в Дупница и по всеобщо мнение е прототип на Костов от романа „Тютюн” на Димитър Димов. Той бил богат търговец на тютюн, работил е в „Никотиана”, но за разлика от литературния герой е имал семейство. Двамата му синове са завършили Робърт колеж в Цариград. След това единият става пълномощен посланик в Хелзинки, а другият завършва икономика в Швейцария. При злополука в Цюрих с трамвай се наложило да отрежат единия крак на Александър и той продължил да работи като икономист в Дупница. Дядо Тома, за разлика от братята си, не се занимавал с тютюни, той се отдал на манифактурата с платове. Имал магазин и шивашка работилница, където са работили калфи и чираци предимно албанци. Някои от тях си спомням и аз, защото бях в първи клас, когато дядо почина, но идваха албанци да го виждат вкъщи.Дядо се жени за баба Виктория през 1922 година. Нейната история също е много интересна.Тя е от богат златарски род в Битоля. По време на Първата световна война в къщата им е бил квартирован генерал Цончев, който е главнокомандващ на българските войски на фронта. Имали са вила в полите на Пелистер планина в село Магарево. Нейният баща и мой прадядо е от Кюстендил. И това е била една възможност след войната да емигрират в този град. Междувременно през 1908 година, когато баба е на 4 години, баща й емигрирал в САЩ и открил златарски магазин в Олбъни. Веднага след Първата световна война, по линия на Червения кръст той издирвал семейството си и разбрал, че са в Кюстендил. Изпратил покана на баба и нейния по-малък брат и майка им да заминат в Америка.Те са имали баба над 60-годишна и моята прабаба като истинска македонка решава да остане с майка си, защото е била единствена дъщеря и не искала да я оставя. Затова не заминала за Америка. Последният колет, който дядото изпраща от Америка, е през декември 1930 година, когато се ражда татко. След това дирите му се губят.Твърди се,че по време на великата депресия е фалирал и никой не знае какво се е случило с него и къде е погребан.
През октомври 1916 година започва битката при завоя на река Черна – кърваво сражение на българи срещу французи, сърби, руснаци и италианци по време на Първата световна война, продължило до септември 1918 година.Това е една от най-продължителните битки на Българската армия, която за жалост не се изучава в часовете по история. Тогава, заедно с отстъпващите български войски, баба с нейната баба и майка тръгват за България. Оставят всичко, прекрасната си къща в Битоля, прочута с огледалата си в салона, за да могат танцуващите да се оглеждат в тях. Заминавали само с връхните си дрехи и предполагам, че са носили злато, защото баба казваше, че по време на войната храната е била толкова скъпа, че за един чувал брашно в Кюстендил са разваляли един наполеон. Тя беше родена 1904 година и тогава е била 12-годишна. Настанили се при нейна стринка в Кюстендил. Интересното е ,че и по бащина, и майчина линия родът ми е с арумънски произход. Арумъните са един от най-древните народи на Балканите, чиито представители, известни още като власи, цинцари или куцувласи, живеят и до днес пръснати из цяла България. Има интересни теории за произхода на арумъните.Тези, които живеели по селата и се занимавали с животновъдство, казват,че произхождат от местно румънизирано население. За градското население, така наречените власи, цинцари, се твърди, че са потомци на заселило се римско население преди години, но това не е доказано с исторически факти и документи. Дядо говореше идеално гръцки, турски и румънски, а баба е учила в гръцко училище в Битоля и вкъщи си говереха на румънски. Доколкото знам, Крушевският ни клон има роднински връзки с видни влашки родове. Роднини са били с Менча Кърничева, жената на лидера на ВМОРО Иван Михайлов, и с революционера Питу Гули. Племенница на дядо ми е съпруга на Никола Карев, който е бил градоначалник на Крушевската република. Навремето беше забранено да се говори за тези личности, но аз винаги съм ги знаела от разказите на баба. Тя беше дошла тук с минимални познания по български език, но се записала да учи и завършила гимназията в Кюстендил. Преподавателка по литература й е била Елисавета Багряна. Баба беше любознателна и имаше много познати. Общуваше със семейството на композитора Марин Големинов. Даже ми разказваше как една комшийка казвала: „Големинке, как можа Маринчо да запише консерватория. Музика къща не храни”. По-късно баба казваше: „Ей сега нека да дойде комшийката да види дали музика къща не храни”. Общуваше с Арнаудови, които са в роднински връзки с Марин Големинов. Общуваше и с леля Мария Измирлиева, която живееше срещу милицията. Бяха й отчуждили къщата и там на първия етаж сме й ходили на гости.Тя беше първа братовчедка на Христо Смирненски. Баба беше близка приятелка на Цвета Бъчварова, свекървата на Свобода Бъчварова. Даже тя ме подготви по биология за кандидатстудентския изпит. Баба контактуваше със стари джумайски семейства и знаеше много неща за живота в Горна Джумая. Беше и природноинтелигентна жена, говореше добре френски и винаги ми е помагала, защото още 5-годишна ме записаха да изучавам френски език. През 1922 година, когато тя е в последния клас на гимназията, се жени за дядо Тома. Не е имала особено желание да се омъжва, защото е била 18-годишна, но ситуацията била такава, че след войната мъже в България нямало много, а те били 3 жени вкъщи и трябвало някак да решат бъдещето й. Дядо се оказал добър човек. Двамата се обичаха много до края на живота си. Сватбеното им тържество е било в катедралния храм „Света Неделя” в София и пазя хубави снимки от този период. На нашата къща в Благоевград пишеше 1922, годината, когато баба и дядо се женят, а не когато е строена.Те имат пет деца, но три от момичетата не оживяват и остават чичо и татко.Чичо Здравко беше роден през 1926 година, а татко – през 1930”.
Кочо Каракостов е емблематична фигура в Благоевград, известен музикант и създател на популярни в града ни оркестрови формации.За него Виктория разказва:
„Моят баща беше музикант любител. Като дете е учил клавир, акордеон и пиано. Постепенно взима всички категории като музикант. Имаше орден „Кирил и Методий” – първа и втора степен като деец на културата. При многократното му кандидатстване в Икономическия институт „Карл Маркс” не го приемат поради нашия особен произход, смятали са, че сме богато семейство. Едва през 1961 година, когато бях предучилищна възраст, татко успя да запише задочно този институт и да завърши икономика. Работеше като „Труд и работна заплата” в завод „Димо Хаджидимов”, като икономист в Тютюневия комбинат, а музиката му беше хоби и аз винаги си го спомням на пианото вкъщи. В ранното ми детство той създаде оркестър „Благоевград” – за естрадна и джазова музика. В него са свирили Петър Грънчаров, Борис Грънчаров, Иван Кацарски и други самоуки музиканти. Впоследствие създаде ансамбъл „Варошлии” за местен фолклор и авторска македонска музика, който впоследствие прерасна в ансамбъл „Джумайци” – предимно за градски фолклор. Освен художествен ръководител на този ансамбъл, той прави аранжиментите на голяма част от репертоара им. Пишеше и авторска музика на някои от песните.Скоро се рових и намерих папки с негови аранжименти и авторски песни. Интересен човек беше той, но никой от нас не наследи неговата дарба. Аз учих 8 години пиано, но разбрах, че не мога да се конкурирам с Косьо Цеков и прекъснах обучението. Някак си музиката остана за мен като познание по солфеж, като удоволствие и любов към това изкуство”.
Попитах как Кочо Каракостов се запознава с майката на Виктория.
„Пак поради това, че нашето семейство е било бивше заможно, татко и чичо, които за времето са имали средно образование, но въпреки това ги изпращат да служат в трудови войски. Татко е бил разпределен на летището в Кумарица. Това е сегашният град Нови Искър до София. На 40-ия ден дядо отива да го види в казармата и когато се връща, казал на баба: „Това дете няма да оцелее, тежи 40 килограма”. Благодарение на срещата на дядо с актьора Енчо Багаров, който е работил с ансамбъла на Строителни войски, взимат татко там. Всъщност Енчо Багаров открива таланта на татко и така го спасява на практика.Тази среща се оказва и съдбовна, защото там татко се запознава с майка ми Богдана.Тя е с трънски произход. Израснала е във фамилия на свещеници, затова се казват Попови. Родена е в края на 1935 година. Нейният баща, дядо Рангел, беше математик и през 1940 година е бил назначен за директор в училището в Курило. Там майка се среща с татко.Тя идва много млада в Горна Джумая. Завършила е педагогическо училище, по-късно завършва и руска филология и цял живот беше учителка. По думите на старите джумайци е била много красива.Такива спомени са споделяли и с мен. Нейното семейство по-късно от Трън се заселва в София и остават там да живеят”.
Кочо и Богданка по-късно се разделят и тя отива да живее в София при семейството си, а Кочо се жени за втори път и от този брак се ражда Томи, който е брат на Виктория.
„Томи е кръстен на дядо Тома, а историята с моето име е интересна. Нашата къща е била отчуждена и сме живели на квартира. В къщата ни беше настанено ДОСО /Доброволна организация за съдействие на отбраната/ и когато през 1957 година ни я връщат, тя е била пълна развалина. И преди 9 септември моите предци не са живели в тази къща, защото дядо я ползвал за търговските си цели. Живели сме в къщата над семейство Коеви. На единия етаж сме били ние, кметът Кочанов и на 3-ия етаж адвокат Бъчваров – свекърът на Свобода Бъчварова. Любчо Бъчваров – съпругът на Свобода, татко и режисьрът Любчо Шарланджиев са били съученици и много добри приятели, може би и защото са живели на едно място. Та в тази квартира баба ми чула разговора между майка и татко, които искали да ме кръстят Жаклин, защото тогава Кенеди бил много популярен. На другия ден баба като типична македонка привикала баща ми и му казала: „Сега като се роди Жаклина, ще я сложите в един колет и ще я изпратите при баба й Жаклина във Франция да я гледа”. Татко явно е усетил грешката си и ме кръстили на нея. Тя ме отгледа и аз си харесвам името. Когато бях дете, в Благоевград почти нямаше Виктории. Сега е толкова популярно, че аз имам няколко пациентчета от ромски произход, кръстени на мен, и родителите им ми викат кума”.
Виктория беше отлична ученичка в гимназията. Всички предмети й вървяха, затова я питам как е избрала медицината за своя професия.
„Химията ми беше най на сърце. Тази любов нося още от Второ основно училище, където преподавателка по химия ми беше Македонка Манолова, която ме спечели за този предмет и аз много я обичах. В интерес на истината, биологията ми беше скучна. Много се колебах между историята, литературата и природните науки – химия и биология, но татко има дял в моя избор, защото искаше да стана лекар. На семестриалния изпит в Медицинска академия имах 6 плюс по химия. Влязох с пълно отличие по биология и химия в Медицинска академия. Когато кандидатствах, се навършваха 100 години от обесването на Васил Левски и на политическия изпит ни се падна есе за Левски. Моето есе публикуваха във в. „Студентска трибуна”. По онова време ми се отдаваше писането. Завърших с отличен успех медицина и специализирах вътрешни болести. Но произходът на рода ми и тук си каза думата. Можех да остана в София, но дойдох заради татко в Благоевград и имах претенции заради високия си успех да бъда разпределена във вътрешно отделение на болницата. По ред причини ме разпределиха в онкологията, но вместо да ми извадят очи, ми изписаха вежди, защото в същия период взех освен вътрешните болести и специалност онкология. Намериха се места във вътрешно отделение на болницата за новозавършили колеги от Сандански, Петрич, Разлог, София, но за мен място не се намери. Започнах в онкология и станах първият химиотерапевт в Благоевград, който имаше специалност вътрешни болести. След това работих като завеждащ вътрешно отделение за кратко време и като завеждащ поликлиника в Кочериново. Те ме поканиха тогава, защото имаше изискване общинският завеждащ да има специалност вътрешни болести. Много се чудих дали да не остана да си работя като специалист, когато въвеждаха джипи практиката. Но започнаха обаждания по телефона, пациентите ме чакаха и през 2000 година започнах и аз да работя като личен лекар. През 1994 година взех и специалност здравен мениджмънт, което също ми свърши работа, защото ми е позната организацията на здравеопазването. И до ден днешен работя в Кочериново. Познавам си пациентите и не бих ги оставила, защото лекарите в днешно време не са достатъчни. И не виждам кой млад човек би дошъл на моето място”.
Виктория има дъщеря Константина Гьорева, която също е лекар и в момента работи като анестезиолог в болница „Света Ана” в София.
„Тя сподели с мен, че ще учи медицина, – разказва Виктория – макар че аз бях повече против предвид някои недостатъци на нашата професия. Освен това анестезиологията е тежка специалност, при която живееш на ръба между живота и смъртта и непрекъснато се срещат с най-тежките моменти в живота на хората. Но тя е зодия рак и на тях им е дадено да работят в тази област, докато аз като едно теле съм здраво стъпила на земята и повече ме привличат земните неща. Но на Кося й се отдава и тя се справя добре. Нейният баща беше инженер и почина нелепо на 38 години от тежък панкреатит след операция на жлъчката. Фактически Константина е отгледана от д-р Николай Нешев, защото, когато ние се оженихме, тя беше 5-годишна. Той нямаше други деца и я отгледа като своя дъщеря”.
Питам я какво се случва с известната Каракостова къща на площад „Македония”.
„Тази къща имаше трима наследници на дядо, който почина през 1963 година: баба Виктория, чичо Здравко, който нямаше деца,защото не се беше женил, и татко. И когато през 1989 година починаха баба и чичо, татко остана единственият наследник. Преди това бяха настанили на първия етаж в нея Концертна дирекция. През 1957 година ние се нанесохме в това жилище, но плащахме наем на общината. В къщата живееха баба и чичо. Това беше много неудобно за игра място. Около площада нямаше деца, нямаше с кого да си играя, пързалях се на ролковите кънки из града, за да се срещна с някоя приятелка. Но в тази къща обикновено четях книги и стоях при баба. Любопитно дете бях и от нея научавах много неща.
През 1978 година аз бях студентка и татко се включи в една кооперация на „3-ти март”, където и в момента живея. След 1991 година къщата на площада стана наша. Татко беше дал първия етаж на мен и суперфиция за строеж на брат ми, както и магазините. В един момент с него имахме известни противоречия по отношение на дяловете и строежа и продадохме къщата. На ул. „3-ти март” съм на 200 метра от идеалния център и понеже съм традиционалистка, не ми се напуска това жилище”.
Виктория винаги върви из града с високо вдигната глава. И не напразно, защото живее с усещането, че продължава онези качества от своите предци, които я карат да се чувства горда и да има самочувствие на знаещ и добър човек, професионалист в работата си. Човек, който обича хората и продължава да бъде любопитна за историята на рода си, на родния град, на страната ни и на онези дестинации, които посещава със своя съпруг д-р Николай Нешев. С една-единствена цел – развитие и усъвършенстване. Не напразно в своя профил във фейсбук избира да публикува мисли, които по някакъв начин разкриват нейния вкус и характер. Една от тях е на Стивън Кинг: „Честта е онази невидима кост, която държи главата изправена!”. А на въпроса коя е онази червена нишка, която пренася от рода, тя ми отговори: „Нося с достойнство фамилното си име и минавайки през трудности, никога не се предавам и не падам на колене! Сигурно е ген!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
