Йордан Аврамов от с. Ощава: Нашата къща е сред 10-те изгорели, но майка ми по-малко плачеше за нея, отколкото за гората, която баща ми създаде, а повече от половината от нея стана на пепел…

„В Седмицата на гората искам да напомня с болка за катастрофалния пожар в Кресненското дефиле, който буквално унищожи труда на много трудолюбиви хора от нашето село Ощава. И да разкажа за баща ми като един от тях”. Това пише в писмото си до „Струма” Йордан Георгиев Аврамов, към което е приложил материал със снимки, озаглавен „Спомен за моя баща, който безкрайно обичаше гората”. Публикуваме го без съкращения:

„Четири  години се навършват това лято от катастрофалния пожар в Кресненското дефиле. Както вече всички знаем, той тръгва от незагасена цигара на един животновъд от село Мечкул и  за два-три дни обхваща огромна територия от над 6000 декара площ в землищата на няколко села – Стара Кресна, Мечкул, Ощава и Влахи. Много хора от Стара Кресна, Ощава и Влахи временно бяха евакуирани. В резултат на пожара изгoряха над 16 000 декара борови и широколистни гори, унищожени  бяха  десетки животински и растителни видове, а земята на площ от около 40 кв.км се превърна в пустиня. Облаците дим по време на пожара се виждаха от Благоевград, Банско и Разлог и достигнаха чак до Гърция. Животът в посочените по-горе села се срина, а за една част от хората, чиито къщи изгоряха, той се превърна в трагедия.

В гасенето на пожара взеха участие в различните му етапи над 80 души войска и гражданско население, както и два вертолета от Министерството на отбраната и пожарникари от цялата област. Угасен беше едва на петия ден не без помощта на природата – заваля дъжд през нощта на 27 август.

Този пожар е определен от официалните власти като една от най-големите екокатастрофи в Република България за последните 20 години. В хода на пожара изгоряха и десет къщи, една от които нашата, построена с голям мерак от баща ми и майка ми в периода 1957-1958 година. Тя изгоря на 25 август сутринта. Към 10.30 часа същия ден ми се обади брат ми и ми предаде, че съседът Димитър Стоилов /единственият, на когото възстановиха къщата след пожара в нашата махала, б.а./ му звъннал да му каже, че къщата ни гори. А вечерта репортажът по телевизията за пожара започна с жива картина как гори точно нашата къща…

В края на репортажа министърът на вътрешните работи в брифинга спомена, че били изгорели няколко къщи, но само в две от тях живеят хора, останалите били „необитаеми“. Той подчерта и друго – важно било, че нямало жертви… А само няколко месеца след пожара почина наш съсед, когото също показаха в репортажа как плаче до изгорялата си плевня с храната за кравите за зимата… Той с тях си изхранваше семейството. Болката и стресът на хората от селото бяха огромни и още не са преминали, но аз искам да насоча вниманието и припомня за нещо  друго.

Ядосан съм от обстоятелството, че никой от многото коментиращи събитието в онова време не си направи труда да напише няколко думи за това как беше създадена тази гора, която така престъпно глупаво, лесно и безвъзвратно загубихме. Не само защото аз, който съм роден през 1948 година, гледах как се създава и растях с тази гора, но и познавам и помня с най-добри чувства повечето от хората, които работеха по залесяването, отглеждането на фиданките за разсад, секачите, извозвачите на материала от гората…

Преди 60-70 години гората и свързаните с нея дейности бяха поминък на много хора в нашия край. Какво време, какъв ентусиазъм беше! Тогава всичко, свързано с отглеждане на фиданките, засаждането и окопаването на младите горски насаждения, се правеше ръчно. Добре си спомням валяците за подготовка на леглата за семената в лехите на разсадника, поливането и плевенето им, скубането на разсада и подготовка за засаждане по определените участъци; спомням си мечовете за направа на дупките за фиданките /подобни на права лопата метални уреди за по-лесно и бързо засаждане на фиданките/… Ами окопаването – непрекъснато бригадирите ни напомняха за обратния наклон на ямките около дръвчетата, за да може водата от дъждовете да отива в дълбочина и да се запази за по-дълго. И се знаеше коя бригада къде е садила, та на следващата година се виждаше на кого фиданките са се прихванали най-добре и с най-малък брак… И точно работниците от тези бригади получаваха по-високи премии.

А и не беше само труд – имаше и закачки, и песни, а на „трапезите“ на обяд винаги се събирахме заедно и често си правехме „конкурси“ за най-добре изпечена на жар сланинка, баница, ароматен хляб или който каквото носеше. Не беше само труд, но той беше в основата. Така се отмятаха декар след декар, баир след баир… Освен че имаше активна политика по залесяване на голите чукари и създаване на нови гори, имаше и много сърцати хора, които я реализираха.

Един от тях беше нашият баща – Георги Аврамов Янев, който над тридесет и четири години служи като горски надзирател в село Ощава и е един от основните създатели на тази гора. Тази година се навършват 25 г. от смъртта  му /той почина внезапно на 23 април 1996 година/, а преди година и половина при него в отвъдното се пренесе и майка ни Люба Илиева Янева. Тя почина на почти 95 години. Когато заедно с гората изгоря и къщата ни в Ощава, тя плака много и нито веднъж след пожара не пожела да се качи горе да види какво е останало от нея. Колкото и да я канехме да я заведем, за да се разходи до махалата, тя все ни повтаряше, че няма да преживее да я види изгорена. Но ни правеше впечатление, че майка ни по-малко плачеше за къщата ни, отколкото за гората, която баща ни създаде и повече от половината от нея стана на пепел. До последно повтаряше през сълзи на мен, брат ми и двете ни сестри: „Баща ви, ако можеше да разбере какво стана с гората му, ке се обърне в гроба! Арно, че си отиде. Немаше да го преживее…“

Нашият баща Георги Аврамов е роден на 12 април 1927 година в село Ощава. Учи се отлично в селското училище „Отец Паисий“ и баща му Аврам Янев Каракашев, горд с по-големия син, му обещава, че ако е все така старателен, ще го изпрати да се изучи за даскал в Мелнишката гимназия.

По това време дядо Аврам е уважаван човек и известен общественик в селото ни. Милее за  него, както и за многобройното си семейство. Когато през 1934 година се освещавала новата църква „Св. Теодор Тирон“ в Ощава, Аврам Каракашев, за да даде добър пример на съселяните и на децата си, подарява на църквата икона на Свети Георги, която и в момента може да се види там! С първата му жена имали три деца, още две дошли с доведената му втора жена, след като първата починала. След втория брак имат още четири природени деца, или общо девет. Две от тях починали много рано. Още четири от децата си грижовният баща успял да задоми, преди да почине. Но не му достигнали силите да довърши плановете си за останалите. И на нашия баща не му било писано да стане така, както му било обещано!

През пролетта на 1941 година дядо Аврам умира от туберкулоза. А няколко месеца по-късно нашият баща завършил 7 клас с много добър успех! Но вместо в гимназията в Мелник той, като най-голям от незадомените деца, станал по неволя „глава на семейство“. Цялото домашно стопанство се стоварило на плещите на тринадесетгодишното тогава момче – оране и копане по нивите, косене на ливадите и събиране на храна за животните, грижи за брат му и сестра му /по-големите деца на дядо Аврам вече си имали семейства/… Отчаянието му било страшно! Но не можел да остави брат, сестра и майка на произвола на съдбата. Започнал да  работи и като ратай по къщите, за да изкара някой лев за хляба. И така карал две-три години! Като видял, че няма спасение от все по-нарастващите задължения, баща ни, макар и все още непълнолетен тогава, започнал да се оглежда и да си търси другар в живота.

Така през лятото на 1944 година срещнал майка ми от близката махала Драговци. Сближава ги най-вече мъката от неосъществените им мечти. Оказало се, че и съдбата на нашата бъдеща майка е прекършена почти по същия начин, както на баща ни. Мама учи до трети клас, когато внезапно умира по-големият й брат Георги. Нейният баща я спира от училище, тъй като някой трябвало да поеме неговите задължения в стопанството. Даже и настойчивата молба на учителя на майка ми, който дошъл на крака вкъщи да моли баща й да я пусне да учи, не помогнала. „Ако дойдеш у дома да ми гледаш стоката /животните, б.а./, ке я пусна да учи!” – бил отговорът му!

И така двамата решили да създадат семейство. Но тъй като баща ни тогава нямал навършени 18 години и не бил пълнолетен, трябвало да изчакат няколко месеца до сватбата.

След скромната сватба през март 1945 година, за да изхранва семейството си, баща ни работи на няколко места – по поддръжка на железопътната линия Кулата-София, като ратай по къщите и по стопанството, което си създават с майка ни. Точно в тези години той за пръв път „се сблъскал“ с политиката…

Нашият баща винаги се е смятал за земеделец. Но за неговата съдба и тази на семейството това се оказало лошо! За разнасяне и разлепване на предизборни материали на земеделците в селото за  изборите по онова време властта го прибира в едно мазе заедно с другите младежи от групата на земеделците и с един як бой „ги превъзпитава“. По-лошото от боя е фактът, че нашият баща вече е нареден сред неблагонадеждните и това скоро му било напомнено. Само няколко месеца по-късно вместо да изслужи военния си дълг в армейския инженерен полк в Шумен /където е изпратен отначало/, по донос на човек от селото е върнат обратно и изпратен в поделение на Трудови войски в град Радомир. Оттам с неговата рота заминава да строи пътя от Симитли през село Тросково към границата с Югославия. И така го разкарвали от едно място на друго близо три години, докато накрая като глава на семейство го уволнили.

С половин уста ни е разказвал, че както и повечето хора от селото, е „обработван в едно мазе“ в онова време за това, че не е искал да се пише „македонец“. А мама веднъж ми показа и къщата в селото, в мазето на която „сички стануваа бърже и македонци, и кооператори…“. После дълго време се кореше пред себе си, че не е спазила заръката на баща ни да не говори за онези тежки времена… И аз също все още добре си спомням думата „македонец“ срещу думичката „народност“, записана в стария му паспорт с твърди зелени корици и розови листа вътре с герба на НРБ. Помня и с каква радост всички тогава си получиха новите паспорти, в които хората бяха записани такива, каквито по душа винаги са били – българи!

Та в резултат на всички тези трудности и притеснения на двамата дошло още по-голямо нещастие – на няколко месеца починало първото им дете, момченце. Болката им била много голяма, но през 1948 година се появява на белия свят моя милост и желанието за живот и на двамата бързо се възвърнало.

В края на 1949 година се появила възможност да се изпрати  местен млад човек  да учи в Горското училище в Чамкория /Боровец/ за горски надзирател, от когото селото имало нужда. Спират се на баща ни и той след кратък семеен съвет се съгласява и заминава. Завършва обучението през есента на 1950 година. Назначен е от първи януари 1951 година за горски надзирател в село Ощава.

Знае се, че от много стари времена основният поминък на голяма част от ощавалии е бил свързан с гората. Има много исторически документи, доказващи наличието на „гъсти лесове“ от вековни дъбови, борови и букови гори както откъм левия бряг на Струма, така и откъм Каршияка /Малешевска планина/. Но безразборното и сечене и унищожаване в продължение на векове довело до оголване на почти всички баири около селото, че и по-високо в планината.

И ето това е станало мечта на баща ни в началото на работата му като горски – да се покрият тези места отново със зеленина. И с това започнал. И аз си спомням как често сутрин, когато ние ставахме към 5.00-6.00 часа за окопаване или бране на тютюна, той много преди това ставаше и заминаваше за някой от обектите му – горските разсадници, бригадите по залесяването или секачите високо в Пирин… В началото нямаше техника, нямаше още почти никаква механизация. Трупите се свличаха на местата за обработка и товарене с волове и коне. Свределът за изкопаване на дупки за фиданките, резачките, крановете-товарачи и различните други машини се появиха и улесниха много труда в гората едва през втората половина на 60-те и 70-те години.

Ето при такива условия повече от тридесет и четири години нашият баща с неговите бригади залесяваха баир след баир, дере след дере, докато всички ридове около селото „позеленяха“. А той непрекъснато обикаляше обектите си, контролираше залесяването, окопаването и обгрижването на младите насаждения, винаги се стремеше навреме да изпрати планирания дървен материал от неговия участък за народното стопанство, да осигури дърва за огрев на хората, както и храната за животните под формата на листников фураж.

Не само той, а и всички тогава работеха, без да жалят сили. Спомням си също, че баща ни много добре се сработваше с другите горски в района и най-вече с работниците си. Скоро се появиха и резултатите, с които беше много горд. По възстановяване на горите се работеше много от  всички заети в тази дейност тогава. Затова не беше случаен фактът, че Държавно горско стопанство – село Гара Пирин два пъти, през 1969 и 1971 г., стана национален първенец в съревнованието с останалите стопанства в страната. И много хора от стопанството заслужено бяха наградени за постигнатите резултати…

С няколкото залесителни бригади с работници от селото баща ни буквално преобрази ландшафта около него. През 70-те и 80-те години вече го знаеше цялата страна. С указ на Държавния съвет №698 от  втори април 1975 г. година той беше удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“ и златна звезда, като преди това беше получил значката „Отличник на Министерството на горите и горската промишленост“, „Народен орден на труда“ – сребърен,  през 1969 година – орден „Червено знаме на труда“ – бронзов,  и още много други награди. Той заслужи тези награди за отглеждането на над осемнадесет  милиона  игло- и широколистни горски фиданки за разсад, за залесяването на над 25 000 декара нови гори, за добиването на няколкостотин хиляди кубически метра дървен материал и дърва за огрев…

Намерих повече от двадесет материала под формата на споделяне на опит и интервюта във вестници и списания, в които нашият баща често споменава колко е удовлетворен от постепенното реализиране на тази своя мечта.

Искам с гордост да допълня, че и аз самият имам скромен принос за създаването на тази гора, която за жалост загина. Когато завърших шести клас през 1960 година, работих един месец през лятото на горския разсадник над Хладката баня и по залесяването на терена под височината Света Петка /мястото на последното сражение от Кресненско-Разложкото въстание/. За този труд получих първата в живота си заплата от 52.00 лева. Имаше и много други деца като мен, които вземаха участие както в отглеждането на горски разсад, така и в терасирането /почистване на терена, подготовката на площадките за засаждане/, засаждането и окопаването на младите фиданки. Работата на разсадниците ни беше много интересна, защото едновременно гледахме малките борови фиданки в лехите и големите им братя, които ни заобикаляха отвсякъде. Наред с боровите насаждения тогава се увеличаваха и площите, засадени с акация, бадем, орех, липа, кестен и други видове, с които освен че се укрепваха голите скатове, се създаваха условия за разпространението и увеличаване на дивеча за радост на ловците от селата. Баща ни в началото имаше за помощници двама технически ръководители, които, както и бригадирите, бяха доста строги към работниците, които не изпълняваха точно указанията по залесяването. Те постоянно повтаряха, че „всека работа си има правила и ако те не се спазват, накрая работата излиза ялова“. Това го казвам по повод на факта, че резултатът от работата като залесители се виждаше чак на следващата пролет, когато се отчиташе колко от фиданките са се прихванали и колко брак са направили работниците при залесяването. А по-късно се разбра, че един от мотивите за класиране на Горското стопанство в с. Гара Пирин /сега град Кресна, б.а./ за национален първенец наред с другите е бил именно този с най-високия процент на прихващане на фиданките в участъците на горските от стопанството…

Болно ми е винаги, когато става дума за пожари, независимо къде са станали в страната ни. Особено когато загива млада гора! Така сме научени от малки! Вкъщи постоянно се говореше за гората и планината – за грижи, любов и уважение към нея! Докато бяхме малки с брат ми, баща ни ни водеше с него високо в планината при секачите, по разсадниците или на рампите за товарене на трупи. След като завърши Лесотехническия институт, брат ми продължи делото на баща ни, когато той се пенсионира. Макар че баща ни почина отдавна, на много места по скалите, по-старите къщи и плевни около Ощава и Стара Кресна още стоят надписите с блажна боя, надписани от него, като например „Пази гората от пожар“, „Гражданино, пази гората“ или „Пази гората! Тя е наше благо!“. Такъв надпис още стои и на входа на Хладката баня между двете села!

След дълго мотаене и умуване по български вече научаваме и за добри новини – че се заделят значителни средства и с приоритет започва залесяването на изгорелите участъци в Кресненско! Така и трябва, ако искаме да имаме чист въздух и хубава, красива природа! След отварянето на границите много от нас виждаме с какво старание се пазят горите от съседните и по-далечните страни – грижливо поддържани просеки за пожарните машини, надписи и предупреждения, горски стражари /полиция/, листовки и предупреждения за тези, които отиват в планината, тежки глоби и какво ли не!

Навремето около Нова година баща ни много се ядосваше, когато му искаха документи за рязане на по-големи количества новогодишни елхи, и повтаряше, че „ке ми олекне, като измислят найлонови“, т.е. изкуствени, за да не гинат толкова много дръвчета… Все едно че лично от него ги вземаха…

А сега сме свидетели как тези „мъртви“ горски площи на пожари в резултат на ужасна немарливост и безотговорност от година на година застрашително се увеличават. Това небрежно отношение трябва да спре или поне да се намали! Може би трябва, особено в горещите летни месеци, кметовете и другите административни органи да изискват повече от животновъди и другите хора, извеждащи животни или работещи на открито – подписване на декларации, организиране на по-активно наблюдение /включително и с дронове!/ за евентуални пожари, да се организират още през пролетта екипите за спешни действия при необходимост, да се огледат по райони запасите от вода и техника за гасене според сложността на терена, да се поддържат дежурни средства за гасене при по-високи температури… С други думи, без горите сме загубени!

Гората е наше национално богатство и много трябва да я пазим!”

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

1 Коментар

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *