ЗА османското „Време разделно“ и фалшификата „османско присъствие“, натрапван в учебниците по история от днешните кириакстефчовци

Години наред по линия на Министерството на образованието и науката учени еничари и неоосманисти обслужват Анкара. Подмолно прокарват в учебници, йезуитски по медии една „друга история“ на България. В която петте века турско иго не са робство, а „османско присъствие“. Представят ни време, захаросано с „мирно съжителство“ между правоверни мюсюлмани и неверници-гяури. Целта: народ с изкривена историческа памет, с ампутирана гордост, сляпа и глуха за светлите постижения на българския гений. Фалшива история, натрапвана от управляващи (вчерашни и днешни) по чужди програми, моделираща в училище и университети девственото съзнание на интернет поколенията. Целта е народ по техен образ и подобие: комплексиран, малодушен, с мизерна култура. Народ, влачен като стадо на заколение от външнополитически слуги и безотечественици. И това по време, когато Анкара открито печата карта на България, в която една трета е… в границите на Турция!  

Когато са замислим за „делото“ на подобни политико- и наукообразни хора, си струва да се замислим върху едни думи на британския разузнавач, борец и организатор на арабското въстание срещу Османската империя по време на Първата световна война Томас Лоурънс. Мисъл от неговия литературен шедьовър „Седемте стълба на мъдростта“: „Всички хора мечтаят, но не по еднакъв начин. Онези, които мечтаят през нощта в прашните недра на своите умове, се събуждат през деня, за да разберат, че това е било суета. Но мечтателите на деня са опасни хора, защото те могат да действат в съня си с отворени очи и да го направят възможен“.

Настоящата статия е посветена на еничарството, този специфичен военноадминистративен институт. Без него е невъзможно да си обясним робската същност на Османската империя. Тема горещо актуална, защото правнуците на Дядо Вазовия персонаж от „Под игото“ Кириак Стефчов днес виждаме и усещаме арогантно удобно „разкрачени“ пред поредния ни Голям брат.

Вижте какво пише в учебника по история за 8 клас: „За немюсюлманите съществува възможност за израстване, уникална за Османската империя. Това е системата на „кръвния данък“ („девширме“), при която християнски деца са отнемани насилствено от родителите си, обръщани в исляма и обучавани в създадения еничарски корпус. Способните може да се издигнат до управители на провинции, а най-известните – дори до поста велик везир. Еничарите са гръбнакът на султанската военна сила“.

Сухият текст „върви“ за енциклопедия, но не и за учебник, поднесен така, та да възпита нихилистично отношение към родната история. В него и дума не се казва, че еничарите били най-жесток „бич“ на султана върху гърба на еднокръвните им братя християни. Тъй поднесено, учебното съдържание премълчава съдбата на осакатените от раздялата с мъжките рожби семейства. Насила вземани на възраст между 7-12 години, обучавани  с най-жестоки методи, те ставали фанатици, годни за най-кървави изстъпления към своите сънародници.

Вижте нихилистичен връх на падение. Проф. Рая Зашова: „Християнските семейства доброволно са давали по едно момче, а те са имали по много, за да има мир и любов и да живеят по-добре… Девширмето е път към просперитет“.

В жална народна песен, създадена през турското робство, най-зловещият, кървав период на българската история, се пее: „Яничари ходят, мамо, / от село на село. / Мъжки рожби вземат, мамо, /яничари правят. / Мъжки рожби вземат, мамо, / яничари правят. / Взели кого взели, мамо, / взели и Стоила. / А Стоил си беше, мамо, / едничък на майка…“.

Тази най-жестока форма на асимилиране на покореното християнско население в Османската империя, еничарството, е наричано от българите „кръвен данък“. Като институция се ражда през 70-те години на ХІV век и просъществува до 1826 година. На първо време еничарите били набирани от военнопленници, които са били помохамеданчвани. С времето обаче османската власт преминала към периодични събирания на младежи от християнското население“.

Да се „впуснем“ в исторически факти, неподправени, нередактирани, неизопачени, доказващи фрапиращ резултат. А той е: еничаркият корпус  бил

НАЙ-СТРАШНА МАШИНА ЗА УБИВАНЕ В СВЕТА.

Голямата италианска журналистка Ориана Фалачи (1929-2006): „Знаете ли кои всъщност са били еничарите? Те са избраните войници на империята, супервоини, способни на самобичуване, но и на водене на войни, избиване, ограбване, опустошаване. Насилствено взимани още като деца от окупираните земи – Гърция, България, Румъния, Унгария, Сърбия. Промивали умовете им по-жестоко, отколкото хитлеристите промиваха умовете на младите есесовци. Еничарите се превърнали в най-страшната машина за убиване в света след римските легиони“.

Те били роби на владетеля. До последен дъх. Лична собственост, подобно на животни и вещи. Но не били домашни роби, а военни. Набирани през няколко години изключително от християнски семейства. Британският историк Lord Kinross: „Османците изработили практиката на „подбор и обучение на хора – стражеви псета, за да държат ред сред човешкото стадо на падишаха и да държат неговите християнски съседи в страх. Тези спомагателни устройства в образа на човек били роби-християни. Султан Мурад II, управлявал империята между 1404-1451 г., открил със своите еничари пътя на чудовищен институт за управление на Османската империя, основан на робство. При който, изтъква немският учен Макс Вебер, „се преминало към периодично набиране на момчета от покорените народи за новосъздадената професионална армия на еничарите“. Преминаването към съвършено нова система на набор на еничари е дело на султан Мурад ІІ, баща на най-великия владетел на Османската империя Мехмед ІІ Фатих (Завоевател).

Британският историк Стивън Рънсиман: „Мурад реорганизирал еничарския корпус, дотогава съставен от заловени деца. Сега той установил система, според която всяко християнско семейство, гърци, славяни, власи и арменци, се задължава в случаи на нужда да дава по една мъжка рожба на султанските чиновници. В специални училища тези деца се възпитаваха като фанатизирани мохамедани. Тези, които притежаваха особени заложби, биваха използувани за техници или чиновници. Но повечето ставаха добре обучени войници и образуваха превъзходната султанска гвардия. Те имаха специални жилища, но им бе забранено да се женят, тъй че целия си живот трябваше да поставят в служба на султана“. 

Съставът на еничарския корпус непрекъснато се увеличавал. В началото на ХV век брои 10 хиляди души, в края на ХVІІ век надхвърля 70 хиляди души, за да достигне 150 хиляди. Това били постоянни цифри без оглед на загубите, които корпусът понасял в почти ежегодните войни. И за да могат тези цифри да се поддържат постоянно, налагало се при събиране на деца чрез „кръвния данък“ да се вземат неколкократно повече. В някои от изворите се говори за събирания, при които броят на взетите деца надхвърлял 300 хиляди само за една година.

Ето защо с основание можем да смятаме: през първите три (ХV-ХVІІ) века

КРЪВНИЯТ ДАНЪК БИЛ ПЕРФИДЕН ГЕНОЦИД,

изтискващ и осакатяващ генетичния фонд на християнските народи, най-много българския, лишаван от най-качественото в поколенията.

Проф. Петър Петров: „Събирането на младежи като десятък ставало така, както се събирал десятъкът от селскостопанскте произведения и от добитъка. Обикновено това се извършвало на периоди от три до пет години, но имало случаи и на ежегодни събирания. Вземали се деца от 8 до 15 години, но често тези граници били нарушавани: били събирани деца дори на петгодишна възраст, а в случай на война, както било през 1666 г., султанска заповед нареждала да се вземат младежи от 16 до 20-годишна възраст. Събраните деца на групи по 150 души, придружени със силна охрана, били откарвани в казармите на Одрин, Цариград и Бурса, където били помохамеданчвани. След това ги разпределяли: една част оставали на работа в султанските градини и конюшни, а други били раздавани като домашна прислуга в отделни семейства, далеч от родните им места. Тук тези младежи трябвало да работят по 10-15 години, за да забравят своя произход и да научат турски език, а фанатизирани ходжи и дервиши ги възпитавали в силно религиозен мохамедански дух. След като навършвали пълнолетие, по-голяма част от тях били зачислявани в еничарския корпус и обучавани във военно дело“.

В своя дневник немският пътешественик Ханс Дерншвам (1494-1569), посетил Османската империя 1553-1555 г., сочи: „Еничарите са най-добрите войници на султана и всички са родени от християни, а не от турци. От тях султанът произвежда еничари, капуджии, бейове, паши, чауши, спахии, санджакбейове. Те са най-видните в двореца и в турските земи; изпълняват според длъжността си всички служби; отнасят се с народа като с добитък. Принадлежат на султана. Това са най-добрите му хора, обучени и упражнени с всякакво оръжие, с пушки, лъкове, саби, копия и др. (виж илюстрацията)“.

В средата на ХVІ век, по време управлението на смятания за най-велик султан Сюлейман Великолепни, българският книжовник Петър Граматик записва в полето на Четириевангелието: „Ох, ох, ох, о горе мне, окаяному, братя, на тези в нужда времена, когато пишех това на отрадно место, а гласът ми дойде, че са дошли за еничери. И мойте деца, още непотребни за еничери, а проклети издайници ги обадили на проклетите агаряни. И избягаха децата с мои приятели при мен. И оскърбиха се много. И не знаех какво да пиша. Издайниците да не знаят сами себе си и своите чада. Амин“.

ПЕНДЖИК – ЯКОРУДСКИЯТ ДУШМАНИН

Какъв е финалът на тъжната народна песен „Яничари ходят, мамо“? Почернената майка на невръстното взето за еничар чедо: Плакале йе много годин, / три пъти по седем. / Коси вече побелели, очите изтекли“.

От 1989 г. насам „платени в зелено“ учени-еничари ни внушават: романът на Антон Дончев „Време разделно“, в чийто сюжет ключова роля играе еничар, дошъл в родното село да го потурчи, било идеологическа поръчка на комунистическия режим на Т. Живков. Роман, обслужващ т.нар. „Възродителен процес“ и базиран на измислено предание. Авторите обаче премълчават кога е публикуван романът. 20 години преди т.нар. „Възродителен процес”. През 1964 г.! Колкото за филма „Време разделно“ (1988 г.), той несъмнено отговарял на конкретния политически момент. Но гузно или поради невежество, се премълчава: 80-те години на ХХ век е време, когато за пръв път държавник с ислямистки виждания оглавява Турция – Тургут Йозал (премиер 1983-1989 и президент (1989-1993 г.). Неговото управление е своеобразна подготовка за доктрината на неоосманизма, чийто автор е Ахмет Давутоглу. При управлението на Йозал се активизира турското разузнаване, създало в България терористични групи, извършил няколко бомбени атентата, при които загиват невинни.

Народно предание от Пиринска Македония, от Якорудско, преведено от учителя по география Живко Сахатчиев в краеведческия труд „Якоруда. Българската драма“, доказва, че описаното във „Време разделно“ ислямизиране на християнското население в Чепинско не е измислено. Превежда важен османски документ – Изложение на разложките аяни до султана от 27 март 1660 г. за намаляване на данъка джизие, плащан само от християнски семейства. Извор, доказващ съществени промени в Родопа планина, настъпили вследствие драматични събития. От документа се вижда рязко намаляване броя на християнските домакинства, данъкоплатци на султана. Оттук и молбата на аяните към султана. „Намиращите се в споменатата каза рая – четем в документа – от селата Якоруда, Долно Драглище, Банско, Мехомия, Баня и Бабяк, предадена по регистъра (за джизието) към вилаета Самоков, по време на описването на местата и вилаета е била записана с осемстотин осемдесет и три джизие ханета. Обаче от времето, когато бе описана целокупната рая, досега някои са напуснали родните си места и са се заселили в други места, а други пък са испукали (умрели – бел. ред.), така че половината от записаните и регистрирани в новия императорски тефтер джизие ханета са се разбягали. А онези, които преди повече от десет години са избягали, вече са пръснати и изгубени като платци. Поради това нека се прояви благоволение (и да се отпишат)“.

В документа прозират трагични обстоятелства, свързани с помохамеданчване селищата от Разложко, съпроводено с големи жестокости. Което означава, че процесите на ислямизация почват по-отрано. След 6 години (1666), свързана с продължаващата близо четвърт век война на Империята за остров Крит (тогава под властта на Венеция), съдбата на Якоруда е решена по кървав начин същата година. Когато за Гърция по древния път Via Egnatia тръгва от Истанбул през Одрин по северното егейско крайбрежие към Солун и на юг великият везир Ахмед, син на гениалния му баща Мехмед Кюпрюлю. „Към него да се присъедини от Пловдив – пише Ж. Сахатчиев – със същата цел потегля и румелийският бейлербей Пехливан Мехмед паша с шест паши и 150 000-на еничарска войска, но през Западните Родопи и долината на р. Места. На него е заповядано да ислямизира българското население по своя път, защото на турската власт е нужен сигурен тил в Родопите. През 1666 година той пристигнал в Чепинската котловина. Събитията в Чепино са описани в летописния разказ на поп Методи Драгинов от с. Корово (днес с. Драгиново), публикуван от Стефан Захариев в книгата си „Географско-историческо описание на Татар-Пазарджишката кааза“, Виена, 1870 г.“.

След 1989 г. този летопис нашенски учени-еничари обявяват за фалшификат. Времевата стиковка между събитията, описани в Чепино, художествено пресъздадени от Антон Дончев във „Време разделно“, с подобни в Якоруда и Разлога, е несъмнена. След като „свършил работа“ в Чепино, румелийският бейлербей потеглил през Юндола към Якоруда, за да мине по по-късия път, надолу по долината на Места към Бяло море, за да се присъедини към основната армия. Именно тук още преди да стигне Мехомия (днес Разлог), бейлербеят – отбелязва Ж. Сахатчиев – „минавайки през местността Смолево в Якорудско землище, е нападнат от якорудчени, начело с Богдан войвода. Това нападение трябва да е било неочаквано и яростно, защото един от шестте паши, т.е. един от шестте генерала на бейлербея, е смъртно ранен. Последиците за стара Якоруда били ужасни. „Разгневеният еничарски пълководец наредил Якоруда да бъде унищожена. Селището е опожарено и разрушено. Голяма част от населението, което не успяло да избяга и да се скрие в близките гори, било изклано. Това станало в края на май 1666 г. при господството на султан Мехмед ІV, наречен Ловеца. След отминаването на еничарската войска оцелелите след този погром якорудчени се заселили на днешното място, където живели двамата братя Стойко и Лазар. Така се появява нова Якоруда, но вече на ново място, с нови махали: Лазарец, Стокевица, Мечковец, Ореховица и т.н.“.

Но тъй като бейлербеят бързал към Бяло море, нямал време да помохамеданчва. Само отправил предупреждение: ще го стори на връщане. Не могъл да изпълни заканата, защото загинал 1668 г. във войната с Венеция. След покоряването на остров Крит, заради погубения паша на румелийския бейлербей Пехливан Мехмед паша, заканата за отмъщение на якорудчени била изпълнена от неговия приемник на поста бейлербей на Румелия.

Освен това имало още един мотив да се пристъпи към масова ислямизация на Западните Родопи и долината на Места. Мотив от военностратегическо естество. Ислямизирането се вписва в следваната тогава политика на Ахмед Кюпрюлю. Финалът на 24-годишната война с Венеция бил успешен за Империята. Връщането на остров Крит в състава на Османската империя по самото му географско положение, обграждащ от юг Егейско море, превръща последното в „турско езеро“. Това военностратегически се съчетава с укрепването на планинската верига Родопа планина, разтегната по протежение от изток на запад на стотици километри. Планината представлява естествена крепост, чийто контрол трябвало да бъде обезпечен във/чрез масова ислямизация на родопските християни. Родопа планина надеждно защитава от север древноримския път Via Egnatiaия, свързващ Истанбул чрез Одрин със Солун, втория след столицата и първи по важност в Балканските провинции на империята. От север пък, от Тракия, Родопа затруднява атака на чужди войски, проникнали през старопланинските проходи.

В този военностратегически контекст се вписват Чепинският и Разлого-Якорудският случай. С приключването 1669 г. на войната с Венеция за Крит дошъл ред на Западните Родопи. Започва се с Якоруда и околните селища. Живко Сахатчиев подробно описва ролята на еничар, взет навремето като дете при поредна акция на девширмето (кръвния данък). Преразказва предание за помохамеданчването на Якоруда 1669-1670 година, записано от якорудските краеведи Асен Хаджипетров и Никифор Попфилипов. „Според това предание една вечер в Якоруда пристигнал млад еничарски големец с прозвище Пенджик. Това бил якорудчанинът Петър Чопев, взет като момче в еничарския корпус. Той поискал да бъде заведен на конак у една вдовица от Чопевия род“. Това било майка му. „След като се навечерял той си свалил от главата еничарския каук (островърха бяла шапка) и наредил на възрастната вдовица да го попощи. По бръснатата глава няма какво да се пощи, но тя не посмяла да откаже и ръцете й веднага напипали  белег от заздравяла някогашна рана. Вдовицата се разтреперила“. Напипва белега, останал от детството, получен когато заради лудория тя го ударила силно по главата и детето избягало. „Погледнали се в очите и майката познала своята загубена рожба. Пенджикът й казал, че е нейният син и че е дошъл да потурчи Якоруда и вред Разлога. „Ето Чепиното е вече потурчено всичкото, потурчен е вред и Бабека, та Якоруда не може да остане гяурска“. Още на другия ден той наметнал фередже и яшмак (яшмак, бяла кърпа, с която мохамеданките си покриват лицата – бел. ред.) на майка си и заклал собственоръчно двамата си по-възрастни братя, защото категорично отказали да приемат новата вяра. Двамата му по-малки братя се помохамеданчили. Селото изтръпнало от ужас. От този ден започнало помохамеданчването в Якоруда. След Чопевци последвали Зайковци и т.н. Помохамеданчен бил и Лазар, един от първите заселници на това място, който живеел при малката рекичка, която и днес носи неговото име – Лазарец. Махалата около него била изцяло помохамеданчена, но тази около неговия брат Стойко останала християнска и досега носи името Стокевица (от Стойковица)“.

ЕНИЧАРИТЕ: СУЛТАНСКИ РОБИ И ВЕРНИ КАДРИ

Арнълд Тойнби осветлява кадровата политика на Империята: „Османската система съзнателно взема роби и ги прави държавни министри. Взема момчета от кошарата или обора и ги прави царедворци и съпрузи на принцеси. Взема млади хора, чиито предшественици са носили християнски имена векове наред, и ги прави управници в най-великата от мюсюлманските държави, чиято главна радост е да свалят кръста и да издигнат полумесеца. Но… издига ги и ги понижава без оглед на  предшественици или минали заслуги; кара ги завинаги да съзнават, че над главата им виси меч, който във всеки момент може да сложи край на блестяща кариера по несравнимия път на човешка слава“.

В контекста на гореказаното, впечатляваща била съдбата на великия везир Ибрахим паша, един от главните персонажи в знаковия турски сериал „Великолепният век“. Каква е историческата истина? Лорд Кинросс: „Ибрахим паша е една от на-блестящите и могъщи фигури в периода на управлението на Сюлейман (1520-1566 г). Той бил по произход грък от християни. Отвлечен още дете от турски корсари, Ибрахим бил продаден в робство на вдовица от Магнесия, която му дала добро образование и се научил да свири на музикален инструмент. След известно време, по време на своята младост, срещнал Сюлейман, по това време наследник на трона и губернатор на Магнесия, който бил очарован от него и от неговите таланти и го направил своя собственост. Сюлейман направил Ибрахим един от своите лични пажове, после доверено лице и най-близък фаворит. След възшествието на Сюлейман на трона младият човек бил назначен на поста старши соколджия, после последователно заемал различни постове в имперските покои. До най-високия – велик везир. Цели 13 (фатално число!) години бил на върха, докато бил оклеветен и удушен нощем по заповед на султана. Ключова роля в интригата – отбелязва Кинросс – „играела нова и амбициозна наложница от руско-украински произход, известна под името Роксолана, изпитваща ревност към близките отношения между Ибрахим и султана и към влиянието на везира, което тя самата искала да притежава“. Пролетта на 1536 г. Ибрахим паша, поканен да вечеря със султана в неговите покои. Така и не дочакал утрото. Неговият труп бил открит до вратите на двореца със следи от насилствена смърт, показващи, че бил задушен. Кон с черен чул отвел тялото навън и то било погребано в манастира на дервишите в Галата, без какъвто и да е камък, отбелязващ гроба“.

Еничарският военен институт предопределя застиването на Османската цивилизация. Причината? Арнълд Тойнби: „Изключването от управлението на родените свободни османски аристократи – което изглежда най-странната част от системата – се оправдава от резултатите“. Оказва се, че именно

В КАДРОВАТА ПОЛИТИКА НА ИМПЕРИЯТА Е ЗАЛОЖЕН „ТУМОРЪТ“

на нейното разложение. Фаталният порок на кадровата политика бил в постепенното изтласкване от върховете на управлението на мюсюлмански благородници за сметка на ренегати, еничари-роби, до смърт верни на султана. Чрез които обладаният от параноя султан, комуто навсякъде се привиждали врагове-кандидати за престола, управлявал Империята. Виновник за тази пагубна „кадрова политика“ е султан Мехмед ІІ (1431-1481 г.). Тук е заровено „кучето на истината“, обясняваща неспособността на османската цивилизация да се развива. Тя „отсекла“ от властта онези слоеве, които носели със себе си производителни и трансмисийно-посреднически функции.

В търсене на по-дълбока причина за тази пагубна „кадрова политика“, най-главна, е от психо-морален характер: „робският комплекс“, дълбоко стаен в душите на всесилните падишаси и везири. Знаещи, че са деца, родени от пленени иноземни и инорелигиозни майки-робини, дълбоко таели в себе си „робски комплекс“. Който обяснява морално-психологическото отхвърляне на всяка възможност султанът да се довери и опре на чистокръвни, свободнородени турци. Дори и да имат изключителни качества, защото, макар и рядко, в управленската пирамида прониквали и такива. Но султаните, да не говорим за велиикте везири, ренегати-еничари, гледали на тях с подозрение и опасения. С дълбоко таена завист към техните способности, търсели възможност за оклеветяване. Това предпределя фаталните последици за бъдещето на Османската империя.

Тя си остава буксуваща, „застинала в своето развитие цивилизация“, както я определя А. Тойнби. Защото не допуска в управлението кадри от прагматичните, занимаващи се с наука и изкуство, с търговия и занаяти слоеве. Изолирането, издигането на „китайска стена“ между производителните слоеве на османското общество и, както иронично, но с основание Тойнби нарича управляващите Империята „търтеи“, обрекло османската цивилизация на застой и гибел.    

Тойнби резюмира: „Последица от този упадък на османския тип робовладелство е излизането наяве на непреодолимата му скованост – смъртоносния му недостатък. Веднъж излязъл от скорост, той не може нито да се поправи, нито да се премоделира. Системата е станала зъл дух и турските владетели от последните периоди са принудени да подражават на методите на западните си врагове – политика, следвана дълго време неохотно и осъществена с драстична завършеност от Мустафа Кемал (Ататюрк – бел. ред.) в неговото време”.

Да обобщим: Османската империя при Мехмед ІІ Фатих налага пагубна линия на управление: нарастващ прием на ренегати (ислямизирани християнски роби) на средните и висши нива на кадровата пирамида. Количествено броят на свободно родените турци и тюрки мюсюлмани драматично намалява при следващите султани, за да не се отърси никога Империята от този фатален кадрови подбор. Деспотичният авторитаризъм на султана, подсъзнателно озлобен с „робски комплекс“ за непълноценност, предопределя изключването на свободнородените турци от управлението. На малцина от тях остава утехата да се занимават с търговия или занаяти, но огромна част от османското общество до сетните си дни живуркат като паразити, безцеремонно ограбващи плодовете на раята, опиращи се благодеянията на султани и султанши, на материалните и пр. социални „огризки“ от трапезата, подхвърляни от високите чардаци на Османската управленска пирамида. В която без конкуренция властвали еничарите, християнски ренегати, подлоги или наставници на все по-затъпяващата и морално разлагаща се османска клика начело със султана.

Един-единствен държавник от висш калибър осъзнал безнадеждността на илюзията, че е възможно да се модернизира Османската империя. По примера на Петър Велики в Русия – подчертава А. Тойнби – „в 1919 г. Мустафа Кемал и неговите сподвижници поемат без резерви, по маниера на Петър, политика на цялостно западнизиране. Западнизираната турска национална държава, създадена от Мустафа Кемал, към наше време изглежда успешно постижение. Нищо обаче не е постигнато в други части на ислямския свят“.

Ататюрк прави три гениални хода, без които не е било възможно погребването на опропастената от младотурците след Първата световна война Османска империя: 1) ликвидирайки султаната, премахва монархията, заменена с република на съвършено нови, светски начала; 2) ликвидира халифата (върховната религиозна институция, оглавявана от султана), като прави „цезарово сечение“, с което разкъсва и изхвърля „на боклука“ духовно оскотяващите турската държава религиозни вериги на исляма; 3) въвежда нова азбука, основана на латиница. С един удар Ататюрк елиминира и праща в архива цялата стара литература, писана на арабо-турски, с нейното зомбиращо душите ретроградно съдържание, осъждащо и проклинащо всякакви прогресивни идеи…

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *