Преди близо три и половина години (8.12.2022 г.) Eurochicago.com публикува статия на родения в с. Баничан, Гоцеделчевско, писател и публицист Цанко Серафимов по повод излезлия 2016 г. в Скопие том V, дел 2 от поредица на Државен архив на Република Македониjа („Црните страници на УДБА. Емиграциjата – државен неприjател“, бр. 1). Там е публикувано досието на Вида Боева-Попова, дългогодишна лична секретарка и икономка на Иван Михайлов в Рим.
„Аз не знам друг деец на македонското освободително движение – възторгва се авторът – след Втората световна война да е удостоен с такава „чест“ от зловещата УДБА и от днешните северномакедонски „историчари“! 1500 страници! Какво е целяла УДБА, а едновременно с нея и българската Държавна сигурност? След като десетилетия наред не могат да се доберат до „бърлогата на Ванчо“, както се изразяват най-върлите му врагове, те се опитват да достигнат до него чрез най-близките му съратници. Но без успех! Защо? Защото срещат една твърда бариера – Вида Боева-Попова. Когато Иван Михайлов бе на преклонна възраст, и от Скопие, и от София
СЕ СТРЕМЯХА ДА СЕ ДОКОПАТ… ДО НЕГОВИЯ АРХИВ,
от който и до днес им треперят гащите, защото там има документи (някои от тях съм виждал лично), които, ако станат достояние, ще се превърнат в зашеметяващ удар срещу лица, участвали в събития и интриги, които ЗАСЕГА имат почетно място в историята“.
Прав ли е авторът? Несъмнено. Друг е въпросът за какъв „ДЕЕЦ на македонското освободително движение“ може да говорим, когато става дума за лице, обслужвало Ив. Михайлов през последните години от неговия живот. Инак въпросът за архива вече три и кусур десетилетия не намира задоволителен отговор. До ден-днешен няма и следа от неговия архив на Via (улица) Ponza 7 в Рим. Въпреки обратните твърдения…
Ако обаче по някакъв начин кражба е станало, кой пръв е успял да го „докопа“?! Със сигурност не е София. Тогава кой?!…
Не е София, тъй като мисията на Тома Малечков, пратен от ДС лятото на 1978 г., е неуспешна. Споменахме в предишна статия какво казва Ив. Михайлов на бившия му секретар от Загреб (1942-1944 г.): „Тези документи, които имам, не съм решил на кого да ги предам. Или на емиграцията в Америка, или на дружеството в Белгия. Или пък на Ватикана. Тези три места имам предвид. На Скопие и на София – не!“.
Споменахме и становището на наши историци, най-вече на авторитетния познавач на Държавния архив Цочо Билярски: „Той не е даден в манастир, а е конфискуван или иззет от българските власти след 1934 г., като голяма част от него по-късно е попаднала в архивите на Държавна сигурност, а друга част е изчезнала, като той е водил кореспонденция и е съхранявал документи в чужбина (Италия, Аржентина), но основният му личен архив е иззет при репресиите и остава нецялостно разкрит“.
Преди 17 години д-р Иван Гаджев даде интервю (11.12.2009 г.) на излизащия в Дупница в. „Вяра“: „Вида [Боева] казва, че архивите са при нея. Архивите са тук, ето ги“, показвайки на журналистите кутиите с папки в дома си в Гоце Делчев. Той не визира архива на ВМРО преди 1934 г., а след 1934 г., когато Ванчо емигрира и след Втората световна война дискретно живее в Рим. Д-р Гаджев уточнява: материалите не са му предадени от Ив. Михайлов, а от негови съратници, живеещи в САЩ и Канада. Касае се за обемна кореспонденция от близо 3000 писма между Ванчо и Македонската патриотична организация (МПО) в Северна Америка.
Иван Михайлов доверява на Тома Малечков (лято 1978 г.) защо не могъл да изнесе архива на ВМРО. „През това време той ми каза, че архивата в този смисъл, че е архива на ВМРО, не е могъл да пренесе, защото два пъти е минавал – един път турската и един път австрийската граница нелегално само с един костюм на гърба си“.
Да напомним: 19-майският военен преврат 1934 г. бил пълна изненада, както за ВМРО, така и за цар Борис ІІІ. Просръбски преврат, възглавен от Кимон Георгиев и технически реализиран от полк. Дамян Велчев. Първоначалното намерение на превратаджиите било физическа ликвидация на Кобурга. В готовност край двореца будували протогеровисти воглаве с небезизвестния садист Лев Главинчев. В последния момент от най-високо ниво в Белград нареждат „да не пипат царя“. Решаваща роля изиграва монархическата солидарност.
Ив. Михайлов обаче не напуснал веднага Царство България, а това става едва в средата на септември 1934 г.
Валери Тодоров: „[Ив. Михайлов] никого не е допускал в малката си стая в римския апартамент, а ключът от бялата кантонерка (висок, тесен шкаф), където се пазел архивът, носел винаги на шията. След смъртта му брат му Анастас (Танас) не открива нито ключа, нито кантонерката. Носят се слухове, че е зарит в с. Огняново, Гоцеделчевско, и българските власти даже изпращат войници да копаят на предполагаемото място. Вида и Благуна Боеви, които се грижат до последно за Ванче, твърдят, че той е оставил завещание, но брат му Анастас не потвърждава това. Ванче Михайлов заявява, че има спомени в 4000 страници. Те излизат между 1958 и 1973 г. в тираж от 2000 екземляра. Твърди се обаче, че това не е всичко от спомените му. Някои от най-ценните документи Ванче носи винаги със себе си в куфарче, чиято съдба също не е известна…“.
КАКВО КАЗВА ВИДА БОЕВА ЗА АРХИВА?
В трета част на пространно интервю за в. „Вяра“ (25.01. 2008 г.) на въпрос „Верно ли е, че архивът на Ив. Михайлов и ВМРО се намира във Ватикана?“, отговаря: „Нема такива работи. Всичко, което има, е при нас. Това са кореспонденции от САЩ, петият том, срещи с легални хора“.
Но вместо да хвърли повече светлина, внезапно сменя темата: „Не се занимавал с атентати, нито с оръжие…“ и прочее…
Борислав Иванов, 9 години най-близък сътрудник на Ив. Михайлов в Рим, комуто Ванчо дължи издаването на своите „Спомени“, пише, че досежно избора на жилище Ив. Михайлов бил придирчив. След 6-7 неуспешни проби най-сетне одобрява малък апартамент в Монте Сакро, Via [улица] Ponza 7. „Гнездото“ на Радко (Ванчо) и Мария (Менча Кърничева) отговаряло на строгите изисквания на вечния конспиратор.
Б. Иванов: „Част от улицата бе на стъпала, затова невъзможно бе по нея да се движат автомобили; коли можеха да идват само от юг, на около десетина метра от зданието, и то за местен трафик само; апартаментът бе на втория етаж, гледайки към улицата, като на отсрещната страна нямаше големи сгради, а точно обратното – хубава зеленина. Слава Богу, Радко прие това и там се настанихме през есента на 1959 г. В този апартамент Радко и Мария живяха до смъртта им…
Този апартамент бе закупен и стана собственост на Видойка Боева, по съпруг Попова. Този апартамент, в който по мое време почти никой не идваше, освен малцина приятели, през времето, когато Видойка се намести там, след смъртта на Менча през есента на 1964 г.,
СТАНА ЦЕНТЪР НА ПОСЕТИТЕЛИ ОТ ЮГОСЛАВИЯ,
като се почне от майка й, брат й, сестра й и кой ли не. А сестра й там живее и все още, като през цялото време запази и пътуваше с югославски паспорт, а майка й там стоеше понякога повече от година и си отиваше обратно в Охрид, където по сведения веднъж лично [кървавият копой на Тито във Вардарско – бел. Н.С.] Темпо отивал да я разпитва“.
УДБА решава проблема по изпитания начин. Чрез братята на Вида, които живеят в Охрид. Те получават от югославското МВР задгранични паспорти. Това е началото на 60-те години. Студената война е стигнала своя връх с Карибската криза (окт. 1962 г.). Тогаз задгранични паспорти са издавани на неслучайни хора. Такива били братята. Един от тях – Георги Боев – дори става министър на младежта и спорта в правителството на Любчо Георгиевски. Кабинет, пълен с удбаши, воглаве с Доста Димовска, вицепремиер и министър на вътрешните работи.
Казионна биография: „ВМРО – Българско национално движение’s Post (June 13, 2016 г.): Вида Боева-Попова е родена преди 78 години в Стария град на Охрид в известно и уважавано българско семейство. В началото на шейсетте години учи арабистика в Белград. През 1961 година бяга в Италия, в Рим, при бъдещия си съпруг Антон Попов, който е политически емигрант от България. Антон Попов е и сътрудник на лидера на ВМРО Иван Михайлов/Радко. Две години Асен Аврамов помага на младата девойка от Македония да придобие статут на политически емигрант. Вида Боева завършва университета в Рим със специалност „Политически науки”. 30 години е сътрудник на Иван Михайлов. 5 години живее в САЩ, през което време е била председател на женската секция на МПО (Македонската патриотична организация). На 5 септември 1990 година в Рим в нейните и на съпруга й ръце издъхва Иван Михайлов“.
И тъй, задграничен паспорт получава Вида. Учила-недоучила две години в Белградския университет, малко преди смъртта на боледуващата Менча я пращат в Рим!…
В интервюто си признава: „Когато моите братя идваха в Рим, те не знаеха къде живея, а отиваха на друг адрес при един хърватин. Той чрез разни пътища ги докарваше при нас. За разлика от хората, които идваха от България, моите братя казваха, че са пратени от УДБА и че искат чрез мен да получат някакви сведения. Много бяха искрени. Ванчо им казваше какво да кажат. Докато другите, които идваха от България, нито един път не казаха на Ванчо изпращат ни от службите…“.
В друго интервю на въпрос „По време на комунистическите диктатури в България и Югославия е било доста опасно за вас. Спазвахте ли някакви конспиративни правила? По един или по друг начин комунистическите секретни служби са желаели да се докопат до Иван Михайлов, до вас, до съпруга ви Антон Попов?”, Вида отговаря: „Естествено, че Белград живо се интересуваше от действията на Иван Михайлов и се плашеше от тях. Белград, т.е. УДБА, забраняваше на хората да влизат в редовете на МПО или да бъдат активни. Тя действаше чрез близките ни, които живееха в Македония. Моите близки бяха постоянно викани в УДБА и заплашвани, задето аз бях активна, както в МПО, така и при Иван Михайлов“.
Забавно е как изведнъж тези „заплашвани братя“ получават от УДБА задгранични паспорти да посещават сестра си, живееща при най-големия враг на Югославия?! Ако е било от чисто сърце, то значи УДБА е била демократична!
По-скоро вековечен прийом на всички тайни служби по света. Не само „винената царица“ Роза Георгиева, бивш пилот в правителствения авиоотряд (през 80-те години), но и бай Тома Малечков са пращани от Държавна сигурност. Точно тъй е било и с братята на Вида Боева. Като казвали, че са пратени от УДБА, са казвали истината. Но със задгранични паспорти и сигурна работа в Титова Македония. Нямат друг избор. Приказките на г-жа Вида за братята й са смехотворни. С наближаващия край на Ив. Михайлов посещенията зачестяваг. С ясна цел: архивът в бялата кантонерка с безценните документи.
В интервюто тя казва нещо любопитно. „Случва“ се след разпада на Югославия. Скопие, подобно на другите югорепублики, обявява независимост. Четвъртото правителство след обявяване независимостта е това на Любчо Георгиевски (30.11.1998-1.11. 2002 г.).
Г-жа Боева поднася на читателя нов етюд. „Случва“ се при съвършено нова ситуация. „Един Божи ден звъни телефонът. Вдигам го – брат ми Гошо от Македония (той беше министър в правителството на Любчо Георгиевски и беше единственият, който взе български паспорт. Ни Любчо, нито никой друг… Като се обади брат ми, аз замръзнах, защото той не знаеше телефонния ми номер. Каза ми да изчакам и се обадиха от УДБА.
Направо в нас. Един глас ми казва: „Вида, защо ти не даваш на твоите братя телефона?“. Ама Бог като че ли ми нашепва какво да отговоря: „Защото не желая да бъда там, откъдето сега се обаждаш. Ако нещо се случи с братята ми, ще се обадя още сега в ООН. Повтарям ти го, да знаеш! Аз съм на Запад, ще се обадя на италианската полиция!” А тоя отсреща ми казва: „Нема нищо да се случи. Какъв е тоя вестник „Независима Македония“?” И пак от Бога в моите уши му казвам: „А вие какво имате срещу това име?“. Той отговори: „Не, нищо. Ние трябва да седнем и да се разберем“. Казвам: „Ние винаги можем да се разберем, но вие трябва да кажете, че сте българи“. Така приключи разговорът, а Радко, който слушаше, ми кимна одобрително. Ето това са ни направили предателите от МПО, като Гаджев и други“.
Но защо, ни в клин, ни в ръкав,
ВИДА ГОВОРИ ЗА „ПРЕДАТЕЛИ“!
Защото с годините Ив. Михайлов започва все по-грубо да се намесва и кадрува в МПО, в редакционната политика на в. „Македонска трибуна“. Недоволството ескалира. Дълбоко чужд на демокрацията, Ванчо не осъзнава, че оттатък океана си има работа с демократично мислещи люде. Неизбежното иде: стига се до игнориране и изолиране на Ванчо. С лека ръка това Вида нарича предателство към вожда на ВМРО… Това е причината г-жа Вида да говори против д-р Иван Гаджев и други, открито опълчили се на диктаторския стил.
„Когато Иван Михайлов почина – казва г-жа Боева – дойдоха около стотина човека… Още през 1979 г. Иван Михайлов беше оставил завещание. Всичко е на мое име – архивите и авторските права. Останахме верни на него и той на нас. Работихме докрай с преданост, с любов към него“. По завещание Видойка получава апартамента на Via Ponza в Рим.
Но да се върнем на съдбата на Римския архив.
Смята се, че архивът на ВМРО се намира на три места:
1) В сегашния Централен държавен архив, като преди 1990 г. е бил на три места: а) строго засекретен в Централния партиен архив (ЦПА) към ЦК на БКП; б) в архива на МВР; в) в архива на МнВР.
2) В Института по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев“ в Гоце Делчев. Голяма част от архива, включително материали от МПО и лични документи на Иван Михайлов.
3) Частни колекции и архиви. Някои документи, снимки и аудиозаписи са в частни ръце или в архиви, свързани с хора, които са работили с Михайлов.
Когато говорим за архива, някои изпускат факта, че немалка част се съхранява в Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО, което през 20-те години е представлявано от Георги Баждаров, Кирил Пърличев и Наум Томалевски.
През 1999 г. едноименният внук на Кирил издаде знаменателна книга: „36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев“. Тук за пръв път бял свят видяха 220 документа.
Помолих Цочо Билярски (зам. директор на Централния държавен исторически архив (1986-1990 г.) и директор (1993-1997 г.) да даде по-точни данни за архива на ВМРО. Отговор: „Архивът на Ив. Михайлов всъщност е ф. 396 К в ЦДА, като има негови документи и във ф. 1945 К, който е от ЦПА. Има много негови документи и във ф. 771 К, 1932 К, във ф. 1909 К – ген. Ал. Протогеров, досието му в Комисията по досиетата, както и в Дирекцията на полицията (ф. 370 К) и т.н.“.
Обаче като Дамоклев меч един въпрос виси. Де е отишло съдържанието на бялата кантонерка, което Ванчо старателно пази от чужди очи? Не е ли логично г-жа Боева, наследила го, да го предаде, разбира се, срещу някаква цена на Държавния архив?! Не само защото е национално богатство, но и защото България не е тоталитарна, а демократична страна!
Защо, подобно архива на д-р Иван Гаджев, г-жа Боева не предостави на експерти от Държавна агенция „Архиви“ да влязат и опишат Римския архив на Ванчо! Само тогава ще стане ясна неговата стойност – историческа и финансова.
Защо издателство „Македония прес“, управлявано от председателя на ВМРО-БНД Красимир Каракачанов, което издаде фототипно четирите тома „Спомени“ на Ив. Михайлов, да не подготви документална поредица! Македонският научен институт разполага с кадри и експертиза!
Но съмнения има относно
МИТИЧНИЯ ПЕТИ ТОМ „СПОМЕНИ“
на Ив. Михайлов. Никой не е видял ръкописния текст! С изключение на Цанко Серафимов.
Инак подзаглавието на интервюто на г-жа Боева за в. „Вяра“ звучи рекламно: „Тази година ще издадем петия том на Иван Михайлов“.
„Тази година“ е 2008-ма. Оттогава са минали 17 години!…
На въпрос: „Твой дълг е да издадеш и петия том от спомените на Иван Михайлов. Кога ще го изпълниш?“, следва мънкащ отговор: „Петият том си го написа Иван Михайлов. Към него има дарители от Америка. Текстът е готов, аз съм помагала, както при третия и четвъртия. На втория том помагах само на корекциите. Менча беше жива. Вървеше много мудно, коректорът беше в Германия. Аз предложих коректорът да даде правилата и ние да си разпределим коректурите. За петия том ни остава само да наберем текста и дарителите, но неминуемо тук трябва да кажа нещо. Много хора питат: „Къде са парите за петия том?“.
Нататък г-жа Вида обяснява: поради разкола, настъпил в емиграцията, в МПО, когато бил избран нов ЦК, „който бе на страната на Ванчо, тогава предишните се разсърдиха и поискаха парите от даренията. Новият ЦК върна заемите. Тия разколници взеха парите. Надявам се, че до пролетта или до края на лятото петият том трябва да излезе“.
И тъй, вече 17-а година текстът на петия том още се „набира“! След като душа Ванчова се преселва в отвъдното, дело на нейния живот е издаване на неговото наследство. Нали! Но от кончината са минали цели 35 години!…
Вида Боева не скрива, че има експертиза на коректор. Завършила е политически науки и журналистика. Всичко е налице, но 35 години не намира време да издаде петия том. Едва ли по финансови причини. В интервюто за „Вяра“ виждаме снимка на Вида и Антон Попови. Прави, пред тях седнал младият кандидат-„приемник“ на Ванчо – Краси Каракачанов. Същият, който през мътните 90-те години съумява с юридически хватки и машинации да заграби имотите на македонските братства, събрани под тежкия похлупак на фондация „Македония“.
Христо Матов (1924-2018), племенник на идеолога на ВМОРО Христо Матов и син на войводата Милан Матов, води предизвестени с лош край съдебни битки срещу грабителите на имотите и узурпаторите на историческата марка „ВМРО“.
Като председател на Съюза на македонските организации (СМО) и вещ юрист излага проблема във в. „Монитор“ (17.07.2002 г.): „Веднага след 10 ноември 1989 г. бе направен опит за възстановяване на македонските обществени организации с провеждането на конгреса на 5 и 6 януари 1990 г., но се стигна само до продължаване дейността на комуноидния съюз на Хр. Калайджиев, Лев Главинчев и др., което стана по негово фирмено дело № 1/1953 г. при СГС (сега неправомерно на 1974/90 г. на организацията на Красимир Каракачанов… Вместо това в македонския дом на ул. „Пирот“ № 5 бяха
ДОВЕДЕНИ ОТ… СПЕЦИАЛНИТЕ СЛУЖБИ
група младежи – синове и дъщери на партийната номенклатура, които разгониха всички македонски общественици (с изключение на онези, които се нагърбиха да им станат морални поръчители), блокираха всякакви опити на самите организации и развиха в продължение на години нерегламентирана политическа дейност – в пряко нарушение на чл. 12, ал. 12 от Конституцията и чл. 9 от действащия тогава Закон за политическите партии“.
И тъй, милионни са доходите на узурпаторите от „Пиротска” 5. На два пъти бяха във властта, т.е. получи още милиони партийна субсидия от държавата. Т.е. от нас, данъкоплатците. Не им пука, че компрометираха патриотичната кауза в България. Обединените лъжепатриоти бяха единни само в далаверите. Възмездието не закъсня: заслужено бяха изхвърлени от българския народ на политическото бунище. Не ги е срам от стореното национално предателство, гаврата с паметта на Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров, Александър Протогеров. Та дори и с Иван Михайлов…
Вида Боева се познава с Кр. Каракачанов от 1990 г., когато Ив. Михайлов още е жив. Но тогава кой да й каже, че русокосият приемник на лежалия в Белене бай Стоян Бояджиев (втори председател на ВМРО-СМД) е агент на ДС „Иван“.
И все пак, какво съдържа петият том? В. Боева: „Има материали за негови срещи след Втората световна война, защото подхвърлят, че се е срещал с Хитлер, с Химлер. Ванчо си пише всичко – най-точно, най-искрено. Те го потърсиха в 1944 г. да създаде македонска държава, но той не прие. Ако Германия искаше, щеше да създаде голяма македонска държава с Егейската част, когато се създаде хърватска държава. Ама те с цар Борис си караха по техните планове. Македония беше административно под управлението на Германия“.
Това е така. И вярно г-жа Вида отсъжда: „Само луд човек, от категорията на тия, които са влюбени в себе си да станат диктатори, царе и се интересуват от короната, може да направи тая глупост“.
Така е. Но не подозира, че Ванчо крие истината. Всъщност той приел предложението на Хитлер. Научаваме го от мемоарите на Валтер Шеленберг, шеф на външното разузнаване на Гестапо. Издадени през 50-те години, знаменитият топ разузнавач описва мисията на Ванчо в Скопие, завършила с провал. Но това е друга тема…
Да се върнем в Рим. Началото на 60-те години на ХХ век.
ДОКАТО МЕНЧА КЪРНИЧЕВА БИЛА ЖИВА,
диктаторското поведение на Ив. Михайлов спрямо емиграцията ни в Америка било притушавано, омекотявано… Любен Димитров, един от водачите на емиграцията – пише Борислав Иванов – „рядко отговарял на писмата му и никога не даваше отговори по въпроси, с които не е съгласен, поради това Радко често избухваше с думите: „Ще пиша на емиграцията да изгонят този мискинин и хайлазин, който бе готов да отиде с Тито“. На това Менча веднага реагираше с думите: „Говориш глупости“.
Тя остро парира диктаторските нрави на Ванчо, а самият той ги нарича „политическа краста“.
„След смъртта на Менча – пише Б. Иванов – той нямаше до себе си този омекотяващ, но и ясен и силен глас. Точно обратното, около него сега се въртеше една жена, която бе изпълнена със завист, злоба, егоизъм и болни амбиции. Затова се дойде до писане на стотици страници с измислици, лъжи и инсинуации по мой адрес, след това против Петър Ацев и отец Михайлов, който преди това използва кампанията си против мен. След това против Цеков и други негови „верни“, против д-р Гаджев, когото години наред подкрепяше. Накрая, след 1983 г., обяви война на Централния комитет на МПО и отново против мен, война, която продължи до смъртта му. Всичко това бе извършено от него и в този случай спокойно мога да кажа, с помощта на „народната героиня“, със „секретарката“ му, както бе представяна на емиграцията ни жената, която дойде от Югославия да му помага“.
След смъртта му Вида описва комунистическа
ЗАВЕРА ОКОЛО ПОГРЕБЕНИЕТО НА ВАНЧО.
„Сега в София научих, че господата комунисти имали планове. На погребението дойдоха братът на Ванчо – Тасе, Христо Матов, който е адвокат. От специални извори научих, че са възнамерявали чрез посолството да запечатат апартамента, като са мислили, че е на Ванчо, а нас да ни избутат. Тасе остана още една седмица и след като разбра, че има завещание, техният интерес изчезна. След смъртта духът на Ванчо ни защити…“.
Още през 1988 г., разправя Вида, има опит на Държавна сигурност „да се измести Иван Михайлов от Рим“, т.е. да се отдели от него Вида, тъй като, както казва тя, „ние сме хора на УДБА“. Т.е. като пропаднали опитите на комунистите да изолират(!) Ванчо от емиграцията, същите предприели друга тактика.
Вида Боева: „Тогава решиха да превземат Рим. В тази завера бяха включени и заблудени най-добрите патриоти в МПО, наши най-скъпи приятели, които повярваха. При нас често идваше Райна Дрангова и нейният съпруг Мирослав Попов. Райна Дрангова е дъщеря на Кирил Дрангов. Ванчо естествено обичаше децата на неговите дургари и тя идваше като близък човек. Един ден тя каза: „Чичо Ванчо, има една жена, която е много предана, казва, че е голяма патриотка, навремето е била пилот и се казва Роза Георгиева. Много иска да те види. Аз гарантирам за нея, познавам я от 1962 г. и досега нищо лошо не ми е направила“.
Тя дойде в Рим и остана един месец. Дойде и братът на Иван Михайлов от Кюстендил – Анастас… Фактически човекът идва да види брат си през 1988 г., а те кроиха други планове. Беха заблудили некои хора от МПО, които беха готови да дадат пари (а парите щеха да си ги вземат те), да се измести Иван Михайлов, тъй като ние сме хора на УДБА. Да го закарат в някакъв апартамент в Рим, а работата беше да го вземат от нашия дом, с архивите, то се знае, и никой не знаеше какъв ще му бъде краят. Те се опитаха, но ние имахме много добри приятели италианци, които обичаха, уважаваха Иван Михайлов, и те ни предупредиха“.
Г-жа Боева описва как хора от ДС се опитали да направят директен контакт с Иван Михайлов. „Това беше през 1980 г.: Аз дойдох от САЩ, за да си подновя паспорта. Когато се прибрах в Рим, сестра ми каза, че научила от българския консул, че иска да се срещне с мен. И аз се срещнах в кафене на „Виа венто“, най-хубавата улица в Рим. Говорихме и въпросите се въртяха около архивите, които трябвало да останат в български ръце. Казах му, че това не е техна работа“.
Откъсната от България, не живяла там никога преди да отиде в Рим, Вида Боева така и не разбрала: 70-те и началото на 80-те години е време на либерализация на режима, свързано с културно-историческия национализъм на Людмила Живкова. Тя влиза в сблъсък с марксистката парадигма на т.нар. „социалистически интернационализъм“. Подготвяното честване на 1300-годишнина на българската държава предизвикало в Москва основателно недоволство.
Така пропада вторият опит на София да се договори за архивите с Иван Михайлов.
До ден-днешен
КАТО ДАМОКЛЕВ МЕЧ ВИСИ ВЪПРОСЪТ
за съдбата на Римския архив на ВМРО. Какво е станало с него?! Собственичката твърди, че го има. Има и ръкописния текст на том 5 спомени на Ив. Михайлов.
На разположение на наследничката на архива са БАН, Македонският научен институт; с подготвени, експертни кадри. С мощното финансово рамо на фондация „Македония“?! Обществеността обаче чака отговор!…
Или неговата съдба е подобна на други архиви… Когато безценни артефакти поемат в посока Москва или Белград. Повтаряйки съдбата на архива на Македонския научен институт, престъпно предаден 1946 г. на Скопие.
Попитах Цочо Билярснки: „Скопие притежават ли архиви на ВМРО, респ. на Иван Михайлов. Имам предвид оригинални документи, а не преснети от нашите или други архиви. Имам предвид Москва, Белград или някоя европейска страна?“.
Отговор: „Имат само копия и някои оригинални, приети с архива на МНИ, част от тях Любен Лапе публикува в „Гласник“ и в някои сборници“.
Поне сме сигурни: ако Римският архив е поел в някаква посока, със сигурнпост не е Скопие…
Учителят Петър Дънов има мисъл, изказана (18.11.1939 г.) пред тайния съветник на цар Борис ІІІ Любомир Лулчев: „Те гледат външните причини, а не где е изворът на причините…“.
Дали в казуса с архива причината не е Белград! „Белоглавият орел“ има основателна причина да получи архива. Цели 10 години Иван Михайлов бил враг № 1 на Кралска Югославия (1924-1934). Дори когато е в Турция, октомври 1934 г. с куршумите на Владо Черноземски в Марсилия заслужено възмездие застига сръбският крал Александър.
Несъмнено в бялата кантонерка са съхранявани бизценни документи. Без тях много тайни остават неразкрити. Факт, улесняващ фалшифицирането историята на ВМРО и на България по нечий политически и личен интерес.
Напомням мисъл на Джордж Оруел: „Миналото е това, което единодушно се твърди в документите и спомените. И след като партията упражнява пълен контрол върху всички документи и върху умовете на своите членове, следва, че миналото е такова, каквото го иска партията“.
Цанко Серафимов досежно архива твърди: „Там има документи – НЯКОИ ОТ ТЯХ СЪМ ВИЖДАЛ ЛИЧНО, които, ако станат достояние, ще се превърнат в зашеметяващ удар срещу лица, участвали в събития и интриги, които ЗАСЕГА имат почетно място в историята“.
Тези, които имат интерес, не комерчески, а научен, политико-нравствен, желаят същото. Забавянето публикуването наследството на Ив. Михайлов е най-лошото. Намеква ни Дж. Оруел: „Страшното е, че даден вожд или управляваща клика могат да овладеят не само бъдещето, но и миналото“.
Тъй както става в Северна Македония от 80 години насам. Където от 1945 година историята бришат и я пишат със задна дата. Тях визира великият британец: „Миналото е променимо. Щом като и миналото, и реалният свят съществуват само в съзнанието, а самото съзнание подлежи на контрол [чрез македонистката идеология и образование], тогава какво“.
Вместо медийни закани е време Римският архив на последния вожд на ВМРО да стане достояние на обществеността, на българската историческа наука. Ще дочакаме ли Видовден?!
