ЗАЛИЧЕНИ ГЕРОИ! Д-р Св. Михайлов за героичните събития в Рилското корито и Кършияка през януари-февруари 1878 г.

Наследниците на Георги Начев-Комитата от Пороминово пазят спомена за освобождението на Горна Джумая

Наследниците на Георги Начев-Комитата, участник в Руско-турската война, Съединението на България, Сръбско-българската война и Балканската война, живеят в с. Пороминово и пазят спомените за човека, участвал в освобождението на Горна Джумая. Магдалена и Ангел Велинови пазят спомен за един забравен герой. Те изградиха паметник и разказват историята на трагичните събития, довели до освобождението на Горна Джумая.

Над кървавото Начево дере Ангел Велинов построи пешеходен мост. Мостът е над дере без вода.


„Пороминци веднага ми сложиха диагноза – защо ни е мост, като няма река? Истината е друга. В това дере турците са изклали половината село, а ние по-големи неверници ли сме сега, да газим кръвта на убитите?”, казва Геле и добавя, че дерето е кръстено на дядо му, опълченеца Георги Начев Азов-Комитата.

„Геле е луда глава като дядо си Георги. Живеем в Пороминово заради спокойствието и чистия въздух, но и заради семейната история“, казва Магдалена, съпругата на Геле и дългогодишна медицинска сестра в катедра „Очни болести” в ИСУЛ.

Събитията се развиват в изключително динамичен и пълен с обрати момент от историята ни. Героят на разказа ни се отдава на родината по начин, по който малко българи са го правели. Защо толкова много възхваляваме делото му и защо историците определят такива като него като „заличения герой“, ще разберете в следващите редове.

По време на Руско-турската освободителна война местното население в Рилското корито се организира в чети… Основната действаща чета е в състав от 60 души, сформирана от Спасе Пандурина, ръководил въоръжената охрана на Рилския манастир и имотите му в продължение на няколко години. С течение на времето броят на четниците се увеличава дотолкова, че от лятото на 1878 г. сред местното население вместо за чета започва да се говори за народен отряд.

И наистина, когато полето между селата (дн. градове) Кочериново и Рила се изпълва с хиляди безредно отстъпващи турски войници и башибозук, съставът на Рилския отряд достига 900 души. Разделени на по-малки групи, те охраняват от нападения околните села, а когато е потребно, сами нападат и разгромяват отдали се на палежи и грабеж нередовни противникови части.

Както разказват участници в събитията, по време на тези нападения четниците се снабдяват с модерно турско оръжие и боеприпаси, позволили им да предприемат нападения и над по-големи башибозушки и черкезки съединения.

Край с. Пороминово няколкостотин башибозуци, подкрепени от черкезка конница, са принудени да отстъпят пред задружния огън на смелите защитници, оставяйки на полесражението оръжие. С това оръжие се въоръжават новосъздадените чети на поп Димитър Рибнишки, поп Ангел Делията, капитан Златко и др., които действат в селата от Малешевието, описван като района на Кършияка /селата по десния бряг на р. Струма от с. Падеш до с. Цапарево и планините Влахина, Малешевска и Огражден/.

В началото на декември 1877 година четите, действащи в този район, се събират в Рилския манастир. Игумен на манастира през този период /1874-1881/ е Панталеймон Втори Рилски. Той по-късно е поканен и присъства при подписване на Санстефанския мирен договор. Там се събират и търсят благословията на св. Иван Рилски четите на Димитър Рибнишки, Ангел Делията и капитан Златко. Подпомогнати от плененото край с. Пороминово оръжие и отблагодарили се на Рилския манастир /капитан Златко дарява 137 гроша/, тези три чети се отправят и водят бойни действия в Кресна, освобождават с. Горна Рибница, с. Гореме, с. Цапарево и др. На 20.12.1878 година капитан Златко войвода е определен за капитан и съдия на всички села в Кършияка с център с. Цапарево.

През зимата на 1877 г. в Горна Джумая даскал Петър Рафаилов заедно с Арсени Костенцев организират местни чети за защита на българите от вилнеещите редовни турски части, черкезка конница и башибозук. Черкези обаче се промъкват в града и атакуват църквата. Костенцев грабва пушката и повежда българите срещу ордата, като самият той убива един от нападателите, член на отряда черкези. Така успяват да ги прогонят от черквата, но те остават в града и по-късно взимат дейно участие в боевете при с. Пороминово.

Сутринта на 8.01.1878 година Дупница очаква руските войски на „4-и Мориуполски хусарски полк“ на Руската имперска армия. Челният ескадрон на полка се командва от м-р Иван Павлович Орлински, офицер от Руската императорска армия. Гражданите създават Граждански комитет с участието на българи, евреи и един турчин. Комитетът трябва да осигури безопасността на жителите на града. Препълнилите града турски бежанци панически отстъпват и се отправят в района на с. Кочериново – Рила и Горна Джумая.

На 11.01.1878 г. в града пристигат единадесет руски кавалеристи от разузнавателен отряд. Те са посрещнати като освободители. Народът започва да ликува, а руснаците разбират, че пътят им е свободен.

Дупница посреща тържествено освободителите. Датата е 14.01.1878 г. Челният ескадрон на м-р Орлински влиза в гр. Дупница.

На 19.01.1878 г. между двете воюващи страни се подписва Одринското споразумение, според което Дупнишка и Горноджумайска каази остават под руско управление. След подписване на Одринското примирие е ясно, че Горна Джумая и районът ще трябва да влязат в пределите на българската държава, но в същото време тук все още няма нито руски войски, нито някаква нова администрация. Поради дипломатически и военни съображения, най-вече слаба логистика, руските войски не напредват към Горна Джумая. М-р Орлински дислоцира ескадрона си в гр. Дупница. Това примирие се нарушава постоянно от башибозука и отряд черкези, разположени в града.

Пръв сформира чета Антон, роден в гр. Битоля /четата на Андон Битолчанчето/, доброволец в руската армия, пристигнал в гр. Дупница с руските войски. Сформира малка чета от 15-20 българи и заминава за с. Кочериново. Към нея се присъединяват и местни жители. В едно от сраженията четата е разбита. Така първият опит за сформиране на българска чета за защита на Кочериново завършва без успех.

Много скоро е сформирана нова чета, ръководена от Спасе Пандурина и Богдан Петров. Спасе Пандурина е служител на Рилския манастир. Известен е с това, че след разгрома на Априлското въстание десетки бежанци от Батак, Перущица, Панагюрище, които по някакъв начин са успели да се спасят от кланетата, са приютени в манастира. Много безпризорни деца и сираци са намерили храна и подслон тук.

Роден в град Лом, Спасе Пандурина по неизвестни причини пристига в Рилския манастир, където станал ръководител на охраната на манастира. Два пъти се е срещал с Левски и е бил най-довереният му сподвижник в района.

Първоначално се занимава с професионален риболов по р. Дунав, след което става търговец. Прекратява търговията и започва работа в манастира като пандур /пазач/.

До турската управа достигнали сведения, че Спасе Пандурина е укривал бежанци в Рилския манастир. Изпращат един отряд редовна турска армия. Турците не са познавали пътя до манастира, управата на манастира им дава водач. За придружители са определени Богдан Петров и Стоян Ажимата. Двамата са верни другари на Спасе Пандура и го предупреждават. По двама говедари предупреждават и бежанците да се скрият в отдалечени места в гората и да не палят огньове. Предупреждават и майките да скрият малките деца и им запушат устите с ръце, за да не плачат. Някои от бежанците са пострадали, но много са се спасили благодарение на двамата служители и монаси от манастира.

Пандурина е познавал добре манастирските имоти, лесно се скрива в горите над манастира. Връзка с него е поддържал единствено Стоян от с. Пастра – коняр в манастира. Той го информира, че руските войски са в Дупница и башибозукът безчинства в населените места по поречието на Рилската река. Пандурина сформира група от двама монаси – отец Исакия и отец Гавраил, и няколко пандури /пазачи на имоти/ от стражата на манастира. Сред тях са Богдан Петров и Иван Долдуров, Недялко Пандурина, Михал Василев и Стоян Амижата. Въоръжават се с манастирски пушки, между които и една, наподобяваща топче, която и сега е изложена в манастирския музей. Оттам се отправя към с. Рила, където се присъединяват още Георги Ризов от мах. Бозовая, Стоян Врътката от с. Пастра заедно с двама братя – Начо и Миялко Величкови, и др.

