Refan-728×90-July-2019

Как Дупница от плодородна градина се превърна в център за търговия с автомобили втора ръка на Югозапада

Икономиката на Дупница през последните 80 години преминава през три епохи – царска България, социализъм и демокрация. В това време от район с развито земеделие и индустриален център Дупница се превръща в център на търговия с автомобили втора употреба в Югозападна България.

До 1944 г. бившата Дупнишка околия, в която попадат днешните общини Дупница, Сапарева баня, Бобов дол, Рила, Кочериново и Бобошево, е оживен стопански център. В края на 19-и и началото на 20-и век Дупница е най-големият град в Югозападна България. През този период Кюстендил и Благоевград са били много по-малки като население, а Перник все още е село.

През 1936 г. в Дупнишка околия основният поминък на населението е отглеждането на тютюн. С това се изхранвали осем хиляди семейства, като в 61 села се произвеждали 437 000 кг тютюн. В Дупница тогава се изграждат тютюневи складове, в които работили хиляди жители на Дупнишка околия. Дори и Димитър Димов е посещавал складовете, докато пише романа “Тютюн”.

В околията в този период са отглеждани над 15 000 дка праскови и сини сливи. Дори в село Бистрица, землище, в което са отглеждани праскови през миналия век, все още носи името Прасковите, въпреки че отдавна на мястото се отглеждат 500 дка ягоди.

Насажденията със сливи били толкова, че през 1936 г. 300 000 кг сини сливи са изварени на ракия в казаните в селата и града.
В Дупнишко силно развито е било и лозарството. През 1910 г. върху 34 400 дка са отглеждани различни сортове грозде, но болест свива производството и след 10 години лозовите масиви са едва 4100 дка. Предпочитан сорт бил памидът, който най-много се търсел на пазара в София тогава. Възрастни  дупничани коментират, че американец е донесъл някаква някакъв болест по лозята и умишлено е унищожил лозарството в района. Това твърдение обаче и до днес не е доказано.
В апогея на производството на грозде в Дупнишко са произвеждани по 6 000 000 кг грозде, от което правели 2 000 000 л вино, което е продавано в дюкяните в Дупница.

До 1944 г. в Дупница и околията са били регистрирани 1300 занаятчии – обущари, кроячи, налбанти, грънчари… В индустриална Дупница тези занаяти изчезват. Днес в града има само няколко обущарници. Допреди 10.11.1989 г. е работила и грънчарница срещу ресторант “Рилски езера”. През този период е работила и тухларната в село Яхиново, в която се произвеждали по 8000 цигли и 4000 тухли на месец.
В Дупница е имало Земеделска банка, която е била клон на БНБ, твърдят историци. Офисът на банката бил на второ място след София по банкови операции на ден и на 16-о място в България по движение на финансови средства.

След преврата на 9 септември 1944 г., който заварва Дупница като развит земеделски район, са одържавени земи, животни и дюкяни. Местните хора остават без поминък.
През 50-те и 60-те години на миналия век Дупница вече не е околийски център. Държавата се дели на окръзи, а не на околии, и въпреки че Дупница е по-голям град, партийните дейци тогава решават Кюстендил да е окръжен център. И до ден-днешен дупничани не могат да понесат, че градът е бил пренебрегнат. Дори на барикадите в Дупница през 1997 г., по време на протестите срещу правителството на Жан Виденов, местни хора поискали от политиците на национално ниво, които тогава идвали в Дупница, градът да стане областен център, но въпреки обещанията им все още е община, която има намерение да се развива в областта на туризма за в бъдеше.
В това време от земеделски район община Дупница се превръща в индустриален център. Откриват се предприятия на военната промишленост, завод за ремонт на автобуси, консервната фабрика “Рилска малина”, завод за асансьори, развива се фармацевтиката. Тогавашното ХФК произвежда лекарства не само за вътрешния пазар, но и за Арабския свят.

Във военните заводи “Хо Ши Мин” и ЗИО /Завод за инструментално оборудване /са работили по 500 души стругари и фрезисти. В “Хо Ши Мин” са произвеждани противогази и части за руски военни радиостанции. В ЗИО – специални части за военната промишленост.
В периода на изграждането на заводите селата се обезлюдяват. Хората от селата тръгват към града, за да търсят работа, и се устройват да живеят там. Допреди 10-15 г. в Дупница е имало средно училище за обучение на кадри за заводите в града – шлосери, фрезисти, електроженисти… В момента в Дупница има глад за такива специалисти. Средната възраст на шлосерите и електроженистите е 57 г.

Двата завода са приватизирани през 1998 г. На административната сграда на “Хо Ши Мин” все още стои старият надпис. В момента там на един етаж се помещава шивашки цех. В малък цех, останал да работи, се почистват от ръжда празни гилзи за патрони и се подготвят за оръжейните заводи. Преди 10-ина години грък отвори там цех за изработване на плочки. В бившето ЗИО на мястото на машините за оръжейни части шивашки цехове са наредили шевни мишини и шият на ишлеме.
Работниците в двата военни завода в това време получавали и по-високи заплати спрямо средната. В Дупница тогава се открива и завод за ремонт на автобуси “Чавдар” и камиони “Татра”. Над 700 души работят в предприятието, ремонтират се всички автобуси на столицата и съседните окръзи. Авторемонтният завод и обувният завод “Гарант” бяха купени от бизнесмена Давко Давков от Дупница, който тогава създава ФС “Холдинг”.

В завода за асансьори навремето се трудили над 500 души. Почти всички асансьори в блоковете в Югозападна България са произведени в Дупница. Заводът обаче беше приватизиран и в момента произвежда ескалатори по поръчка. Дори ескалаторът в студиото на “Шоуто на Слави” е произведен в Дупница.
В консервната фабрика “Рилска малина” се произвеждали консерви основно за руския пазар и Германия. Милиони буркани с ябълки по руска рецепта – мариновани с оцет, вода, сол и канела, произведени в Дупница, са изядени от руснаците за мезе с водката.

Работничка в “Рилска малина” разказа за времето, когато е работила на няколко смени в комбината: “Цели влакови композиции тръгваха всяка седмица за Русия. Милиони буркани с компот асорти, пълни с ябълки, круши и праскови, сме пълнили и изпратили за Русия. Работехме на три смени през лятото. Идваха и бригадири – студенти и ученици. Германците предпочитаха компот от бели череши. Със специални препарати избелвахме черешите и те от червени ставаха бели, но всичко това ставаше под специален контрол. Те не връщаха продукция, когато в бурканите имаше червеи. Това според тях беше критерий, че плодовете не са пълни с препарати и нитрати. Произвеждахме плодово мезе за водка. Правехме го от обелени ябълки в марината, като тази за краставички, но не слагахме копър и чесън, а канела. Бивш шеф на “Рилска малина”, няма да му назова името, напусна шефския пост и отвори частен цех за преработка на плодове. Той докарваше зелени маслини от Гърция и с малко количество течна сода каустик ги правехме черни. Работехме на смени, но и получавахме добри пари. През 1998 година приватизираха предприятието и много хора останахме без работа”, разказа бившата работничка, която в момента е пенсионерка.

Във фармацевтичния гигант ХФК по това време работят над 3000 души от община Дупница. Голяма част от произвежданите лекарства са износ. Работещите в завода получават най-високите заплати в региона. От спестявания от заплатите те купували апартаменти, сторели големи жилища… Стандартът им на живот бил по-висок от този на останалите жители на община Дупница. В момента производството е свито и в завода работят около 800 души.
В Дупница работеше и специално предприятие за хора с увреждания – ТПК “Желю Демиревски”. И то не бе подминато от приватизацията и днес са останали само порутените сгради в кв. “Ценеви”. В така наречената инвалидна кооперация работа са намирали около 200 души с различни физически увреждания. Произвеждали домашни кожени чехли. Имало е цехове за бродерия и бакелитови изделия. През този период на икономическо развитие населението в общината било близо 60 000 души.

След 10 ноември 1989 г., с настъпването на демократичните промени и след приватизационните процеси се затварят големи предприятия, хиляди жители на общината заминават за Италия и САЩ да търсят препитание. При преброяването през 2011 г. жителите на община Дупница вече са малко над 42 000 души.
След като напускат родните си места и заминават в чужбина, много дупничани виждат възможност да изкарат повече пари, като докарват автомобили втора ръка от чужбина и ги препродават тук. Така се слагат основите на основния източник на средства и поминък в Дупница днес – автокъщите.

Председателят на Сдружението на автотърговците в Дупница Вергил Кацов разказа за читателите на в “Струма” как е тръгнал бизнесът с автомобили втора ръка в Дупница: “В зората на демокрацията много хора от община Дупница тръгнаха по чужбина. През първите години се вкарваха автомобили от Австрия и Германия. Отиваш, купуваш кола на старо и я докарваш в Дупница. Продаваш я, връщаш се и купуваш две… Така се сложи началото на този бизнес, преди да се отворят автокъщите. Колите се продаваха в дворовете на къщите на продавачите. Към 1998-2000 година започнаха да се отварят автокъщи и да се внасят автомобили с автовози от Италия. И до днес основният пазар е внос на автомобили от Италия”, разказа В. Кацов.

В момента в Дупница има над 120 официално регистрирани автокъщи. Точният брой на автотърговците не се знае. По улици в селата има наредени по десетина автомобила, обявени за продан, без регистрирана автокъща.

Търговията с автомобили втора ръка и шивашките цехове днес са основата на икономиката в Дупница. Стотици жени работят в шивашки цехове, които шият на ишлеме. Само в цех за обувки, собственост на италианец, около 500 души шият саи.
ЙОРДАНКА ПОПОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *