Кекав патриотизъм: Утешителни прегръдки и бравурна подкрепа от „Дондуков“ 1 и 2 прикриват кусурите на несъстоятелната ни дипломация за Северна Македония

Да не знаеш, а да си мислиш, че знаеш, е най-лошото незнание.

Сократ

Българската история, за жалост, е несамостоятелна история на ред поражения. Особено в дипломацията. Там бъкат ли бъкат. След промяната през 1989 г. се дължи на назначени, по партийна линия, случайници, оглавили Външно министерство. Министри, непознаващи националната история и култура. Но пък компенсаторно и комплексарски фъфлещи скучни слова на светли годишнини. Най-пресен случай – парламентарната г-жа Киселова, примерно, следваща сухия изказ на президента Радев. Който, наближавайки края на втория си мандат, така и не намери време да вникне в същината на македонския въпрос, ключов в балканската ни политика…

Тези дни София, без да се усети, за кой ли път демонстрира единство в поражението. Неспособни да вникнат в същностните причини за невървежа на българо-македонските отношения управляващи и опозиция смешно-тъжно демонстрираха бравурна подкрепа и утешителни прегръдки към Любчо Георгиевски, шеф на закрития от властите Културно-информационен клуб „Иван Михайлов“ в Битоля.

Вчера протест на ВМРО-БНД блокира движението за ГКПП „Златарево” – Ново село на границата с Република Северна Македония, настоявайки София да наложи вето на РСеверна Македония, докато Мицкоски е на власт. Изпаднал в летаргия (след излизането от властта) Кр. Каракачанов заплаши: „Никакви преговори със Северна Македония. Няма Макрон, няма Фон дер Лайен България има свои интереси. Второ – черен списък на журналисти, прокурори, съдии, които са ангажирани с тази антибългарска кампания. Някои от тях имат българско гражданство“.

Малцина в София подозират горчивата истина. Г-н Л. Георгиевски, в чийто патриотизъм не се съмняваме, играе ролята на „агнец“, пренесен в жертва не само на зоологическия македонизъм, но и на историческата слепота и липса на прагматизъм у нашенските управници. Чиято обединяваща черта, по отношение защитата на националният интерес, е МАЛОДУШИЕ, прикрито с менторско поучение към съседи и политически противници. Тук завършен спец се оказва обитателят на „Дондуков“ 2. Вече втори мандат „сърфира“ в небето над родината, поучавайки що е това демокрация и где са ни кусурите. Забравя народна мисъл: когато „сочиш с пръст“ другите, останалите четири сочат към теб!

Разбира се, националното предателство на официална София към македонските българи в Повардарието, преименовани на „македонци“, и онези в Пиринска Македония стартира 1945 г. Точно преди 80 години по времето на „вожда и учителя на българския народ“ Георги Димитров.

Едва през 1962 г. Тодор Живков се осмелява да даде отпор на претенциите на Белград и Скопие над Пиринския край. Откривайки Държавният текстилен комбинат „Гоце Делчев“ в Благоевград неочаквано изрича високо: „В Пиринския край живее и работи патриотично българско население“. „Неочаквано“, защото думите са в разрез с Димитровската линия, дотогава обслужваща македонизма.

Съдбовно се оказва решението на Живков да свика март 1963 г.

ТАЕН ОТ КРЕМЪЛ ПЛЕНУМ НА ЦК НА БКП.

Той слага край на Димитровското наследство, обслужващо Кремъл и Белград. И нещо невиждано! За пръв път пленум на ЦК се провежда без съветски посланик! Заслуга изцяло на Живков. Макар още малцинство в Политбюро, рискува. „Подкрепа нямаше – признава той – нито от съветска страна, нито лично от Хрушчов… Всички стояха зад съветската теза, свързана с Република Македония – има македонска нация, история, култура, език. По т.нар. „македонски въпрос“ бяхме в пълна изолация“.

До последния момент докладът на Живков пред Мартенския пленум се пази в пълна тайна. От години „навътре“ в архивите Цочо Билярски: „Тук за пръв път Живков критикува линията на предишните ръководители на партията и особено грешките на повлияния от Сталин, Тито и Коминтерна Георги Димитров…

Прецизно проучил документите, ученият буквално е шокиран от впечатляващата компетентност на Т. Живков по македонския въпрос. „От цялостната запазена документация, от прокрадналото се в пресата и в официалните комюникета може да се видят неговите безспорни заслуги, дължащи се на сериозното познаване на националния въпрос и на личните му качества на държавник, партиен ръководител и дипломат“.

На какво дължи таз компетентност? Не е македонски българин. „Когато говорим за неговата дейност по македонския въпрос, не бива да забравяме, че за това заслуга имат и неговите съветници. Сред тях едни от най-добрите български историци, литератори, философи, дипломати и политолози“. Сред тях: Димитър Косев, Александър Фол, Васил Гюзелев, Христо Христов, Николай Генчев, Костадин Палешутски, К. Пандев и др. Някои от тях преподават на Людмила Живкова, завършила 1965 г. специалност „История” във Философско-историческия факултет на Софийския университет. Повече от ясно: от преподавателя зависи културата и компетентността. Не наследствени и колективни, а персонални качества.

След промяната през 1989 г. София от първите призна независимостта на бившата югорепублика Македония (от 2018 г. Северна Македония). С времето качествата компетентност и експертност ставаха все по-кът. 2017 година лидера на ВМРО-БНД Кр. Каракачанов като вицепремиер и военен министър, и най-важното – историк по образование, допусна в Скопие в църквата „Свети Спас“ пред гроба на Гоце Делчев премиера Борисов на юнашко доверие да подпише изначално неработещ, импотентен българо-македонски договор. Дело на некомпетентен правен екип, оглавен от Екатерина Захариева, вицепремиер по правосъдната реформа и министър на външните работи в правителството на ГЕРБ и Обединените патриоти. Договор, който, за разлика от гръцко-македонския (Преспански) договор (17 юни 2018 г.), няма международно-правна стойност и сила. Да напомним: медиатор на Преспанския договор бе американецът Матю Нимиц, представител на ООН.

Гръцката хватка спрямо Скопие бе безупречна: Собранието (парламентът) на РМакедония ратифицира подписаното от Ципрас и Заев Преспанско споразумение на 17 юни 2018 г. Промените в конституцията на страната, произтичащи от споразумението, се гласуваха от Собранието окончателно на 11 януари 2019 г. От своя страна, гръцкият парламент на 25 януари 2019 г. ратифицира споразумението. На 8 февруари 2019 г. Атина одобри протокола за прием на северната съседка в НАТО. Скопие получи официална гръцка дипломатическа нота, информираща за гласуването в парламента, с което на 12 февруари 2019 г. вечерта Преспанското споразумение влезе в сила.

Но само това! Фаталната разлика между двата договора се корени в тяхното съдържание и обем. Българо-македонският договор – 4 страници с 14 члена, Преспанският – 14 страници, 3 дяла с 20 члена и множество добре обмислени алинеи. Нашият договор – пожелателен, с общи фрази, лишен от санкционни клаузи. Преспанският – конкретен и прецизен. По всички линии Скопие „клекна“ на Атина. Всичко това безизразно наблюдаваше София без произтичащи изводи. Нещо повече, допуснахме Атина да наложи такова окончателно име, което създаде проблем за години напред. Географски името Северна Македония включва Вардарска и Пиринска!

Собранието в Скопие гласува и прие т.нар. Френско предложение на 14 юли 2022 г. Вече трета година югозападната съседка отказва да впише българите в тяхната конституция като държавнотворен народ. Премиерът Мицкоски се изгаври, казвайки на обкръжението: „По-скоро ще впишем занзибарци, египтяни и прочее, само не и българи…”.

      Не по-малко сериозен проблем, по-точно

ПРЕПЪНИ КАМЪК В ОТНОШЕНИЯТА СОФИЯ – СКОПИЕ,

се оказа едно непремерено действие на българските власти. Стана при скоропостижното управление на „Продължаваме промяната“ (ПП) и коалиция. Йезуитски предвидено като капан, „щракна“ при необмисления „десант“ в Битоля на видни нашенци, предвождани от премиера Кирил Петков.

„Десантът“ отлично обслужи опозиционната ВМРО-ДПМНЕ. Подгря и „запали фитила“ на отдавна тлеещото националистическо недоволство в Скопие. Клубът „Иван Михайлов“ в Битоля бе открит при внушително политическо присъствие: вицепрезидента Илияна Йотова, премиера К. Петков и неколцина ексминистри (Ек. Захариева, Кр. Каркачанов и др). Този десант отключи инспирирана от Белград промяна в съотношението силите на умерения македонизъм на управляващия Социалдемократически съюз и крайните македонисти на ВМРО-ДПМНЕ.

По сигнал последваха ексцесии срещу клубовете, обявени за „фашистички“: „Иван Михайлов“ в Битоля и „Цар Борис ІІІ“ в Охрид. Умело инспирирано от Белград, общественото напрежение нарастваше. Това предопредели съкрушителната изборна победа на ВМРО-ДПМНЕ. Всичко, постигнато в българо-македонските отношения, деградира и тръгна на зле.

Стана онова, което първият външен министър на РМакедония Денко Малески предрече: „У нас никой не се замисля над твърдението, че партията на македонските националисти (ВМРО-ДПМНЕ) е имала твърди като камък 300 000 гласоподаватели през всички тези години на независимост. Дали някой си задава въпроса защо? Защото никой не си дава труд да разкрие истината на тази част от гласоподавателите. Тези гласоподаватели, които вярват в лъжата за Охрид, Преспа, България и албанския език, са оставени в мрак и на милостта на тяхната партия, която изцежда и последната капка патриотизъм с цел печелене на избори“.

Академик Драги Горгиев, шеф на македонската част на смесената интердисциплинарна комисия, на 6.02.2022 г. в интервю изрече истина, която му коства поста директор на Института по национална история. Вбеси твърдолинейните със: „Според мене, Бугарија не може да ја дефинираме како класична фашистичка земја, како што може да се каже за тогашна фашистичка Италија или нацистичка Германија…; меѓутоа Бугарија не е фашистичка земја во тоа време“.

Тези еретични думи пльоснаха като тежък камък в македонисткото блато. ВМРО-ДПМНЕ организира бурни протести и постигна целта…

Опозиционната ВМРО-ДПМНЕ неспирно атакува Социалдемократически съюз на Зоран Заев, обвинявайки го в предателство към македонския народ, задето премиерът Ковачевски подписал Френското предложение. Обаче Мицкоски и обкръжение благоразумно премълчаха постижението на кабинета „Ковачевски-Османи“. Подмолно действайки в Брюксел при изработване текста на Френското предложение, в последната седмица на юни 2022 г. Скопие постигна съкрушителна победа над дремеща София с 3:1. В главните, най-важни части – език, идентитет, култура – Френското предложение „наля вода“ в мелницата на реанимирания македонизъм в ущърб на България. Единственият успех за България във Френското предложение бе задължението Скопие да промени конституцията и впише българите в преамбюла и други части.

Когато на 14 юли 2022 г. шефката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен лично посети Скопие, от трибуната на парламента подчерта: „Македонският език и македонската идентичност се признават от Европейския съюз“. А думите й, че интерпретацията на историята не е част от преговорния процес, бяха посрещнати с бурни овации. Така Скопие с мнозинство от 70 депутатски гласа в 120-местния парламент прие Френското предложение. Споменахме, една-единствена клауза в пакета „Макрон“ „работеше“ за България: вписване на българите в конституцията, задължително условие за стартиране преговорите за членство.

През юни 2024 г. ВМРО-ДПМНЕ постигна съкрушителна победа над СДСМ – 58 мандата от 120-членния парламент. Месец по-рано Мицкоски превзе президентската институция. На 8 май 2024 г. вечерта кандидатът на ВМРО-ДПМНЕ Гордана Силяновска-Давкова победи убедително Пендаровски на втори тур от президентските избори. Сработи точка 2 в плана на Мицкоски: тотална парализа на двустранните отношения, съчетано с подмолна дейност на дяволски повратливата македонска дипломация в разкъсваните от системна корупция европейски институции.

Така логично се стигна до избухналия този месец скандал:

СЕКРЕТЕН ТЕЧ НА ИНФОРМАЦИЯ ОТ БРЮКСЕЛ КЪМ СКОПИЕ

във връзка с готвения доклад за напредъка на Северна Македония. Да поясним. Докладчикът на Европейския парламент за Северна Македония Томас Вайц (Зелените) се оплака, че е станал мишена, задето отказал да се поддаде на натиска от страна на България. Той определи пред изданието „Политико“ като стандартна практика срещите си с представители на Скопие, а не с тези на България.

По-рано тази седмица зарад нарастващо напрежение между София и Скопие Европарламентът отложи с месец гласуването на доклада за напредъка на Северна Македония. В рядко единство българските евродепутати алармираха за недопустимо изтичане на информация към Скопие и се обявиха срещу коментари в доклада, касаещи македонската идентичност и език.

Според Politico премиерът Росен Желязков се обадил на председателя на Европейския парламент Роберта Мецола в навечерието на гласуването, за да поиска отлагане, съобщи БГНЕС.

Офисът на Вайц отрeче конкретно сътрудничество с правителството на Северна Македония, макар да призна, че е закъснял да декларира срещите съгласно 30-дневното правило на ЕП. Сътрудниците на Вайц твърдят, че той е бил „готов да ги декларира преди края на преговорите“.

Че Скопската дипломация подмолно си върши работата, „купувайки“ съвестта на поредния евродокладчик, говорят нервните думи на Вайс: „Българските политици правят всичко възможно, за да дискредитират доклада включително клеветнически кампании, фалшиви обвинения в корупция, в пристрастност“.

Малодушна София така и не посмя да поиска смяна на компрометирания, уличен в нарушаване на правилата Вайс. Което означава, че ако докладът не бъде основно преработен, Европарламентът ще приеме с мнозинство скопската теза за национална идентичност и език. С това ще препотвърди по-раншно решение на германския Бундестаг, който на 16 юни 2023 г. призна македонската култура, идентичност и език. Нищо, че това не е работа и право на който и да е парламент.

Да припомним: на пет страници и с 13 точки в резолюция, озаглавена „Активна подкрепа за Македония по пътя към ЕС“, германският Бундестаг призна: „Европейците се характеризират с голямо разнообразие от езици и култури. Македонският език и култура ще обогатят още повече това разнообразие. Европейският съюз вижда опазването на това богатство като една от най-важните си задачи“.

По традиция българското Външно премълча „немския шамар“, а евродепутатът от ГЕРБ Андрей Ковачев съкрушен констатира: „Проблемът, или по-точно странният феномен, е, че те се молят на друга държава да признае в решение на парламент това, че македонският език, култура и идентичност съществуват. Аз нe съм чувал за друг подобен феномен на нашата планета, където една държава да е толкова несигурна в своята идентичност, език и култура, че да трябва да моли друга държава с политическо решение на законодателен орган да признае езика й, културата и идентичността“.

И докато София гузно мълчи за стореното в Берлин, единствената реакция дойде не от „Пиротска“ 5, а от Битоля. От културния център „Иван Михайлов“ нарекоха декларацията на Бундестага „изпросена“ и написаха, че това е „странен текст“, съставен по молба на македонския премиер Димитър Ковачески към германските му съмишленици от Левицата. „Самият факт, че на всеослушание декларираш проблем с „идентитет“ и някой отвън трябва да го „признава“, е унизително“. От клуба заявяват още, че за македонските българи въобще не е важно кой какво признава отвън. „Ако тази прокламация на германската Левица е цената за това да бъдем включени в Конституцията, нека. Публично това ще има стойност само когато престанат да ни бият и да палят клубовете ни“.

Да видим какво ще реши Европарламентът. Ако в еврорезолюцията се споменава език и идентичност, едва тогаз на целокупния български народ ще стане ясно „какви ги надроби“ с подписа си в Брюксел К. Петков. Който, като премиер в оставка без изрична санкция на българския парламент, на 29 юни 2022 г. бе длъжен да откаже подпис върху Френското предложение. Стори обратното, регистрирайки национално предателство.

Президентът Радев йезуитски си замълча, вместо открито да призове Кирил Петков да откаже подпис под Френското предложение. Предпочете да премълчи гафа на Петков, тъй като самият Радев автоматически ставаше обект на неудобни въпроси…

Твърде вероятно е, подобно на К. Петков, президентът също да не е вникнал в текста. С това си поведение президентът и експремиерът потвърдиха мисъл на Сократ: „Да не знаеш, а да си мислиш, че знаеш, е най-лошото незнание“.

Скопие не се интересува от истината. Прекръстена на антибългарска основа, родена насилствено (чрез цезарово сечение), т.нар. македонска нация изначално е обременена с патологична мисловност. С подменен още през 40-50-те години на ХХ век чип. С властващ параноиден възглас: „Македонија пред се, Македонците над се“.

А ето в какво се корени нашенският, оказал се по същество, антибългарски принос. „Принос“ не просто от глупост, а поради историческо невежество и късогледство, гарнирани с безотговорност.

Важно е кога точно в македонския съд са регистрирани имената на клубовете в Охрид („Цар Борис ІІІ“) и в Битоля („Иван Михайлов“). Това става няколко години по-рано. Дружеството „Цар Борис ІІІ” е създадено и регистрирано 2021 година, а на 7 октомври 2022 г. отваря своя клуб.

Данни за клуба в Битоля. По повод публикация, че Комисията за превенция и защита от дискриминация (КЗПД) на Северна Македония е установила дискриминация на национална и етническа основа от страна на сдружение „Иван Михайлов“ в Битоля“, става ясно, че когато от КЗПД направили проверка на място в офиса на клуб „Иван Михайлов” през август, изискали са и позиция от сдружението. Оттам са отговорили, че регистрацията им, съгласно законите на Република Северна Македония, е направена през март 2019 г., документите им отговарят на всички законови изисквания и очакват жалбата за дискриминация да бъде отхвърлена“.

Никой не подозира, че това именуване е съдено обективно да

ИЗИГРАЕ РОЛЯТА НА АКТИВНО МЕРОПРИЯТИЕ,

де факто обслужващо Белград. Но дело на българи, на менте, на кекави (безсилни) патриоти. Че обитават „Пиротска“ 5 и Битоля, това е работа на ДАНС.

Клубът „Иван Михайлов“ се задейства, когато в България на власт е коалиция воглаве с „Продължаваме промяната“. В „десанта“ се включва и опозицията: от ГЕРБ и най-вече изхвърлените от властта лъжевойводи от „Пиротска“ 5. Искрено (по-точно наивно), заредени с енергия и вяра, че съседите ни ще оценят наш’та съпричастност в стремежа им към Евросъюза, нашенски властови аджамии (тур. – неопитни) безумно вляха енергия. В контра ответ македонисткият фанатизъм изсипа проклятия от рода на „бугари татари“, „бугарски фашистички окупатори“ и пр. Нищо, че историческата наука (на Запад и на Изток) отдавна е доказала, че режимът на цар Борис ІІІ не е фашистки, а авторитарен. Че ВМРО на Иван Михайлов прилага терор срещу сръбските окупатори на Вардарска Македония, защото е лишена от законна опция. Белград в нарушение клаузите на Ньойския договор (1919 г.) лишава македонските българи от църкви и свещеници, училища и учители. Без политически права, без право на своя, българска партия, така както до 1929 г. (до преврата на крал Ал. Караджорджевич) са имали право хървати и словенци.

На този скръбно тъмен фон нашенската „дипломация“, лишена от експертиза по комплицирания македонски въпрос, тъне в нравствен ступор, чиновнически мишкува в посолство и в консулства. Как да обясним, че неглижираха лаическото решение (защо не подхвърлено!) на неколцина аджамии ентусиасти: културно-информационните центрове в Битоля и Охрид да носят не какви да е имена, а на бясно оспорвани и отричани в македонското общество исторически личности?!

Защо основателите на клубовете в Охрид и Битоля предпочетоха „да хванат бика за рогата“, давайки имена на спорни личности, вместо да се спрат на големи имена от Възраждането?! Защо, примерно, не избраха родения в Охрид Григор Пърличев?! Автор на прочутата поема „Сердарят“, с която печели ежегодния поетичен конкурс в Атина през 1860 година. Когато става ясно, че Пърличев (известен с името Григорис Ставридис – под което е записан в Атинския университет) – е българин и няма да се откаже от народностното си чувство за сметка на елинизма, атинските му приятели го изоставят, а един от неуспелите кандидати в поетическото състезание – проф. Орфанидес, го напада в пресата заради народността му, че имал долен племенен произход… В отговор, публикуван в гръцки вестници май-юни 1860 г., Пърличев отхвърля клеветите, че е орган на руската пропаганда и пише: „Да, българин съм, дори варварин, ако искаш. Но тоя варварин без труд те би (победи) – тебе, стария поет. Сега перчи се, колкото щеш, че си от Смирна, т.е. съотечественик на Омир“.

Кой точно и защо подхвърли тези две оспорвани имена (Борис ІІІ и Иван Михайлов), остава загадка. Но, несъмнено, са били съгласувани с „Пиротска“ 5. Или пък просто препоръчани. Митът за кристалночистия Ванчо Михайлов господства на Пиротска“ 5 и до голяма степен в МНИ. Не е тайна близката връзка между Любчо Георгиевски и лидера на ВМРО-БНД. Показаха го с присъствието при откриване на бюст-паметника на Иван Михайлов в Благоевград на 14 септември 2024 г.

Въпросът остава открит: случайно (неумишлено), т.е. поради наивност, имената са подхвърлени в неузрелите глави на млади, по-лошо – исторически невежи младежи! Вина тук носи нашенското МВнР, посолството в Скопие и респ. консулства. Отдавна лишено от експертиза, от кадри с характер и проницателност, МВнР така и не прозря, не предвиди пагубните последици. Компрометирана, тази, инак благородна идея, даде отличен повод на фанатиците от ВМРО-ДПМНЕ и промосковската левица да нагнетят поредната антибългарска кампания, разпалвайки тлеещия мит за т.нар. „бугарска фашистичка окупациjа на Македониjа“ (1941-1944). Последваха варварски посегателства, зверски побой над един достоен млад българин от Охрид – Християн Пендиков. Случайно ли няколко години буксуваше делото за побоя над секретаря на вече заличеното сдружение „Цар Борис IIІ“ в Охрид! 

Логично изскача контравъпрос:

ИМЕТО ЦАР БОРИС ІІІ Е СЪЩО СПОРНО?!

Именно царят упълномощава премиера Богдан Филов да подпише влизането на България в Тристранния пакт (нацистка Германия, фашистка Италия и милитаристка Япония). Царят е имал и друга опция: да обяви неутралитет макар да знае, че окупацията е неизбежна. Точно така постъпват в Белград, когато Кралска Югославия подписва и влиза в съюз с Берлин. Но, изненадващо последва мълниеносен военен преврат.

Течът на събитията: „На 25 март 1941 г. – пише Добрин Мичев – югославското правителство присъединява Югославия към Тристранния пакт срещу обещание да получи Солунското пристанище. Това предизвиква широко недоволство сред югославската общественост. На 27 март е извършен военен преврат от генерал Душан Симович и неговите привърженици, които отхвърлят пакта“.

Военният преврат в Югославия от 27 март 1941 година отстранява регентския съвет на Югославия, оглавяван от княз Павле Караджорджевич. Организиран с помощта на британското разузнаване е реализиран дни след присъединяването на страната към Тристранния пакт. Дело на пробритански офицери, водени от генерал Душан Симович. Сваляйки регентския съвет и правителството на Драгиша Цветкович, номинално предават управлението на непълнолетния крал Петър II Караджорджевич и съставят разнородно правителство на националното единство. Превратът води до напускането на Тристранния пакт, последван в началото на април 1941 г. от военна операция и окупация на Югославия. Българските войски влизат в Македония след капитулацията на Югославия. И макар режимът на цар Борис ІІІ да не е фашистки, България става плацдарм за нахуване на хитлеристките войски в Югославия и Гърция. Тези събития ще погребат окончателно българската национална кауза в Егейска и Вардарска Македония. Защото победители са не Берлин-Рим-Токио, а Москва-Вашингтон-Лондон.

Въпреки че България се присъединява към Тристранния пакт, това автоматично не я прави фашистка държава, каквато била и Япония. Но черното клеймо остава върху София като съюзник на Хитлерова Германия. Определението на нашенската социалистическа историография „монархофашизъм“ бе антинаучно, пълна идиотия. У нас е имало не фашистки, а авторитарен режим, подобен на тези в почти цяла Европа по онова време.

Горчивата истина за неудачно наименования в Охрид клуб е неоспорима. Но още по-крайно и неудачно е решение, също обслужващо македонизма. Когато клуба в Битоля наричат „Иван Михайлов“, недоволството в Скопие ескалира.

Изборът на име на клуба в Битоля се оказва далеч по-проблематичен от този в Охрид.

ВАНЧО ИМА НЕ ПРОСТО КОНТАКТИ С ГЕСТАПО.

През Втората световна война той е в Загреб под закрилата на личния си приятел и съратник срещу сърбите Анте Павелич. Неговата Независима Хърватска държава (НХД) отдавна е белязана от историографията като фашистка, копие на нацистка Германия.

Скоро след отделянето на Хърватскa от Кралство Югославия и обявяването й за независима държава през април 1941 г. водачът на ВМРО Иван Михайлов заедно със съпругата си Менча Кърничева е поканен лично от „поглавника“ на НХД д-р Анте Павелич да живее в Загреб като личен негов гост. Там той пребивава до есента на 1944 г.

Иван Михайлов от 1941 г., живеещ необезпокояван извън България и Македония, есента на 1944 г. благоразумно „спасява кожата си“, като с немските части се измъква от Балканите, но пък праща в България на вярна смърт своите съратници во главе с Кирил Дрангов. Това е човек-язовец, цял живот криещ се на тъмно, нито един път не посмял да влезе с чета в Македония макар Уставът на ВМРО да го задължава. Че е загубил реална представа за Вардарска Македония го доказва година по-рано с напразен опит да вдигне въстание и обяви независима Македония под патронажа на Хитлер. Още есента на 1943 г. е изпратен от външното разузнаване на Гестапо и лично от Валтер Шеленберг във Вардарска Македония.

Есента на 1943 г. – Ив. Михайлов отива в централната квартира на Гестапо в Берлин. Потвърждават го и спомените на Вера Мечкарова, писани септември 1982 г. в София, но публикувани 1990 г. Авторката е съпруга на Йордан Мечкаров, когото цар Борис ІІІ 1941 г. праща като пълномощен министър в Загреб, където с помощта на нацистите е създадена усташката НХД, начело с поглавника Анте Павелич. С последния Иван Михайлов е приятел и живее в съседна на къщата на Павелич вила без никакви материални проблеми и под постоянна охрана. Вера Мечкарова споменава, че мъжът й редовно пращал дипломатически доклади в София и веднъж Иван Михайлов му се скарал: „Защо си съобщил, че съм ходил в Берлин“ (виж: Вера Мечкарова. Моите спомени и срещи с Иван Михайлов. – „Век 21“, бр. 19/8 август 1990 г.)

В мемоарите на нацисткия шпионски ас Валтер Шеленберг четем: „Държавният преврат в Италия (25.07.1943 г.) имаше за нас катастрофални последици. Италианските части бързо оставиха важни бойни участъци в Югославия, отдавайки ги в ръцете на предводителя на комунистическата армия за освобождение Йосип Броз Тито, сферата на чието влияние благодарение на това значително се разшири… Скоро след споменатите събития на Балканите в Германия пристигна Ванчо Михайлов, участник в борбата за свобода на Македония. Той беше ръководител на така наречената ВМРО (Вътрешномакедонска революционна организация), създадена още в края на миналия век – нейните членове представляваха национално малцинство, стремящо се към създаване на самостоятелна държава Македония. „ВМРО“ с години водела тайна борба дотолкова умело, че понякога извършваните по нейни присъди политически убийства и други наказателни акции довеждали до трепет всичките Балкани.

Начиная с 1941 г. – нашето разузнаване се опитваше да склони Хитлер към мисълта за създаване на самостоятелна Македония, изпращайки му меморандум. Но едва в 1943 година той се съгласи по-детайлно да обмисли тази идея. Своето окончателно съгласие за провъзгласяване на независима държава Македония той даде едва лятото на 1944 г. (след смъртта на царя на България Борис). Но беше вече късно; събитията на фронта попречиха за въплътяване в живот на това решение“ (Вальтер Шеленберг. Мемуары. – Минск, Родиола-плюс, 1998, с. 362, 364).

Писаното от Шеленберг се потвърждава от спомените на Вера Мечкарова: „На 6 септември 1944 г. след нашата сутрешна разходка (в Загреб) по околните хълмове се отбихме у Михайлови. Прислужникът ни съобщи, че предния ден семейство Михайлови и семейство Огнянови са заминали неизвестно закъде. По-късно сам Иван Михайлов разказа какво се бе случило. На 4.09.1944 г. при него е изпратен представител на немското правителство с предложение да замине за Македония и обяви независимостта й, като същевременно я оглави. Ще му бъде оказана нужната помощ от немците. Той не е оптимист, но все пак на другия ден с предложения самолет двете семейства пристигат в Скопие. „Беше твърде късно – каза той, нашите хора се бяха разбягали, разпръснали и ние се върнахме обратно. В Скопие се бе изгубила съпругата на Огнянов и ние заминахме само тримата“.

Когато в Белград и София са установени новите комунистически власти, Ив. Михайлов се обръща към Вера, чийто съпруг в момента отсъствувал: „Госпожо Мечкарова, Йордан не може да проумее какво го очаква в България… Ние заминаваме за Австрия и оттам за Италия. Елате с нас. Материални затруднения няма да имате. Македонската организация ще се погрижи за вас. Такъв човек като Мечкаров трябва да бъде спасен. Повлияйте, ако можете, на съпруга си“.

Йордан Мечкаров обаче не послушал Ив. Михайлов. „Мечкаров – пише съпругата – не желаеше, не можеше да бъде емигрант. Чакахме българите. За нещастие пръв в Загреб се появи главорезът Лев Главинчев. Отведе мъжете в І армия, а ние, жените, по етапен ред се върнахме в родината. Първото лице, за което попита Главинчев, бе за Иван Михайлов. Но той вече беше далеч. В загребската легация е издаден паспорт на Ив. Михайлов под името Иван Гаврилов. Нелегалното име на Михайлов е Радко“.

За Иван Михайлов нямало връщане назад… Изтъкан от противоречия и разрушителни качества, бил обречен на вечно изгнание. „Амбиция, суета, гордост, казва Сьорен Киркегор – това са сили, които имат чудовищна еластичност и могат да го отведат далеч”.

Подобно загубилият битката при Ватерло Наполеон и Ванчо имал една мечта: да се пресели в Америка. Няма как. Той бил в списъка на издирваните нацистки престъпници. Напразно подава молби за американско поданство. Остава в Италия до смъртта си благодарение закрилата на една неслучайна личност. Angelo Giuseppe Roncalli (Ронкалли), 261-ият папа на Римокатолическата църква от 28 октомври 1958 г. до смъртта. Между 1925 и 1935 г. Ронкалли е нунций на Ватикана в България. Нему Ванчо дължи своето безметежно съществуване във Вечния град – Рим.

НИКОЛА СТОЯНОВ