В началото четата наброява 50-60 души, основно работници в манастира и жители на с. Пастра. За кратко време числеността й достига 900 души. До Пандурина достигат сведения, че в с. Кочериново са се настанили турци, бягащи от освободените села и градове, които грабят християнските къщи, а населението, за да се спаси, е напуснало селото. Решението е взето бързо и недвусмислено, разделя четата на два по-малки отряда. Единия ръководен от Спасе Пандурина и Богдан Петров, а другия ръководен от Георги Начев Азов-Комитата, роден в с. Пороминово, и Недялко Пандурина. Отрядът на Георги Начев-Комитата е бил съставен предимно от жители на с. Пороминово.

Кой е Георги Начев Азов-Комитата? Спасил жителите на с. Пороминово. Водил изтощителна битка с поробителя, народът го нарекъл Комитата.

„Роден през 1851 г. в с. Пороминово. Родителите му са преселници от Азовския залив на Черно море. По тази причина носи фамилно име Азов. Взима участие и се сражава геройски в три войни. В Руско-турската освободителна война /1877-1878/ води битка за освобождението на с. Кочериново, с Пороминово и гр. Горна Джумая. Участва като доброволец в Съединението на България /1885 г./. От гр. Пловдив заминава за фронта и участва в боевете при Сливница в Сръбско-българската война. Взема дейно участие в Балканската война /1912 г./. Заедно с други жители на с. Пороминово се записва в доброволческия отряд „Сливница“. Участва в битката за Одрин. Влиза като победител в Узун Кюпру, Кешан, Малгара и други по-малки населени места. Проявява героизъм и жертвоготовност за свободата на България. Спасява десетки човешки животи и предотвратява престъпления срещу беззащитното население. След тези войни се установява в гр. Дупница.

През 1927 г. издава книга, в която описва участието си във войните за Освобождение и независимостта на България. Голям дарител на читалището в родното му село Пороминово. Умира през 1946 г. и е погребан в двора на черквата в гр. Дупница. Там, където намират покой и признателност нашите герои, а народът така изразява своята благодарност.

През 2006 г. признателните потомци на Георги Начев-Комитата осветиха паметна плоча в чест и признателност към този велик българин. Тя се намира в с. Пороминово, на ул. „Васил Априлов” №10, дома на наследника на Георги Начев – Ангел Велинов.

Юношата Георги напуска с. Пороминово и заедно с един турчин – Тайр Омербей от град Драма, стават санитари във Военната болница в София. По това време в болницата работят около 40 българи от Тракийско и Самоковско. Те прекарват болните и ранените турци в боя при Охрание и Стара планина. След превземането на Плевен от руските войски турците отварят Боюк джамия, в която се е съхранявало оръжие. По заповед на коменданта на София оръжието е раздадено на цивилното население от турски произход. Георги Начев и неколцина българи успяват да се въоръжат от този арсенал. Сформират малка чета под негово командване и потеглят за гр. Дупница. Когато пристигат в града, на мостовете при Рибарника ги посрещат българските патрули. След това се отправят през Рила планина за с. Рила. Същата вечер достигат селото и там се съединяват с четата на Спасе Пандура.

За охрана на с. Рила поставят три поста откъм с. Кочериново. Турците изпращат на разузнаване трима кавалеристи. Без да забележат постовете, те са пропуснати от първия пост. Турците влезли в капана и били избити. Останал само един кон, който Спасе Пандурина взел за себе си. Същия ден турски башибозук атакува с. Рила, но четниците отбиват атаката и башибозукът се оттегля.

Четата се разделя на два отряда по 200 човека и подготвят освобождението на Кочериново. Първият отряд под ръководството на Пандурина и Богдан Петров заминава по маршрута с. Пороминово – с. Бараково. По пътя срещат един жител на с. Кочериново – Иван Мискинино, преоблечен в турска военна униформа, а жена му забулена като ханъма. Така са се маскирали и успели да избягат от селото. Мъжът изпраща жена си сама да отиде в с. Рила при роднини, а той се включва в състава на отряда.

Вторият отряд под ръководството на Георги Начев-Комитата и Недялко Пандурина се насочва от север-североизток към с. Кочериново. Влизат в селото и турците, като ги виждат, започват да бягат към с. Бараково в посока гр. Горна Джумая. Четата превзема с бой площада и заема позиции в турската кула, намираща се до „Тюркменското казино“. При престрелката пада убит Стоица Куцов – протогер в Рилския манастир.

Освободителите на Кочериново намират десетки изоставени каруци, натоварени с крадено имущество от българите.

Избягалите турци в посока с. Бараково са пресрещнати от първия отряд, воден от Пандурина. Турците са разбити, като една част от тях оставят каруците с награбеното от християнското население. Четниците се нахвърлят върху плячката. Богдан Петров с гола сабя в ръка дава разпореждане: „На плячката от каруците да няма никакво посегателство“.

Двата отряда се събират в Кочериново, откъдето колите с товара и конете се даряват на Рилския манастир. Закарват ги в метоха „Орлица“, намиращ се на пътя Рила – Рилски манастир.

След края на битката Спасе Пандурина заминава за гр. Дупница и се среща с м-р Орлински. Разказва му за тежкото положение и постоянните нападения на башибозука в района на р. Рилска и селата около Горна Джумая.

В Горна Джумая по това време е придошъл многочислен башибозук от Симитли, Белица и Неврокоп. Наред с това е имало редовна турска армия и отряд черкези. В града е царяла голяма бъркотия, улиците на града са запълнени от каруци, товарни животни и многобройни турски цивилни бежанци.

М-р Орлински праща по Спасе Пандурина писмо до каймаканина на Горна Джумая. Орлински предлага на турците да се предадат и напуснат града и да изпълнят Одринското примирие, като по неговата сила са очертани и границите, които според руското командване трябва да очертаят бъдещата свободна българска държава. В тези граници влиза и Горна Джумая, въпреки че към момента на подписване на примирието руските войски все още не са го освободили. Но в същото време в града няма някаква нова администрация. Това позволява на местните турски военни части и черкезки отряди да безчинстват.

Парламентьори предават писмото на турците и в противоречие с военната етика започват да обстрелват преговарящия. Само бързата реакция и хубавият кон спасяват Пандурина.

В отговор на тези действия четата на Богдан Петров заема позиция в м. Сухия мост /някъде към махала Ръжениците/, където турците напредват с кавалерия. От българска страна дават няколко жертви, убити от турската кавалерия, между които са Николай Манойлов от с. Бобошево и Христо Цифкин от гр. Дупница, на които четниците намират обезглавени труповете. Четата е принудена да отстъпи и през нощта се отправя през с. Стоб до с. Рила.

Четата на Георги Начев заедно с Начо и Миялко Величкови от с. Рила атакуват турските части в м. Дъбравите. Турците извикват на помощ кавалерия. На помощ на четата се притичва Христо Стойков от с. Дъбрава, който съобщава, че четата е обградена от кавалерия.

Турският башибозук, редовната армия и отрядът черкези откриват огън по малобройните освободители. Завързва се битка, в която силите на турците многократно надвишават българското опълчение. Четата отстъпва и се пръска по деретата близо до с. Дъбрава. В боя падат много убити от двете страни. Битката е била толкова изтощителна, че четникът Звездан от с. Рила, отстъпвайки през с. Пороминово, жаден пие вода от яза на воденицата и на Ажи Бекир и умира на място. Кавалерията на редовната турска армия и отряд черкези обкръжава въстаниците. Единствено наличието на дълбоки оврази, заети с гъста растителност, закрилят част от четниците. Георги Начев и няколко четници се оттеглят последни. Скриват се в андъка Топалски и така се спасяват.


Четниците влизат в с. Стоб, залавят стобските арнаути турци от чифлика на Тафик бей, които редовно са издевателствали над християните. Арестуват ги и ги изпращат в Дупница при м-р Орлински да бъдат съдени. Въпреки причинените им страдания не се саморазправят и отмъщават.

„Събрахме се всички четници и чети в Пороминово, на брой около 500 човека, между които имаше и други комити – Векилски от Самоков, двама черногорци и няколко стари комити“, разказва в спомените си Георги Начев.

Отново изпращат парламентьор на турците в гр. Горна Джумая. Този път избират един турчин, жител на с. Пороминово. Вместо да предаде ултиматума турците да се предадат и да напуснат гр. Горна Джумая, той казва: „Срам и позор за вас, не се бойте, всичко е башибозук български, няма руснаци“.

След тази безценна информация за състава на противника незабавно потегля струпаният в Горна Джумая башибозук и редовна армия. Операцията се ръководи от Ебиш Пехливан от Неврокоп.

Българската чета остава една малка част в с. Пороминово, а ударната й част заминава за с. Дъбрава, където са очаквали появата на турците. Многобройната турска орда също се разделя на две части. Едната се бие с основните сили на четата при мах. Топалци, а другата превзема с. Пороминово. Боят е продължителен. Атаките продължават три дни. Двете страни са изтощени. Въпреки героизма отрядите на Спасе Пандурина и Георги Начев-Ккомитата са разбити. Селото е превзето. Башибозукът има една заповед: „Село, което е дало комити, да се изравни със земята“.

Започва ужасът в с. Пороминово. Четниците са се сражавали геройски и задържат турците. Това е дало възможност част от населението да се укрие в близките дълбоки дерета /андъци/. Всички мъже, жени и деца, които турците са заварили в селото, са избити. Убити са и част от укрилите се по деретата майки с малки деца и старци. Къщите и стопански постройки са опожарени, а каквото е можело да се открадне и натовари, е ограбено. Четниците намират в деретата много мъртви жени, деца и възрастни мъже. Между тях и една жива жена от с. Пороминово с три деца, която турците по неизвестни причини са пожалили. Тогава пристига едно момче и съобщава, че м-р Орлински вече е в Кочериново.

Основната чета, макар и обградена, продължава да се съпротивлява. Отделни групи се укриват в андъците, както тук наричат ерозирани безводни през лятото и буйни през зимата дерета. Част от напускащите селото стигат до местността Буковец, където се организират наново. В същото време отделни групи от разбитите български дружини продължават да се отбраняват. В тези престрелки при м. Топалци е убит предводителят на башибозука Ебиш Пехливан. Боят е прекратен. Турците позорно отстъпват.

Настъпва временно затишие. Оцелелите жители започват плахо да се завръщат в селото. В тишината се чува само плачът на жените, оплакващи жертвите. Други се опитват да спасят от пожарите каквото е останало.


В същото време жителите на Горна Джумая изпращат делегация в София начело с местния учител Арсени Костенцев, която да иска от руското военно командване да бъдат изпратени руски войски в града и така градът да се почувства свободен, но и за да спрат страховете на местното население от издевателствата и насилието на турските части и черкезите. Това прошение, което е връчено на 7 февруари, довежда до това, че няколко дни по-късно руското военно командване в София, и по-конкретно генерал Арнауди, който е военен губернатор в София, заповядва на Челния ескадрон на „4-и Мориуполски хусарски полк“, командван от м-р Иван Павлович Орлински, офицер от Руската императорска армия, да настъпи към Горна Джумая.

Руските войски, преследвайки турците до Бараково, намират изоставената плячка от с. Пороминово. В завързалото се сражение жертвите от турска страна са многобройни. Руските загуби са двама убити и пострадала една кавалерийска кобила.

В същото време битката край с. Пороминово е възобновена отново. Една малка руска част докарва артилерия. Престрелката е кратка. Пороминово е свободно.

В спомените на Георги Начев освобождението е описано така: „Като стигнахме с. Пороминово, тук водихме още една кратка престрелка, след което дойде и руската артилерия, която започна да обстрелва турските постове, които, като видяха руската артилерия, побягнаха“.

М-р Орлински дава команда: „Настъплението да продължи и да се атакува Горна Джумая“. Руският ескадрон се присъединява към двете основни български чети – на Спасе Пандурина, наброяваща 500 човека, и сформираното в Дупница опълчение от около 700 бойци, които вече са били заели позиции около града.

На другия ден, 11 февруари, една граната, изстреляна от руско оръдие, пада в двора на черквата в Горна Джумая. Турският гарнизон в началото смята, че това са местни чети. Но щом турците чуват първия топовен залп, разбират, че срещу тях са руски войски и побягват на юг. Преобладаващото турско население заедно с гарнизона се изтегля в посока Симитли. Тук са посрещнати от четите на поп Димитър Рибнишки, поп Ангел Делията и капитан Златко.

Цялата българска общност излиза да посрещне освободителите. Тогава българските чети по нареждане на м-р Орлински влизат начело на колоната първи в града. След тях маршируват руските войници. Това е признание към героизма, храбростта, саможертвата и страданията на българските чети. Посрещането на освободителите става в Сапунджи дере, в района на днешния градски стадион. Днес на мястото върху няколко обли камъка е поставен паметен знак. Тук благоевградската общественост всяка година на 3 март поднася венци и цветя.

Няколко дни по-късно, на 24.02.1878 г., 50 казаци с двама офицери освобождават Рилския манастир.

Такива са спомените на наследника на Георги Начев Азов-Комитата – Ангел Велинов. На мястото, където са отблъсквани най-яростните турски атаки, днес Ангел Велинов е издигнал параклис.

Д-р СВЕТОЗАР МИХАЙЛОВ,

януари 2024 г.

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *