*Навършват се 65 години от кончината на видния общественик * На 23 години е избран от Серския революционен конгрес на ВМОРО за войвода на Горноджумайска околия * По време на Младотурската революция каймаканинът на Горна Джумая го посреща сред ликуващите българи и турци, не вярва, че е само на 26 години * Почитан от населението и другарите си, недолюбван от властните, Ичко Бойчев на два пъти е изселван от града, на чиято свобода и напредък посвещава живота си *
Преди 65 години напуска този свят Ичко Бойчев, оставил дълбока диря в освободителните борби на Горноджумайско и Македония. Той е и видна обществена личност на Горна Джумая след освобождението на града от османско владичество на 5 октомври 1912 година. На погребението му присъстват много съграждани, сред тях са и неколцина негови съратници от революционните години. На заупокойната молитва в старите гробища на Благоевград са поканени трима свещеници, но само един се престрашава да извърши службата. Не се намира и човек да сподели думи за бурния и драматичен живот на боеца, отдал живота си в служба на отечеството. При погребението през зимата на 1960 г. не присъства никой от тогавашните ръководители на Благоевград.
Над паметта за Ичко Бойчев пада тишина. Единствено в книгата на Мирчо Юруков „Благоевград“ се споменава за дейността на горноджумайския войвода в главата „Освободителните борби под ръководството на ВМОРО“. Авторът ползва спомените на Ичко Бойчев, но в историческия очерк не е поместен портрет на героя. Акад. Христо Григоров – внук на Ичко Бойчев и председател на Българския червен кръст, посвещава многогодишни усилия да върне на Благоевград и България паметта за своя дядо. Издава неголяма книга за дейността на войводата и общественика с богат документален и снимков материал. По инициатива и с лични средства Христо Григоров осъществява поставянето на бюст на Ичко Бойчев пред Регионален исторически музей. Пак с негово съдействие се създава документален филм. Поставя се паметна плоча пред дома на семейство Бойчеви до площада при джамията в Благоевград и др.
В края на юли 1950 г. Ичко Бойчев е поканен от Окръжния комитет на Българската комунистическа партия на честване за Илинденско-Преображенското въстание. За тържеството в салона на читалището на заслужилия деец е отредено почетно място в деловия президиум. Ден по-рано, на 1 август 1950 г., в жилището на Ичко Бойчев влизат неочаквани посетители.
„Аз бях на шест години – спомня си Христо Григоров – когато у дома ни в Благоевград влязоха двама милиционери, сториха ми се по 2 метра високи. Казаха на дядо ми: „Другарю Бойчев, Вие се самоизселвате“. Всъщност принудително ни изпратиха в Бяла черква, Северозападна България, където престояхме 4 години. Аз съм сираче, майка ми гледаше брат ми в София, останах с баба ми и дядо ми в Бяла черква“.
Причина за изселването на Ичко Бойчев е отказът да се пише македонец по народност. А година по-рано Сталин след разрива с югославския диктатор Тито отменя разпореждането между България и западната ни съседка да се създаде федерация, в която и българите в Пиринска Македония да променят народността си.
На въпроса какво означава паметникът на Ичко Бойчев да стои пред сградата на Регионалния исторически музей – Благоевград, пазеща паметта за миналото на Благоевград, на областта Македония и България, директорът Кирил Алексиев заяви:
„Думите на паметника, изречени от горноджумайския войвода, са много силни: „Аз съм македонски българин и не отричам своята националност…“. Това е много важно, защото в едни тъмни времена се извършва световен прецедент – българи карат българи да се отричат от собствената си народност. Ичко Бойчев е човекът, който има смелостта да се изправи срещу тази кампания и да заяви, че той пази и почита своите корени. Всъщност вдъхва смелост на своите съграждани, които са подложени на жесток натиск. Това, че днес Пиринскса Македония си остава българска, до голяма степен се дължи на него и на хора като него. Те, старите комити, застават твърдо на страната на истината за българската самоличност. Така че паметникът е много добра идея и бюстът на героя с право краси сградата на музея“.
Не е трудно да си представим унижението, на което комунистическата власт подлага Ичко Бойчев, изселвайки го от града, за чиято свобода и напредък е отдал своя живот. А животът му е необикновен. Роден е през 1882 г. в Гумендже, Ениджевардарско, Егейска Македония. На десет години остава кръгъл сирак. Завършва българското двукласно училище в родния си град и се записва в просветния светилник на българите в Македония – Солунската гимназия. Там чете художествена и революционна литература от най-големите световни автори. Поради бедност не успява да завърши водещото учебно заведение, но в него попива кипящият дух на свободата и поривът за въоръжена борба срещу османското владичество. Още юноша влиза в четата на прославения войвода Апостол Петков – Ениджевардарското слънце, и скоро получава бойното си кръщение в сражения и атентати. Участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. При една от най-тежките битки с редовна турска войска в Кукушко проявява изключителна самоотверженост и лично войводата го посочва пред четата: „Животът на този смел революционер ще бъде една красива легенда“.
След въстанието Ичко Бойчев не сваля оръжието, а с Христо Чернопеев и Иван Карасулията води престрелки из Струмишко. Заради своята всеотдайност на конгреса на Серския революционен окръг, проведен през 1905 г. в местността Белемето на Пирин, 23-годишният Ичко Бойчев е избран за горноджумайски войвода.
Горна Джумая е стратегическо място за ВМОРО – градът граничи със свободна България, тук действа един от най-важните канали на организацията, през който преминават четници, литература, оръжие и всичко необходимо за борбата. В кратко време младият войвода укрепва района, разстроен след Джумайското въстание на върховистите през 1902 г. и последвалото Илиненско-Преображенско въстание. Ичко Бойчев привлича съмишленици, в революцията посвещава нови четници, ятаци, куриери. Българите скоро осъзнават, че имат свой обаятелен и непоколебим водач. С четата си войводата води сражения из Горноджумайско, прочиства района от разбойници, които тормозят мирното население. Насърчава селяните да отстояват трудовите си права, като не работят безплатно на бейовете, да изкупуват господарски земи и не плащат данъци.
Ичко Бойчев е легендарен герой за местните хора, те пеят песни за него, пазят го и го укриват от преследването на османската власт. На няколко пъти из селата на Горноджумайско българите спасяват войводата. За един такъв случай той разказва в спомените си:
„Веднъж, мисля, че беше в с. Селище, точно на Великден, седя с воденичаря пред воденицата и разговаряме. Пред нас – голяма поляна, пълна с хора от селото, които празнуваха Великден. Бяха дошли стари и млади и играеха хоро. Изведнъж някой извика: „Идва аскер!”. При мен дойдоха група младежи – момичета и момчета, и пред очите на всички ме вкараха в хорото. Аз не знаех да играя. Те така извиха хорото и се сгъстиха, че аз останах в средата“. Войводата бил спасен.
В духа на решенията на Серския революционен конгрес горноджумайският войвода провежда действия за издигане на образователното и културно ниво на българите в Горноджумайско. По негово настояване за първи път се откриват училища в селата Хърсово и Делвино. За Хърсово Ичко Бойчев споделя:
„Присъствах при приключване на учебната година. Пред селяните учителят изпитваше децата. Те се бяха научили вече да четат и смятат. Селяните с умиление и радост се просълзяваха. И аз изпитвах голямо удоволствие, като гледах резултатите на започнатата работа“.
Времето носило пориви за промени сред елита на Османската империя. В началото на 1908 година турски офицери, носещи идеите на европейския напредък, извършват преврат, принуждавайки султан Абдул Хамид да въведе конституционно управление. Целите са „братство и равенство“ на всички народности в тираничната държава. Ичко Бойчев с четата си е посрещнат като герой в Горна Джумая от българи и турци. Всички се прегръщат и ликуват. Каймакаминът /управителят на града/ продължително се взира във войводата. Очаквал да види възрастен мъж, какъвто в представите му трябвало да бъде водачът на сънародниците в борбата им за освобождение. Турчинът останал много изненадан, защото срещнал 26-годишен млад мъж. По настояване на войводата от затвора са освободени другарите му, преследвани за революционна дейност.
За българите радостта трае кратко. Сред младотурците надделяват националистическите сили, които отменят правата на християните и започват да преследват дейците на ВМОРО. Ичко Бойчев отново събира своите бойци под знамето на борбата. До Балканската война провеждат акции по долината на Струма и Малешевско.
През пролетта на 1910 година сред несгодите на четническия живот Ичко Бойчев среща своята житейска избраница, красивата и лична девойка Александра /Санда/ от видния горноджумайски род Стоилови. Двамата се женят в църквата „Въведение на Света Богородица“. Кум им е Яне Сандандски, който кръщава и първородния им син Виктор. Санда е трудолюбива къщовница и неизменна спътница на горноджумайския войвода – сиракът, жадувал за семеен покой и топлина. Тя е по християнски човеколюбива. За изгнаническите им години в Северна България Христо Григоров си спомня:
„В Бяла черква баба ми Санда, Бог да я прости, готвеше и канеше изселници от Пиринския край, отказали да променят българската си народност, които нямаше какво да ядат. Тогава всяка вечер пеехме македонски песни, а дядо ми разказваше историите на неговия живот“.
На 1 октомври 1912 г. се обявява Балканската война. Ичко Бойчев е уведомен, че след два дни българската армия ще настъпи към Горна Джумая. Когато воините на Седма Рилска дивизия се сражават с турската войска, в боевете участва с четата си и горноджумайският войвода. На 5 и 6 октомври той обявява за свободни селата на изток от града – Дъбрава, Бистрица, Хърсово, Делвино и Марулево. В тези усилни дни блясва воинският гений на войводата. При готвеното контранастъпление на голяма турска войска от юг събира четници и доброволци и в местността Света Богородица при Кресненското дефиле посреща врага със своя тактика. Разполага бойците на малки групи, отдалечени едни от други. По дадена от войводата команда стрелят първите, после вторите, следващите… През това време първите зареждат пушките и отново стрелят, създава се усещане за канонада. Турците мислят, че срещу тях стои голяма войска. Ичко Бойчев успява да задържи нападателите, докато пристигнат части на Седма Рилска дивизия, които прогонват турците. Така Ичко Бойчев спасява Горна Джумая от опустошение и жертви на цивилното население.
Няколко години по-късно, в края на Първата световна война, Ичко Бойчев за втори път спасява своя град. По това време е назначен за околийски началник. Край Горна Джумая преминава многобройна войскова част от френски и английски войници с колониален произход. Командващият генерал иска от ръководителя на града храна и да разквартирова в домовете на горноджумайци изгладнелите войници. Ичко Бойчев заявява, че е опасно, защото върлува смъртоностна епидемия и е пълно с болни и починали хора. Разговорът се провежда до старите гробища, през това време минава погребално шествие и командирът французин заповядва на войниците си да продължат. Генералът заявява: „Кажете на гражданите на Горна Джумая да благодарят на г-н Ичко Бойчев за това, че спаси града от най-недисциплинирата сенегалска армия, която предвождам“.
След войните Ичко Бойчев отдава забележителни сили за изграждането на новия живот в Горна Джумая. През 1922 година става член на новосъздадената ВМРО, назначен е за касиер на градското ръководство. Не остава дълго време на тази длъжност, защото не е съгласен с кръвопролитните борби, които пламват между отделните крила на организацията. Стои настрана и от саморазправата на ВМРО с участниците в Септемврийското въстание. Отбелязва:
„Спомням си, че по време на събитията от 1923 година ВМРО преследва и разгромява отряда от Горна Джумая, който се беше отправил за Дупница с цел да участвува във въстанието. Властта задържа и няколко мои съседи, между които и братята Спас и Ангел Кацарски. Аз се застъпих най-енергично за тях и ги пуснаха още същата вечер“.
Някогашният войвода намира за по-полезно да бъде отдаден на цивилния живот. Става директор на тютюнева кооперация „Бохча“, където го назначава ВМРО. На тази длъжност остава до 1928 година. По това време в бюджета на кооперацията съществува перо „Благотворителност“. Колко днешни фирми биха се похвалили с подобна обществена отдаденост?!
В книгата си „Горна Джумая“ Васил Шарков отбелязва, че благодарение на усиленото строителство до 30-те години на 20-и век градът придобива „изглед на нов български град, по нищо неотстъпващ на многото български градове“. През 1929 г. Ичко Бойчев е избран за общински съветник. Става и помощник-кмет. Без да го питат, отново е избран в градското ръководство на ВМРО. На организацията служи от самото създаване до разтурянето й от превратаджите през май 1934 година. Тогава много от дейците й са интернирани. Не е пощаден и горноджумайският войвода, ветеранът и общественият деятел Ичко Бойчев. Военни го изселват в Стара Загора. Гарнизонният началник разбира кой е Ичко Бойчев и нарежда с други като него да се хранят в стола на казармата. Офицери го прогонват от неговия град, други военни го приемат в принудителното му въдворяване.
След завръщането му в Горна Джумая през 1936 г. Ичко Бойчев е назначен за председател на ревизионната комисия в Популярна банка. По-късно Народното събрание му отпуска скромна пенсия.
Новите властници в Горна Джумая след 9 септември 1944 г. първоначално се отнасят с уважение към стария воин Ичко Бойчев. Но когато активистите на Отечествения фронт идват в дома му, за да го отбележат в списъците на новото преброяване, те се сблъскват с непоколебимия му характер. Той отказва да промени българската си народност, за чието име, свобода и достойнство се е борил над 40 години. Изселването не закъснява. Наказателната мярка се отменя през 1954 г. и Ичко Бойчев се завръща със семейството си у дома. Борис Вапцаров – първи секретар на Окръжния комитет на Българската комунистическа партия и брат на поета Никола Вапцаров, лично му се извинява с думите: „Направихме грешка…“.
За последните дни на Ичко Бойчев неговият внук акад. Христо Григоров споделя: „Отиде си с горчивина, с мъка и с една мисъл, която никога няма да забравя: „Тези хора не заслужаваха нашата съдба“.
В навечерието на 5 октомври, Деня на освобождението на Горна Джумая от османско владичество, за което непосредствен принос има горноджумайският войвода, Кирил Алексиев разказва как в благоевградския музей съхраняват паметта за героя:
„Имаме някои лични документи на Ичко Бойчев, доста снимки, включително от по-късния му период като общински и държавен мъж. Преди няколко години акад. Христо Григоров ни подари и неговия револвер, което е много ценна вещ, защото навсякъде, където правим изложби за Илинденско-Преображенското въстание, е сред най-ценните експонати заедно с пушките на Яне Сандански, на Христо Чернопеев и бинокъла на Васил Чекаларов“.
Когато идват милиционерите в дома на Ичко Бойчев, за да му съобщат, че се „самоизселва“, той им ожтгожваря с пророческите думи:
„Ще ви съди историята. А нейната присъда ще бъде моето възкресение!“…
ВЛАДО КАПЕРСКИ
