2023-та е скръбно-юбилейна година. 150 лета от гибелта на най-великия син на България Васил Левски. Колко сме виновни пред него. Морално… Но не както твърди д-р Желю Желев. Който в нелегално разпространяван преди 10 ноември 1989 г. материал „Левски като историческа личност“, изрича нелепото: „Ние и досега не смеем да заявим, че Левски всъщност не е предаден от отделни лица, а от българския народ, който все още не е бил достоен за свободата“.
Народът ли е виновен? Никак! Самият Левски ги назовава: богати и уж учени „изродици народни“. Главната вина е в интелигенцията, недорасла да се нарече национална. От нея, смятана за „мая“, се пръкнаха няколко лица, стоящи в ямата на човешката низост. Те, а не нахлузеният връз народа робски хомот, са предатели народни. Подло заговарящи срещу Левски. ГЛАВНИТЕ са двама комитетски дейци от Ловеч и един от Плевен.
ТРИМАТА ОБСЛУЖВАТ ЕДНА МЪТНА ФИГУРА –
тъмен балкански субект с име Димитър Общи. Стоят в основата на ЗАГОВОР срещу Апостола, или както го нарече писателят Георги Бакалов (1873-1939) БУНТ. Синоними на един и същ злокобен феномен.
Общото, което ги обединява с Общи, е комплексът за малоценност, завист и ненавист към Апостола и един просветен и оклеветен свещеник – Кръстьо Никифоров.
Когато поп Кръстьо отива в Ловеч да служи в местната църква, среща вражда в лицето на застаряващ и зъл „колега“. Поп Лукан, баща на председателя на Ловечкия комитет Марин Поплуканов. А синът – незнайно защо – след Освобождението упорито отрича, че бил председател на Ловечкия комитет, ползващ се със статута на вътрешен Централен комитет. Отрича в бурното следосвобожденско време на натрупване първоначалния финансов и политически капитал, когато от девет дера в десето хора „яхнали“, както казва Ботев, „високите кокили“ на наглостта, скалъпват измислени факти за принос в революционното дело. По-старите да получат поборническа пенсия, по-младите – добре платени държавни служби.
Това е време, когато България била орисана от три ПАГУБНИ ВЪНШНИ влияния срещу българското национално-освободително движение: гръцко, руско и сръбско. Най-опасно за народа и за Вътрешната революционна организация (ВРО) е СРЪБСКОТО шовинистично влияние.
В началото на 1872 г., когато ВРО стига върха на своя развой, идва бедата. От васална на Османската империя Сърбия. Беда в тъмен облик на авантюрист. Димитър Общи. Внедрен, перфидно
МАСКИРАН АГЕНТ-ПРОВОКАТОР –
патологичен егоцентрик, невеж, с нулева интелигентност.
За едни Общи е луда глава, която по-скоро пречи на народното дело, отколкото да помага, за други герой, а за трети – истинският предател на Левски и на каузата за свободна България.
Няма как да е предател. Защото е не българин. Знае сръбски, неграмотен. 150 години са минали от смъртта на „Общия“, обесен на 10.01.1873 г. в София, а неяснотите около него остават.
Никакъв българин не е той. Не Д. Николов, а Николич. Чист сърбин. Смята се, че е роден около 1835 г. Лъжливо се представя: „Мене ме викат Димитър Общий Македонски, българин от Дяково, Македония“.
Само че Дяково е вън от Македония, в Косово и още по-точно – в Метохия, духовната прародина на великосърбизма. Най-точни са онези, които го наричат „старосърбиянец“. Още на 12 години бяга в Сърбия и работи като слуга на „големи хора“. Възмъжал, неспокойният му дух се мята из Балканите. Доброволец в Първата (1862) и Втората (1867) българска легия в Белград. А между в 1866 г. се прехвърля се в Италия като доброволец в отряда на Джузепе Гарибалди. Там е точно 119 дни. За тях получава Възпоменателен италиански орден, а самата „война на Общи“ трае 51 дни. Дори по-малко: след раняването на Гарибалди при Монте Суело доброволците му се разбягват. Общи е от най-пъргавите…
Връща се в Белград пролетта на 1870 г. Явява се пред персоналния сръбски пенсионер Панайот Хитов. Не намерил топъл прием, Общи отива в Букурещ и чрез Иван Кършовски с препоръчителни писма до Данаил Попов (връзка между Левски и Каравелов), прониква в организацията. Бързо печели доверие у наивния председател на БРЦК в Букурещ Любен Каравелов. Романтично заслепен от измислената слава на гарибалдиец, той го препоръчва, по-точно натрапва за помощник на Васил Левски.
Прехвърлянето на Общи през Дунава трае почти 2 г. (от септември 1869 до юни 1871 г.), тъй като Левски бави съгласието си. Двамата се срещат в Сопот на 1 юли и оттогава Левски е принуден да търпи Общи повече от година.
Левски му няма доверие. Самонадеян, лекомислен, вироглав, недисциплиниран. Целта му е апостол в Македония. Левски отказва, виждайки липса на качества и компетентност. Тогава идва компромисът: Ловешкият комитет по вишегласие му дава свобода на действие в района на Орхание (дн. Ботевград).
„Пробивът“ в организацията става по вина на Ловечкия комитет, а главен виновник е председателят Марин Поплуканов. На събрание в лозето на Яким Шишков решава по вишегласие революционната територия да се подели. Общи поема комитетите от Плевен до София, а Ангел Кънчев е насочен в Северна България. За Левски остават Тракия и върховният надзор.
Компромисът е добър чадър, но лош покрив. И той бързо „протича“. След авантюрата в Арабаконашкия проход, когато на 22 септември 1872 г. Общи напада и ограбва турската поща с неколцина харамии. Месец по-късно жена на един от харамиите „пропява“ за подвига на мъжа си и турците надушват истината. Почват масови арести, довели до разнебитване на комитетската мрежа в Софийско, Тетевенско, Орханийско и Ловешко.
До ден-днешен се води безпредметен спор: какъв точно е Общи! Предател или внедрен агент? Въпрос безпредметен. Става дума за инфилтриран от сърбите агент в българската революционна мрежа. Да бъде шпионирана отвътре и контролирана от сърбите в тяхна угода. Както сториха с Първата и Втора българска легия. Едва ли случайно говорещият на развален сръбски език Общи е участник и в двете легии. Шпионира и сее интриги.
Общи се държи като сепаратист във „владенията“ си. Живее за сметка на комитетите, харчи нашироко и „забравя“ да отчита народните пари. Някои селски комитети писват от своеволията му, но пък комитетите в Тетевен, Орхание, Етрополе и др. са на негова страна и се опълчват на Апостола.
Неговата пакостност е мултиплицирана от друг интригант – Анастас Попхинов, комитетски деец от Плевен. Авантюрната агресия на „гарибалдиеца“ се стикова с тази на дребен комплексар. Той мрази Левски, задето го порицава, че като куриер отварял писмата му. Попхинов се сдушава с Общи. Двамата се одързостяват да хулят Апостола, че бездействал, ял народни пари. Дотам, че Анастас го заплашва: „Недеими туку стапа на краката, че ща са исправа един пат и ще та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги».
Това кристализира бунта! А в основата на всеки бунт стои заговор. Първите (по време) заговорници срещу Левски са плевенчанинът Анастас Поппхинов и сръбският шпионин Общи.
Левски води борба на три фронта. Срещу: турската власт, чорбаджиите и онези български политици (агенти за чуждо влияние). Но далеч по-тежка била
БОРБАТА НА ЛЕВСКИ НА ЧЕТВЪРТИЯ ФРОНТ –
срещу вътрешните предатели. От тях най-вредни са най-главните: Марин Поплуканов и аверът му Д. Пъшков, Анастас Попхинов. А главен „инструмент“ (до залавянето му на 26 октомври) е Общи. Заговорът срещу Левски кристализира лятото на 1872-ра.
Иван Унджиев отбелязва общността в действията на Общи и Попхинов. „Общи среща тайните пощи и въпреки повеленията на устава взема от тях устави и писма, които не са за него, нещо съвършено несъвместимо с интересите на комитета като конспиративна организация. Той отива по-нататък и разпечатва писма на Апостола, предназначени за частни комитети. Заедно с Анастас Попхинов разгласява, че Апостола е лъжец и че злоупотребява с комитетски пари. Неговата дързост наистина е безгранична. По тоя начин Общи поражда недоверие и раздори между комитетските членове… Членове пък от други частни комитети съобщават устно на Апостола, че Общи им говори за неща, за които не смеят да пишат, за да не им напакости. Апостолът създава Голямоизворския окръжен център, а неговият помощник откъсва някои комитети от същия окръг и ги съветва да се отнасят за всичко направо до Централния комитет в Букурещ. По този начин той не само саботира действията на Апостола, но внася и разцепление в организацията… Най-сетне той обвинява Апостола в стремеж за пълно господство в организацията и го нарича „привилегист“.
Към края на август 1872 е „осветлен“ мистериозен факт, покрит с пелена на забрава и догадки. Касиерът на Ловечкия ЧРК и верен сподвижник на Левски,
ПОП КРЪСТЮ РАЗКРИВА „ЧЕРНА КАСА“,
създадена 1871 година. В основата й стоят секретарят на Ловечкия БРЦК Иван Драсов и неговият председател Марин Поплуканов.
Това става благодарение на друго събитие. След убийството на момчето-слуга Стойчо в къщата на чорбаджи Денчо Халача (16 август) Драсов бяга да учи в Писек (Чехия). Сдава касата и т.нар. Копирна книга на Марин. Но като председател на комитета по устав нямал право. Поп Кръстьо няма достъп до Главната (копирна) книга. Имал друг тефтер, в който сумите, които пристигат от местния комитет, се заприходяват срещу издадени бележки на вносителите. За съществуването на „черна каса“ не подозират нито Апостола, нито грамотният, но честен касиер поп Кръстьо! Попът бил касиер само на местния (Ловешки) ЧРК, а не на Ловечкия „БРЦК в Българско“. Там идвали парите от другите комитети, заприходени срещу квитанции от секретаря Ив. Драсов.
По някакъв начин поп Кръстьо разкрива далаверата и „отваря очите“ на Левски. Информира за финансови злоупотреби на председателя на комитета. Левски и Поплуканов така и не се „засичат“. Това прави гузният председател. Бяга по инспекции из комитетите. Контекстуално се разбира от писмо на Левски от 12 декември до ловчанлии. Там укорява: „У председателят има пренесени от други комитети пари, по-напред ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел в уставът?! На комитетската пара минутата се не знае кога ще се поиска!“.
Съгласно устава на БРЦК, глава ІХ, член 11. „Ако някой от касиер издаде за нещо пари без знанието на ЦК или дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените нему пари, ще се накаже със смърт“.
Ето защо след Освобождението Марин Поплуканов упорито ще твърди: никога не е бил председател на Ловечкия БРЦК. Този пост е съвместяван от касиера поп Кръстьо. Това смесване на двете длъжности в лицето поп Кръстьо се измисля след Освобождението. То е в основата на лъжлив мит: в писмото от 12 декември 1872 г. под „председателя“ Левски визира попа. Така го набедили, че ползвал пари комитетски. Оттам, че имал интерес Левски да бъде елиминиран. Затова го предал на турците.
И тъй, в предверието на есен 1872-ма
КРИСТАЛИЗИРА ЗАГОВОРНИЧЕСКО КАРЕ:
Д. Общи – Ан. Попхинов – М. Поплуканов – Д. Пъшков.
Д. Общи получава писмо от Левски да тръгнат заедно на обиколка из Тракия (Пловдивско). Отказва. Това е неподчинение, което говори: заговорът срещу Апостола вече е в ход. Неподчинението на Общи е в края на август. „Общи не се явява [в Тетевен], но настоява да му се издаде пълномощно за Македония. Левски отказва да му повери тази важна задача, особено след многото неудачи в досегашната му дейност“.
Че е така, говори писмо на Тетевенския ЧРК (дни след 10 септември). В него се пише, че „не са съгласни да се присъединят към Окръжния революционен център в с. Голям Извор, а на свикано събрание са решили да се присъединят «на друго място» [т.е. към друг окръжен център]“.
Какво виждаме? Цял революционен комитет открито не се подчинява на главния апостол. Несъмнено съзираме „ръката“ на авантюриста Общи. Започват центробежни тенденции в организацията – симптоми на начеващо разпадане на комитетската мрежа. Това е главна цел на заговора. А случващото се представят пред БРЦК – Букурещ като недоверие на самите комитети към действията на Апостола.
В Тетевен Общи научава за намерението на Апостола да го снеме от длъжност. Дякона планира да отиде в Букурещ да запознае БРЦК и Каравелов и съответно получи одобрение, подкрепено със съответен документ. За това обаче няма време. То изтича в нищото, след като на 22 септември Арабаконашката авантюра на Общи поставя организацията пред свършен факт.
Твърде вероятно е тайно Поплуканов и Пъшков, подкрепили Общи за нападението, го подтикват да стори бъдното зло за организацията. Те, двамата, представляват „подводната част“ на айсберга на заговора. Действат в сянка, дискретно подкокоросват Общи и Анастас Попхинов (в Плевен) срещу Левски. Това е „карето“ основни заговорници против Левски. Двама от тях открито се противопоставят на Апостола, а другите двама действат „в сянка“. Именно те дирижират в сянка развоя на заговора срещу Левски.
След обира на турската поща, месец по-късно издайничество разкрива истината. Стартират арести на участниците. Това СЛАГА ТОЧКА на заговора, прекъснат. Почва, първо в Тетевен, а сетне в София съдебен процес.
Общото, което свързва Димитър Общи с Поплуканов и Пъшков е омразата към Апостола. Различното е: Общи и Попхинов действат открито, а двамката ловчански авери (кафеджия и търговец) – прикрито.
Трето, което ги обединява: и тримата не са подложени на мъчения. Случайно! Турците бързо научават ключовта им роля във ВРО. Но само за Общи знаем, че веднага почва да издава.А двамата ловчански заговорници се оказват „сиамски къртици“. Арестувани на 30 октомври, още в конака Поплуканов и Пъшков сключват сделка с ловчанския каймакамин Хасан бей, потурчен грък. Срещу безценна информация интелигентният Хасан бей им създава легенда на твърди съратници на Левски. „Подложени“ на мъчения, но издържали. След Освобождението ги чака успешна кариера. Поплуканов става окръжен управител (1890-94), Пъшков – председател на Ловечкия окръжен съвет.
Оказва се, че и тук
ЗЛАТНИЯТ ТЕЛЕЦ „ЗАСЕКРЕТЯВА“ ТЯХНАТА РОЛЯ.
През 1925 година Кацев-Бурски се среща с Д. Пъшков. Този държелив старец има ясна памет. Но „изплюва“ неудобна истина, от години скитаща уплашена в тъмните ъгли на обществения клюкарник. Ето записа. „Oт всичко, което чух от разпитаните лица, бях принуден да се срещна и с г. Д. Пъшков… По заявлението на г. Димитър Пъшков поп Кръстю не е бил никога председател, а такъв е бил само Марин Поплуканов, който и получавал от другите комитети пари. Поп Кръстю бил само член в Привременното правителство и касиер на местния комитет, а не и на Привременото правителство. Със сумите е разполагал самия комитет в лицето на председателя Марин Поплуканов“.
На 7 октомври 1872 година някъде из Тракия Левски получава необичайно писмо.
„Г. Аслане, писма пристигнаха завчера, днес ти ги изпращам. От тука нема друго що да ти пиша, освен да ти явя, че от нашите баджеци цървули нема да станат. Сичкити ся исплашили от една тупурдия, а по-нататък що ще бъде. Сичко на мене облегнало, пак ази без да зная сичко, и без да можа сичко, не мога да сторя… Те мислят да не дохождаш скоро тука, защото ги е страх; а мене ако питаш, аз би рекъл да додиш да ся споразумейми какво и как има да работим“.
Странно е това писмо. С дата 7 октомври Левски го получава в началото на декември! Близо два месеца и кусур! А писмата от Букурещ идвали за две седмици! Това странно обстоятелство забелязва Добрин Денев: „То може да е писано… в конака… и под диктовката на друг човек – на ловчанския каймакамин! „Лепната“ му е била фалшива дата!“.
Още през 1928 година Д. Страшимиров, публикувал писмото, недвусмислено и ясно пише отгоре: „№ 345. Мар. П. Лукановъ до Левски.
Писмото било покана-капан за Левски. Да дойде в Ловеч. Това става, когато Марин и аверът му Пъшков са арестувани, преди да ги изпратят в София да ги съдят. Затуй писмото преднамерено носи по-ранна дата – 7 октомври.
Добрин Дечев излага теза, защо писмото от 7 октомври, чиято дата е съзнателно изтеглена назад, цели да вкара Левски в капан. „С това писмо „чисто и просто“ се кани Левски в Ловеч, в който град… той не бил идвал след убийството на момчето.
Марин Поплуканов е знаел какво го чака, защото вече е бил разкрит и уличен от поп Кръстьо, казал на Левски.
Тогава каква е била „ролята на писмото от 7 октомври? Такава, за което разкрива Едгар Алън По в знаменития си разказ „Похитеното писмо“: „Похитителят е известен – съмнения тук не може да има… който „давал на неговия [предишен] притежател някаква власт в някаква област, в която тази власт има огромна ценност“.
Така и писмото на Марин Поплуканов до Левски има власт над информация, която се крие от Левски, а именно, че арестуваният Марин Поплуканов е принуден да сътрудничи на ловечкия каймакамин.
Добрин Дечев: „Ако, търсейки причинно-следствени връзки около залавянето на Левски, човек се позамисли, същото писмо наистина би могло да се разглежда като сериозно
УЛИЧАВАЩО АВТОРА МУ В ЗАГОВОР
Апостола да бъде привлечен в клопка. Тогава? Можем да се запитаме: не е ли това запазено писмо (не получило известност!) причината за появили се у сетнешни учени съмнения към Марин Поплуканов? Не е ли то причината същият кафеджия да отрича след Освобождението, че бил председател на БРЦК – Ловеч? „Отрекъл се – пише Денев – от иначе изключително извисяващото го положение на ръководител на Привременното българско правителство? Отрекъл се от онова, което би го издигнало до нивото на най-първостепенен поборник в Освободена България“.
„Защо при това положение да не допуснем, аналогично на направеното от ред утвърдени български историци, че въпросното писмо с поканата Левски да дойде в Ловеч е тенденциозно и представлява неразделна
ЧАСТ ОТ ПЛАНА НА ТУРСКАТА ВЛАСТ
за залавянето на Апостола? Още повече че никой след Освобождението не искал да признае, че е негов автор!“.
На 28 октомври ловчанският каймакамин получава от Мазхар паша заповед да арестува посочените от Д. Общи комитетски дейци. Когато Левски бил в Пловдив, Марин Поплуканов и Димитър Пъшков били задържани в конака. Седмица по-късно бил арестуван и бащата на фамилията – поп Лукан. По спомени на Пъшков това станало на 30 октомври.
И тук Пъшков прави нужното. Подкупва с един златен наполеон едно от заптиетата, като го пуска да разговаря с Марин „в дворищната тоалетна на конака“. Важен момент. Двамата съгласуват поведението си при предстоящите разпити. Но Д. Дечев се съмнява. Смята, че „това Пъшково обяснение изглежда доста поизмислено“, защото „още при арестуването му парите му са били иззети… Далеч по-вероятно е още преди арестите двамата да са се наговорили подробно кой какво ще говори или ще премълчава“.
Но тъй като Д. Общи поименно не сочи попа, арестуват бащата на Марин – поп Лукан. Арестуват седмица след сина.
И тук следва нещо неочаквано. От София Мазхар паша праща телеграма да бъдат доставени в София арестуваните членове на Ловечкия комитет. Те обаче, пише Д. Денев: „били държани в Ловеч почти три седмици (от 29 октомври до 17 ноември), след което вкупом ги изпратили в София. Няма и „грам съмнение“: в ловчанския кауш те са били многократно и настойчиво разпитвани, но няма никакви данни да са били изтезавани (т.е. физически обработвани)“.
„Фактът – отбелязва с основание Д. Денев – на тъй дълго задържане на Пъшков и Луканов в Ловеч, вместо незабавното екстрадиране за София, както и незадържането на другите, станали поименно известни членове на комитета, буди и досега сериозно недоумение. Това на практика означава, че полицията в Ловеч е възприела друг маниер на работа… Това означава, че е бил разработен и на практика даден ход на друг, различен, внимателно премислен и съгласуван план за залавянето на Левски. Иначе няма как да си обясним защо заповедта на мютесарифа на София не е била изпълнена веднага“. Затова с основание и логично авторът допуска: „Трябвало е следователно да се намери най-бързо и ефикасно решение. Трябвало е да се измисли и подготви клопка и Апостола да бъде подмамен в нея“.
Д. Денев допуска, че неслучайно „веднага трябва да се преустановят арестите в „центъра“ Ловеч, както и да се поддържа тезата, че вече „запрените ловчанлии“ не издават нищо. Левски е трябвало да повярва именно на това“.
Само че Левски не е повярвал. Писмото му до ловчанлии от 12 декември го доказва. Пристига на 25 декември, с никого не се среща, взема част от архива на комитета и поема към Къкрина с Николчо Цвятков.
Добрин Дечев смята, че съзнателно не са били арестувани най-доверените хора на Апостола. „Въобще не е трудно да разгадаем – практически всички те са били най-доверени хора на Апостола… негови другари още от легията на Раковски“.
Защо това го прави каймакаминът? Д. Денев посочва, че тъй като „те именно са му давали подслон, на тях той разчитал най-много и съвсем разбираемо било, че с едно тяхно задържане щяла да пропадне цялата „хубаво замислена работа“. Това, както се изтъкна, би осуетило въобще идването на Левски в Ловеч – да не говорим за влизането му в някакъв приготвен капан. Казано по друг начин: арестите в Ловеч били съвсем съзнателно ограничени. „Тупурдията“ спряла или „вънкашно“ се водела най-формално. Сиреч – вяло“.
Следва най-любопитната част от хипотезата на Д. Денев: „След като оставил част от членовете на комитета на свобода и нарочно не „бастисвал“ конспиративните квартири на Дякона, Хасан ага поръчал онова „знаменателно писмо“, на което се поставила датата 7 октомври, изпратил го и започнал чака… Писмото било написано от Марин Поплуканов – кафеджията“.
До 30 октомври Левски не знае, че е извършено нападението над турската поща и са почнали арестите. Същия ден Л. Каравелов праща второ писмо до Левски. В него съобщава за Арабаконашкото приключение и за арестите. Но това писмо Левски ще получи чак, както отбелязва Д. Денев, „късно, твърде късно – когато се връщал от Котел и Сливен и когато за втори път пристигнал в Стара Загора (на 21 или 22 ноември – сиреч цели два месеца по-късно от злополучните за организацията събития“…
Авторът смята, че с арестуването на 6 ноември на поп Лукан, „това също е било направено съгласувано с (т.е. по искане на) Марин п. Луканов, без самият каймакамин да е подозирал какви са всичките подбуди на кафеджията. А те, казано накратко и както ще се убедим по-нататък, били повече от комерчески – трябвало му е осигуряване на личен контакт със стария поп (с баща му) с цел даване на указания за укриването на комитетските пари. Тяхното място в двора (или някъде в къщата), трябва да е било известно единствено на Левски. Тези пари Марин Поплуканов, както по всичко личи, не успял да премести за малкото време (Пъшков го предупредил ден по-късно), с което е разполагал преди ареста. Най-вероятно по някаква причина не е успял да разкаже за тях и на баща си. Парите (всъщност цялото събрано количество комитетско злато) е трябвало да се премести другаде, преди Апостола да се е появил в Ловеч и ги поиска“.
По схемата на Марин п. Луканов сестра му Величка, може би по същата причина – т.е. отново по искане на брат й, е трябвало да бъде задържана. Нямало е всъщност за какво да бъде държана особено дълго и след изпращането на Марин и Пъшков в София. От поп Лукан незабавно след освобождаването му да премести златото на безопасно място. Величка след това трябвало да се появи в София и (възможно, без да знае за какво точно става дума) да предаде на Марин, че баща му е свършил „поръчаната работа“.
Разбира се ловешкият каймакамин безпроблемно дал тескере на Величка да посети в София брат си. Все пак той и другарят му Пъшков вече сътрудничат на властта по рядко находчив начин.
След Поплуканови (баща и син) и Пъшков бил в София, пише Денев, „в двора на Величка, неизвестно кой започнал две-три нощи подред да подхвърля някакви писма от името на Левски, в които от нея се искал тефтерът, като същият трябвало да бъде занесен в Хашновата колиба в лозята и пр., и пр… Величка била уплашена“.
На 19 ноември пристига телеграма да изпратят в София другия поп с черна брада, защото поп Лукан не бил онзи, посочен от Димитър Общи. Арестуват поп Кръстьо. Бил в конака дно денонощие, разпитван, след което – освободен. Тази му „свобода“ го оковава във вечно подозрение: той е предателят на Левски. Клевета, преследваща го до гроб…
Защото „попът, за нова и всеобща изненада, а и голяма изненада, не бил изпратен в София“… Това укрепило клеветата. „Към казаното по-горе – отбелязва Д. Денев – трябва да припомним и изненадата от това, че по категоричното изявление на Дунавския валия Ловчанският комитет бил от седмици разкрит (с изключение на Пъшков и п. Луканов)… оставали още на свобода!?“ Очевидно те били „примамка“ на Левски, като се търсело у него успокоение, че разкритията засегнали по-скоро Тетевенско, Етрополска, Софийско, отколкото Ловешко. Но това било измамно.
Останалото е известно. Залавянето на Апостола е перфектна операция на турската власт, базирана на полицейска и вътрешна информация.
Така с компрометирането на поп Кръстю се прикрили дирите на истинските доносници-предатели Поплуканов и Пъшков, както и на тяхната сестра Величка Хашнова, автор на „подхвърлените писма“. Това бил следващият ход на Марин Поплуканов. Д. Денев го нарича „впечатляващ номер от сценария“. Той трябвало чрез тези „писма“ да подмами Дякона, като му „яви“ за предателството на поп Кръстьо, за искания от него тефтер и за голямата опасност, грозяща комитетската архива“.
Ето какво казва един от най-авторитетните и запознати с дейността на Васил Левски. Историкът Иван Лалев: „През 1925 г. пред близкия съратник на Левски Данаил Попов свещеникът Георги Антипов разказва, че е изповядал поп Кръстю, който казал, че Левски е бил предаден от двама мъже и жена, от които само единият мъж е бил жив в момента. Става въпрос за Димитър Пъшков, който скоро след това загива при странни обстоятелства – автомобилна катастрофа. Другите двама са Величка Хашнова и Марин Поплуканов. Всъщност именно от Хашнова тръгва версията за обсебени комитетски пари на Ловешкия комитет от поп Кръстю, който след това бил предал Левски. Но не всички вярват на тази версия – например българският екзарх Йосиф дори определя поп Кръстю като архиерейски наместник в Орхание, Ботевград», обяснява Лалев“.
„Бунтът против Левски – преди 85 години отбелязва писателят Георги Бакалов – плод на авантюристичен уклон и на фракционно заслепление, е бил една пакостна проява на политическо и морално загниване. При специфично тежките условия, в които се е развивало делото на Левски – великото дело на освобождението на България – всяко посягане върху личността на Апостола, всяко подкопаване на неговия авторитет на най-отговорен деец, чрез личното му очерняне, означаваше удар върху самото народно дело. Така е чувствал и разбирал сам Левски. Ето защо в отпора, който е дал на тоя бунт, липсва личното раздразнение, не се вижда накърнение на личността му. Него не са могли да го засегнат «мръсни бълвочи, интриги и чувал глупости». Той е чувствал колосалната си фигура, изправена в историята – поради неговата всеотдайност на „народната воля“. Ако това не го е виждал Ан. П. Хинов, то децата му един ден ще видят и ще отдадат заслуженото както на Апостола, така и на своя мизерен баща. Както Ботев, така и Левски е живеел със самочувствието на историческа личност, и той като Ботев би могъл да каже:
Добро ли сме, зло ли правили –
Потомството нази ще съди…“.
