Refan-728×90-July-2019

Как преди век цар Фердинанд, политически лакеи и лъжепатриоти тикаха България в капана на Първата световна война

Тази година се навършват 100 години от Ньойския договор – крахът на бляна за Санстефанска България. Трагични събития, свързани с Вътрешната Македоно-Одринска организация (ВМОРО), бореща се за Македония, чиято свобода бе съдбовна мисия на Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, Пейо Яворов. За жалост историята на ВМОРО не е само образец на бележит героизъм и саможертва, но е белязана и с енигматичното (загадъчно) поведение на нейни вождове. Някои от тях, особено след демократичната промяна 1989-та, неоказионни историци и трапезни патриоти превърнаха в модни икони.

Първата световна война като събитие, “кръстосало вътрешни с външни (геополитически) фактори, се оказа “пробен камък” за патриотизъм или предателство, доколкото чрез трагичните си резултати показа релефно фаталността на избора, който политическият елит направи в посока губещия блок. През 1914-1915 г. две мощни противостоящи групировки – Централните сили (Германия, Австро-Унгария) и Съглашението (Франция, Великобритания, Русия) – се борят да привлекат на своя страна България, заемаща ключово стратегическо място на Балканите.

По резултатите от войната, по непрежалимите загуби на огромни територии с коренно българско население се вижда геополитическата слепота и дипломатическо бездарие на Фердинанд и слугинската политическа клика. “Моментна снимка” на Македония в края на 1912 г., представена от полския учен Антони Гизаго, доказва: “В този драматичен момент ситуацията е следната: Почти цяла Вардарска Македония се намира в ръцете на сръбските войски. След като на Белград е отказана възможността да присъедини част от Албания и да получи достъп до Адриатика, той увеличава своите искания по отношение на Македония. Сърбия вече не е склонна да дискутира по въпроса за окупираната от нейните войски т. нар. “спорна зона”. Тя не желае арбитраж относно принадлежността на тази територия, обявена от нея за своя “законна военна плячка”. Освен това сърбите поставят на дневен ред искания и за части от “безспорната” българска зона, които включват изцяло български градове – Велес, Прилеп, Битоля и Охрид. Същевременно 80% от Егейска Македония заедно със считания за македонска столица Солун са контролирани от гърците, които ревностно поддържат претенциите си за “линията Коромилас”. Българите контролират само най-източната част на Вардарска Македония (градовете Струмица, Берово и Кочани с околностите), а в Егейска Македония само териториите между Солун и р. Места. Прецизният поглед на Балканската карта подсказва фаталните последици от
ПАГУБНИЯ
МАКСИМАЛИЗЪМ
НА ОБЕЗУМЕЛИТЕ

от поражението в Междусъюзническата война (1913 г.) нашенски политици воглаве с мегаломана Фердинанд. Загубата на почти цяла Македония ражда фанатичен максимализъм: да си я върнем цялата, на 100%. Максимализъм, като раков метастаз, обладал Кобурга и бездарната политическа клика, за жалост поразява и ВМОРО, дето диктува Тодор Александров.
Пагубният максимализъм, по особен начин свързан с разгрома, се оказва бумеранг, чийто “откат” през Междусъюзническата война “свежда на нула” блестящите победи на българската армия, прави напразни хилядите човешки жертви. Разгромът беляза в черно Фердинанд, в нарушение на Търновската конституция, дал в нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г. фатална заповед за нападение над сърби и гърци.

За да дойде най-лошото: двата фронта (срещу Сърбия и Гърция) стават четири! Открити от Румъния и Турция. Първата ще получи Южна Добруджа, а Турция си връща Одринска Тракия. България губи 9/10-и от Македония, включително “безспорната” зона. От Македония й остава само Пиринският дял плюс Струмица и околността, както и Беломорска Тракия между реките Места и Марица (виж картата).
И днес, както вчера, фиксирани болезнено в Македония, не осъзнаваме загубата на България с отнемането след световната война на Беломорска Тракия. На въпрос “има ли фатализъм в историята и съдбата на народите”, отправен през 1997 г. към големия, за жалост безвременно напуснал ни голям историк проф. д-р Милчо Лалков, отговаря: “Фатализъм може би е силна дума и хипербола, аз бих я нарекъл геостратегическа предопределеност. Лично аз считам, че оттогава насетне, когато България се превърна в централно-балканска държава, която има излаз само на едно море, в зависимост от всички съседи, които имат да й дават; които обаче имат претенции, че все още имат да вземат от нея; това беше тежка, неблагоприятна и със сериозни исторически последици орис. Да, съвсем друго щеше да бъде, ако ние бяхме запазили нашия излаз на две морета. Тогава щяхме да бъдем държава с централна стойност и изключително значение на Балканите. И това щеше да определи интересите на Великите сили към нас, от една страна, и от друга – щеше да засили неимоверно респекта, престижа, с който ние бихме се ползвали в европейския свят”.

Големият немски социолог Макс Вебер казва: “В политиката има два смъртни гряха: да не защитаваш никаква кауза и да нямаш никакво чувство за отговорност”. Фердинанд, социопатът със “студена синя кръв”, притежава и двата. Каква кауза е театрално да искаш да влезеш на бял кон в Цариград, да те короноват като византийски император, безумно преследвайки параноиден блян, и в резултат на неосъществената прищявка да загубиш 9/10 от Македония! Това става 1913 г. И когато бързо настъпва разгромът на четирите фронта, Фердинанд не поема отговорността, абдикирайки от трона.
Това, че на 4.07.1913 г. на власт идва кабинетът на германофила д-р Васил Радославов, не е случайно. Също сатанински обладан от параноидния блян да притежаваме цяла Македония. За немския възпитаник върховистът М. Думбалаков пише: “Максималистическите му концепции по националния проблем събираха около него, от една страна, всичко, което по-чувствително изживяваше трагиката на племето и, от друга страна, което бе премного експанзивно и буйно, готово да изгори в пламъците на реванша”.

Под “премного буйно и експанзивно”, се подразбира тогавашният ЦК на ВМОРО, недостижимо под висотата на Гоце Делчев, Даме Груев и Яне Сандански. На максималистичния реваншистки вой “цяла Македония е наша!”, най-яростен, фанатично-безумен агент бе ЦК на ВМОРО, дето “първа цигулка свири” Т. Александров. Това се вижда по стратегията на нарушения баланс на целите спрямо Тракия и Македония. Доказват го тесните връзки на ВМОРО с младотурския шовинистичен режим, установени 1914 г.
И се пръква парадокс. Същите централисти (Хр. Матов и Т. Александров), яростно обвиняващи 1908-1910 г. Яне Сандански за “предателското” сътрудничество с младотурците, 6 години по-късно правят същото, нарушавайки баланса в подхода към Македония и Тракия. Като сключват безпринципен, вреден съюз с Истанбул. С примитивния аргумент: в Македония има значително турско население. Ползата от съюза с младотурците е нулева, за да “оправдае” пожертването на Тракия. Така София и ВМОРО “развързват” ръцете на младотурците в Одринска Тракия. Резултатът: българско население е буквално изтребено и прогонено, оставайки огромни имоти.

Непосредствено след националната катастрофа Фердинанд, макар в деликатно положение след Букурещкия мирен договор 1913 г., намира в лицето на В. Радославов и Т. Александров послушни инструменти за продължаване авантюристичната си политика. Именно 1914 г., зад гърба на народа и ред партии, Фердинанд почва тайни преговори. С Германия и Австро-Унгария, но и с петвековния ни поробител Турция. Готви се кървав реванш.
Какво е поведението на
ЦК НА ВМОРО В
НАВЕЧЕРИЕТО НА ВОЙНАТА,

когато двете групировки се опитват да привлекат България с примамливи обещания.
Историкът Д. Гоцев: “Дипломацията на Съглашението предлага България да воюва срещу Турция и да си възвърне териториите в Тракия по линията Енос-Мидия, дадена на България след първата Балканска война по силата на Лондонския мир (17.05.1913 г.). За териториите в Македония, взети от Сърбия и Гърция по Букурещкия договор, дипломацията на Съглашението предлага голяма част от Македония да бъде върната на България, но това да стане след войната, когато Сърбия получи територии от Австро-Унгария, а Гърция – територии в Мала Азия за сметка на Турция”.

Обещанията на Централните сили са коварен “парцал, натопен в мед”, удовлетворяващ и най-върлия фанатик. “Дипломацията на Централните сили от своя страна, прави по-конкретни и по-приемливи за България предложения. По отношение на Турция Централните сили се ангажират да посредничат за коригиране на българо-турската граница в Тракия в полза на България. По въпроса за Македония са категорични, че тя трябва да се върне изцяло на България”.

Така в лицето на ВМОРО Берлин и Виена спечелват силен, напорист и гласовит съюзник, открито лобиращ за присъединяване на България към Централните сили.
Възелът на интригата около привличането на България на страната на Централните сили се заплита на 9.08.1914 г., когато германският посланик във Виена Хайнрих фон Бьогендорф праща шифрована телеграма до немското външно министерство. От нея става ясно, че “австрийският военен аташе в София Лакса е инструктиран от ген. фон Хьотцендорф за желателна операция срещу Сърбия”.

Това е сигнал към австрийските секретни служби “да действат”. “В края на 1914 г. – отбелязва Дечо Добринов – е разработен т.нар. “план Розелиус”. Предвиждал да се отпусне финансова помощ на ВМОРО за въоръжаване и изпращане на една 25 000 армия в Македония. Вкарването й в бой в тила на сръбската войска, съчетано с навлизането на чети от България, ще се представи като чисто българска инициатива, ще компрометира българския неутралитет и в крайна сметка ще принуди България да влезе във войната”.
Кървав плод на “план Розелиус” ще стане Валандовската акция от 20 март 1915 г.
Сред мислещите историци се спори: е ли са
Т. АЛЕКСАНДРОВ И
АЛ. ПРОТОГЕРОВ
ТРОЙНИ АГЕНТИ –

на София, Берлин и Виена?
Несъмнено, обслужват двореца и правителството. И имат общи съюзници – Централните сили, обещаващи цяла Македония, ако България се присъедини към тях. М. Думбалаков: “Делегирали всичките си права на Радославова и с отслабнал революционен морал, за да му се противопоставят, македонските дейци престъпно минаха на безрезервна услуга на тогавашното правителство. Така начена злополучната игра на взаимовъздействието. Злодейската ръка, която дирижираше, оставаше невидима за късогледите. Някои я виждаха, но материалната изгода притваряше очите им. Когато предупреждавах некога Радославова при посещението на Т. Александров и Ал. Протогеров, аз бях видел твърде вярно. Но бях пропуснал да съобразя, че и Васил Радославов бе от още по-лошо тесто”.

Един друг автор, несъмнено по-компетентен, заради достъп до секретни архиви – Благой Видов, визирайки Т. Александров, отбелязва: “Човекът, който от 1910 година до 1918 година бе пионка на злодея на българската нация Фердинанд Кобург. Човекът, който изпълнявайки заповедите на немския агент, организира в Македония прословутите Магарешки атентати през 1911-12 година и направи неописуеми поразии и страдания на българското население само и само да улесни гробокопача [Фердинанд] на България, да сключи съюз със съседите и подели Македония”.
Визирайки 1911 г., Бл. Видов продължава: “За много кратко време Т. Александров взе юздите на организацията. За Фердинанд това беше изгодно, нему беше нужно да има на свое разположение организацията, да я използва за постигане на своите цели. И моментът бе такъв, че Т. Александров му бе нужен. Слушайки своите господари – немците, Фердинанд взе инициативата за образуване на Балкански съюз против Турската империя. Нужно беше да се направят в Македония известни провокации, които щяха да подпомогнат за образуване на Балкански съюз. И тази именно роля Фердинанд възложи на Тодор Александров, [който] започна с т. нар. “магарешки атентати”, от които Фердинанд беше крайно много доволен”.

Ето колосалната отлика между Гоце Делчев и Т. Александров. За разлика от Гоце Делчев, забраняващ атентати в селища с преобладаващо българско население, а в райони с турско и друго население, Т. Александров преднамерено върши обратното. Бл. Видов: “Тези атентати не бяха нито на железопътни и шосейни мостове, нито на складове, а на площадите през пазарни дни в градовете на Македония, когато обикновено се събират най-много хора. Натоварени магарета с дърва или жито, а между товара монтирани адски машини с часовници, се пускаха да се движат из пазаря. Адските машини избухваха, нанасяйки поражения на ония, които в момента са около магаретата, безразлично българи или турци. Най-известните “магарешки атентати”, устроени от Тодор Александров, станаха в Кочани, Гевгели, Щип, Кавадарци и Радовиш”.

Фактите: Т. Александров de facto става агент на двореца във ВМОРО още 1910-1911 години. И съвсем “естествено”, когато през септември 1913 г. премиер става германофилът В. Радославов, Т. Александров работи и за правителството. Общото между Фердинанд и споменатите “революционери” е, че “работят” за повече от една държава. Двойни агенти. В ЦРУ подразбират “агент, използван за оперативни цели едновременно от две или повече разузнавателни служби”. По тази “формула” и Фердинанд е двоен агент, но от по-висока класа – агент за влияние (на Берлин и Виена). А споменатите членове на ЦК на ВМОРО го надминават. Те са тройни агенти (на двореца, на немските и австрийски спецслужби).
Нашият историк Д. Добринов: “Почти веднага след избухването на войната представители на австро-унгарски и германски тайни служби установяват контакт с Т. Александров и Ал. Протогеров. Двете воюващи държави имат намерение да използват бойната сила на ВМОРО не само за диверсии в тила на сръбската армия, но и да изнудят България да се намеси във войната на тяхната страна”.

Чудовищен продукт на престъпното сътрудничество на надяналите тъмни плащове на тройни агенти Александров и Протогеров се оказва днес възпятата от недоучени учени и чеверме-патриоти Валандовска акция (20 март 1915 г.). Всъщност операция, финансирана и технически обезпечена от австрийските спецслужби. Възложена на ВМОРО с цел провокиране по-бързото въвличане на България в капана на войната.
Практически вербуването на Т. Александров и Ал. Протогеров става есента 1914 г., непосредствено след избухването на Първата световна война. М. Думбалаков: “Чрез австро-унгарското военно аташе в София полковник Лакса Александров и Протогеров беха преговаряли и учредили постоянна връзка с австрийската главна квартира”.
На върховиста няма как да не вярваме. Самият той описва своето вербуване със спомени (“Презъ пламъцитъ на живота и революцията”)
Седем месеца преди България официално да натикат във войната, на 20 март 1915 година във Вардарска Македония
СЕ ПРОВЕЖДА
ВАЛАНДОВСКАТА
ПРОВОКАЦИЯ.

Целта? Историкът Ал. Мирков: “Избухването на Първата световна война и навлизането на австро-унгарската армия в Сърбия са посрещнати с надежди в средите на ВМОРО. Нейните водачи Тодор Александров и Александър Протогеров не крият симпатиите си към Тройния съюз. Четите на организацията засилват своите атаки срещу важни обекти в областта. В тази обстановка австро-унгарската дипломация разработва план, който преследва двоен ефект. От една страна, се цели прекъсване снабдяването на сръбската армия през Солун. Неприкрит е и стремежът за компрометиране на българския неутралитет и въвличане на България във войната”.

В какво се изразява “австрийската следа”? Ал. Мирков: “С отговорната мисия е натоварен военното аташе на Австро-Унгария в София полковник Владимир Лакса, хърватин по произход. В края на 1914 г. той започва преговори с Александров и Протогеров. Виена се задължава да отпусне 100 000 златни франка за закупуване на оръжие и динамит. Двама австрийски офицери заминават за България с част от сумата, а останалите пари са предоставени на разположение на полк. Лакса по сметка в Балканбанк. Организирано е прехвърлянето на пушки и взривни материали, с които да се въоръжат четите на организацията. Ръководителите на ВМОРО предлагат акцията да се осъществи по долината на река Вардар. Това става със знанието и негласната подкрепа на българското правителство. В ранните часове на 20 март 1915 г. около 1000 четници, начело с члена на Централния комитет на организацията Петър Чаулев, както и турска чета, водена от Хюсеин Хаки бей, нападат сръбските части в трите укрепени пункта Валандово – Пирава – гара Удово. Граничните застави са превзети в движение, а помещенията са подпалени. Към 10 часа сръбските войски са разбити и прогонени от Валандово”.

Но двамината ЦК “борци” за Македония не се интересуват от последиците. А те са: “На следващия ден сръбското командване насочва от Скопие към Валандово един пехотен полк с картечници и оръдия, който превзема и опожарява града. Издадена е безпощадна заповед: “Да се избива всичко старо от българското и турското население. Живи да остават младите, които ще станат чисти сърби”. Същата участ сполетява и Удово и околните села. Хиляди българи и турци се втурват да търсят спасение на българска територия, преследвани от картечен и артилерийски огън. На 22 март около 6000 нещастни бежанци прекосяват българската граница, а на следващия ден сръбските войски успяват да затворят демаркационната линия”.

Акцията няма особен ефект, но “почерня живота” на хиляди македонски българи. И какво от това! На 5.01.1916 г. в Ниш германският кайзер Вилхелм II лично връчва на Т. Александров “Железен кръст”.
Позорното е, че с полк. Протогеров организират провокация срещу собствената си родина. Това поведение “се връзва” с неочаквано откритие през далечната 1951 г. на днес почти неизвестния, но голям български учен Туше Влахов. За него ни открехва Дино Кьосев: “В същото време Т. Александров и неговите хора се поставили всецяло в услуга на германо-австрийския Генерален щаб и организирали за него събиране шпионски сведения. Както Туше Влахов установил по оригинални документи в архивата на бившето българско Министерство на войната, зетят на Т. Александров, Михаил Монев, и агентът на военното разузнаване Владимир Каназирев събирали поверителни сведения в Петербург, гдето се числели на служба в българската легация, и чрез дипломатически куриери ги пращали до Тодор Александров, който от своя страна ги предавал на българското разузнаване и на германо-австрийския генерален щаб”.

Не е ли това клевета срещу “светлия лик” на Т. Александров? Не. Горният факт намира потвърждение в биографията на Михаил Монев, писана от неговия син Никола М. Монев, по спомени на бащата. Първоизточникът се намира в Държавен архив – Благоевград. Там четем: “До Букурещкия мир Монев е в щаба на Трета армия. След това е назначен като домакин-счетоводител в българската легация в Петербург. В Петербург е имал пълномощно от ВМРО да я представлява там. В качеството си на пълномощник на организацията е имал срещи с мнозина видни политически лица там. Задачата на Монев в Петербург била да следи за отношенията на Царска Русия към балканските народи и на кои от тези народи евентуално ще даде своята подкрепа. Сведенията Монев изпращал на Тодор Александров”.
Паралелно с подготовката на Валандовската провокация по заповед на Фердинанд Т. Александров подготвя физическото отстраняване на вожда на серчани Яне Сандански, върху който тежи “смъртна присъда”, издадена заради убийството на прикритите върховисти Ив. Гарванов и Борис Сарафов ноември 1907 г. от Т. Паница. Това пише още 1954 г. Дино Кьосев, днес забравен, заради марксисткия си светоглед и македонизъм историк. Ето фактът, изчистен от идеологически клишета: “През пролетта на 1915 г. Струмишка околия била превърната в истинска военна база, откъдето чети, организирани от Александров и Протогеров, съвместно с турски чети, дошли от Турция, вършели провокационни нападения в района на Удово, Валандово и Демир капия. Брънка в подготовката на новата война било и убийството на Яне Сандански, извършено на 22 април 1915 г. в пиринските дебри от убийци, изпратени от цар Фердинанд и Тодор Александров”.

Става дума за щателно планиран
ЗАГОВОР ЗА
ОТСТРАНЯВАНЕ НА
ЯНЕ САНДАНСКИ.

Противостоянието Сандански – Александров никак не е случайно. “След неговата [на Даме Груев] смърт – пише Благой Видов – обаче враждите [между двете течения] се проявиха в остра форма и се установи в организацията окръжен феодализъм. Скопският революционен окръг, начело на който стоеше Христо Матов, отхвърли решенията на Рилския конгрес и възприе идеята за самоуправление, с което се хвърли бацилът на разложението. След него идеята за самоуправление възприе и Струмишкият революционен окръг, начело на който стоеше Хр. Чернопеев; както и Серският революционен окръг, ръководен от Яне Сандански. Особено остра беше враждата между Скопския и Серския революционен окръг. Тя стигна своята връхна точка, след като серчани приведоха в изпълнение смъртната присъда над Иван Гарванов и Борис Сарафов. Болезнено амбициозният Христо Матов бе силно засегнат от премахването на двамата му другари. И той трябваше да се потруди да попълни тяхното място. Така излезе на сцената Тодор Александров, когото Хр. Матов облече с голяма власт”.

Крахът на България в Междусъюзническата война лято 1913 г. създава предпоставки за заговор срещу главния виновник за първата национална катастрофа – Фердинанд. Бл. Видов описва опит на Яне Сандански да убеди лидери на основни политически партии да изгонят от страната престъпния цар. М. Думбалаков свидетелства: при екзарха били Т. Александър и Ал. Протогеров. Че посещението било с разузнавателна цел, е несъмнено. То е отразено в дневника на екзарха: “Протогеров и А. Тодоров дохождаха преди 10 дена”. Нищо че името на последния е сгрешено: просто личното и фамилно име са с разменени места.
Че посещението на Тодора и Александра било подло шпионско, разкрива М. Думбалаков: “В една среща, която Тодор Александров и некои негови другари беха изпросили от екзарха, Негово Блаженство бе изразил отрицателното си отношение към официалния курс на ръководената от цар Фердинанд външна политика. Т. Александров, който привидно бе споделял схващанията на екзарха и бе отправил жестоки укори срещу царя, напущайки Светия синод, се бе вмъкнал през задните врати на двореца, донасяйки чутото”.

Втората голяма личност, притесняваща Фердинанд, е Яне Сандански. След Междусъюзническата война се занимава с лозарство и винарство. От време на време го посещавали другарите му, а той в събота яздел на кон до Мелник, обикалял дюкяните и увещавал търговците да не мамят хората и да продават евтино.
След като законопроектът за амнистиране на серчани на 26 юли 1914 г. бил внесен и одобрен без изменения, това позволило на Я. Сандански открито да обяви позицията си относно положението на македонските българи под гръцка и сръбска окупация. С възстановени граждански и политически права Яне провежда съвещание на серчани в манастира “Св. Богородица” до Неврокоп. Двата основни въпроса, за които следва да се вземе решение, са: коя партия трябва да подкрепят в бъдещи избори и каква да бъде ролята на България във войната между Антантата и Централните сили. Сандански приема, че е невъзможно България да остане неутрална и тя ще бъде принудена да се присъедини към някоя от страните. Решено е да се свали прогерманското правителство на Радославов. След съвещанието Сандански тръгва да търси съмишленици сред опозицията, лобираща за Съглашението.

Пристига в София края на август – началото на септември 1914 г. Тричленната делегация (Яне Сандански, Михаил Герджиков, Кр. Станчев) се среща последователно с лидерите на Демократическата партия Ал. Малинов и Андрей Ляпчев, с Иван Ев. Гешов, с дипломата Григор Начович. Но инак печените “полит-динозаври” треперели и мълчали, заслужавайки Яневата ирония: “Да си вървим. С тия пипонари нищо не може да се направи!”
Яне предложил да посетят българският екзарх Йосиф I. Парадокс! Екзархът е религиозен вожд, а Яне и Герджиков – анархисти-атеисти. Но по казуса “Фердинанд” били на едно мнение. В началото на септември 1914 г. го посещават. Екзархът казва: “Докато Фердинанд е у нас, докато е жив, той не ще позволи на българските военни и граждански водачи да се еманципират от неговото опекунство, от неговото влияние, от моралния гнет, в който ги държи. Ето защо аз казвам: Благословена да е ръката, която ще повали Фердинанда. Който стори това, ще бъде най-големият благодетел на България”.

Няма как царят да не е научил за срещите на Сандански и другарите му с видни опозиционни лидери, за визитата при екзарха. Публична тайна била взаимната неприязън между екзарх и цар. Статутът на екзарха на духовно-религиозен вожд му забранявал намеса в политиката, но пък Яне Сандански се откроил като личност свръхопасна за Фердинанд. Този факт драматично ускорява гибелта на Яне.
Поради липса на политическа подкрепа Сандански се отказва от плана. Задоволява се с остра телеграма до Фердинанд, чернова от която днес се съхранява в Регионалния исторически музей в Благоевград. В нея го заплашва да не води страната против Русия”.
За убийството на Яне Сандански Благой Видов пише: “За Фердинанд и Тодор Александров оставаше само една пречка, и то бе Яне Сандански, който със своята Серска група застана на страната на опозицията в България, против готвения съюз с Германия и Австро-Унгария. И на 22 април 1915 г. Яне Сандански бе убит в Пирина от агенти на Тодор Александров – Стоян Филипов и Стоян Мълчанков, и пътят на Фердинанд бе разчистен за действие с развързани ръце”.

Два месеца по-късно, на 20 юни 1915 г. след продължително и тежко боледуване предава Богу дух екзарх Йосиф I. Фердинанд открито ликува и отказва да присъства на погребението му. И вторият враг изчезва в небитието.
Бедата, трагедията на ВМОРО е в това, че през трите войни за национално освобождение – двете Балкански и Първата световна война – ВМОРО става оръдие за налагане на прогерманска ориентация. Дело не на естествени, вътрешни лидери от типа на Гоце Делчев и Яне Сандански, лидери, независими от двореца. След 1910 година ВМОРО е “яхната” от дворцови копиеносци. Протогеров е доказан върховист още преди Илинденското въстание, когато в 1902 г. вдига Горноджумайското “въстание” против волята на Гоце и Яне. А “звездата” на Т. Александров изгрява благодарение политическия му кръстник Христо Матов. И двамата отстъпват от позицията на Гоце Делчев, Даме Груев и Гьорче Петров за ненамеса на ВМОК във Вътрешната организация.

С гибелта на Яне Сандански и кончината на българския екзарх Йосиф I от обществения хоризонт изчезват личности, имащи качеството да противостоят на мегаломанските войнолюбиви планове на Фердинанд и обслужващите го “дворцови войводи” на ВМОРО. България бавно, неусетно от края на лято 1915-та се “плъзга” към кървавия конфликт. София прави пагубен избор, заставайки на страната на губещите Велики сили. Как става това си заслужава специално внимание.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Териториaлни промени след Балканските войни 1912-1913

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *