Кирил Икономов: Два пъти отказвах министерски постове, творецът не трябва да се занимава с политика

Кирил Икономов е роден на 10 май 1954 г. в село Мусомище, Гоцеделчевско. Прозорецът към света на музиката му се отваря с прекрасните песни на майка Дафинка и татко Иван – трудови и всеотдайни хора, припознати като пример за духовност, трудолюбие и патриотизъм. В семейното гнездо  сакрална топлина отдават и неговите сестри Виолета, Елена и брат му Томчо. Невръстният юноша потегля за София, където успешно завършва музикалното си образование. Академичната подготовка е постигната –  тромпет при Русан Атев, проф. Карпаров и проф. Карел Стари; хорово дирижиране при проф. Лилия Гюлев; оркестрово дирижиране при проф. Емил Янев. Минава през Музикалния театър „Стефан Македонски”, нощните барове на София, оркестър „Обектив” към Концертна дирекция. Широкоспектърен в музикално-творческите изяви го срещат с Биг бенда на Софийския цирк „Оптимисти”, под диригентството на Дарчо Секеларев и Гого Бакърджиев.  Паметна е 1978 г. Основава оркестър „Благоевград”, с който работи 20 години. Солисти в неговия оркестър са били Емил Димитров, Йорданка Христова, Мустафа Чаушев, Христо Кидиков, Доника Венкова и много други звезди на българската естрада. Неизменен солист е Мая Нешкова, с която заедно  създават хитове – емблема за попмузика с национално звучене: „Конче вихрогонче”, „Слънчева обич”, „Китка за обич”, „Щастие с пари не се купува”, „Храмът”, „Честит рожден ден”, „Обичам те”, „Пей, сърце” и други. Многохилядни тиражи на неговата авторска музика – 7 албума, между които един двоен и един троен, и десетки сингли, излизат на пазара.

Кирил Икономов  освен творец е и виден общественик. Като общински съветник в Благоевград през 1991 г. заедно със съпругата му – певицата Мая Нешкова, построяват църквата “Успение Богородично” в местността Бачиново, Благоевградско. По инициатива на композитора в Благоевград е построено училище “Свети Климент Охридски”. Семейството постоянно участва в благотворителни дейности в помощ на деца в неравностойно положение. Кирил Икономов е председател на настоятелството на Академия за телевизия, кино и интернет комуникации; председател на настоятелството на Европейската агенция за защита на изпълнителски, авторски и продуцентски права; член на Евразийската академия – Москва; почетен доктор на Института за социални и политически анализи и др.

Икономов е човек извън стандартите – не се страхува от работа, от трудности и от откровено изразено мнение. Три неща, които го правят нестандартна личност, независимо какво ще му коства това. Ето какво разкрива той в интервю за impressio.dir.bg

– Е, г-н Икономов, човек и добре, и зле да живее, стига до 65… Какви мащабни планове кроите във връзка с юбилея си?

– Сериозните неща във връзка с честването ги отлагам за есента. Имам нужда от подготовка. Искам, когато давам нещо на публиката, то да е истинско. Правили сме всякакви песни – и такива, каквито нас ни вълнуват, и вълнуват много българи-родолюбци. Имаме много песни с патриотична насоченост, каквито днес някой рядко прави. Това са “Клетва”, “Опълченци” и много други, изпълнени с гвардейския оркестър. Така че моите изяви са веднъж като поп композитор и втори път – с маршове, с гвардейския оркестър, с филхармонията…

Когато правим концерти с Мая, качваме на сцената двоен състав филхармоници, хор “Светослав Обретенов”, поп групи – да стане нещо мащабно. Обичам много жанрове в музиката – “широкоскроен” композитор съм. Като има повече звук, различен звук – тогава се получава мащабна изява. Тогава публиката може да бъде изправена на крака – да стане съпричастна към това, което й предлагаш. Аз съм алчен за звук! Ако имам начин, ще кача всички възможни оркестри и жанрове на сцената.

– Подочух, че наскоро сте бил пред сериозно решение – имало е предложение да заемете висок пост в културното министерство, и сте го отказал…

– Веднъж вече съм отказвал министерско кресло – предлагаха ми да стана министър на културата, така че сега ми беше по-лесно – отказах зам. министерски пост в същото министерство. И го направих буквално 2 часа преди да си взема заповедта от Бъчварова. Можеше и да съм полезен в това министерство – оттам имах известни колебания дали да не приема, но накрая си останах при принципите – творецът не трябва да се занимава с политика.

– А защо отказахте министерското кресло? Вие през годините толкова битки водите за авторските права на музикантите… Нямаше ли да Ви бъде по-лесно не само да ги водите, но и да ги спечелите като министър?

– Първия път, когато ми го предложиха, за мен беше по-важно да работя върху Закона за интелектуалната собственост. Трябваха ми два месеца, докато подготвя проекта. И какво стана после е много любопитно: след моя категоричен отказ следващият предложен беше Явор Димитров. Докато чакаха моето окончателно решение, назначиха един “парашутист”, който трябваше да поеме поста за два месеца и се кълнеше, че сам ще го сдаде, за да не го отзоват. Но като изтече срокът, се покри и оттогава, та до ден-днешен не си вдига телефона за хората, които знаем това – буквално се крие.

Срам! Велико падение! Този човек буквално открадна поста. Няма да скрия и името на този човек – Румен Димитров. Фактически той тогава, след моя отказ, открадна мястото на Явор Димитров – бившия шеф на Филхармонията – един уникален човек, който разбира от култура, има широки контакти и може да бъде много полезен, защото е запознат със законодателството, и щеше да помогне на музикантите. А сега в Министерство на културата има двама – министър и зам. министър от артистичната гилдия. Имаше и друг човек, когото много уважавам, от експертите на най-високо ниво – Валери Тодоров – бившият шеф на Националното радио.

Та тази история си я припомних наскоро, в навечерието на деня, в който трябваше да взема окончателно решение за втори път – вече по новото предложение – за зам. министерското място, и пак отказах. Отидох и казах: Благодаря, но Кирил Икономов в момента не желае да заеме този пост.

– Споменахте, че при първия отказ сте работел по Закона за авторско право. В гилдията Ви има много скандали по този въпрос…

– С авторските права е пълна бъркотия. Години наред водя една битка, но сега не искам да коментирам нито “Музикаутор”, нито “Профон”, макар че, знаете – имам много какво да кажа. Едно само искам да отбележа – нито аз, нито Мая някога сме тежали на бюджета на тая държава. Винаги сме се борили със собствени сили.

Вървели сме в наша посока, каквото и да ни струва, и аз съм щастлив, че нашите песни влизат в домовете и сърцата на хората. Но ето как ще илюстрирам въпроса ви: “Рожден ден” е хит, който се изпълнява хиляди, милиони пъти, а аз – авторът на тази песен, не съм взел досега една стотинка авторско право от нея.

– Но това са вероятно много пари? Има ли някаква статистика върху излъчването на “Рожден ден” конкретно?

– Правили са. Не ние, други хора. Средно по 16 000 пъти на ден се пуска в ефир тази песен. Ако взимахме авторски права само от нея, то можеше с Мая сутрин просто да се събуждаме и да си караме живота в безделие. Не че го можем, но просто искам да си представите какво искам да кажа: по половин стотинка да взимахме, 8 хиляди стотинки колко правят? Ами, ако е не по половин, ами по една стотинка? Ами, ако са по пет?! Знаете ли, веднъж един човек – известен човек, ми каза: “Скромността е хубаво качество – “висока топка” личностна черта, но тебе, Икономов, те съсипва”. Това ми каза този много известен човек лично на мен след един мой симфоничен концерт. И накрая допълни: “Запомни от мене – скромността е най-краткият път към забравата!”.

Като се замисля, има голяма мъдрост в тези думи. Например, аз съм член на Евразийската академия, но никога не съм парадирал с това. Колко хора го знаят това?! А трябва вече да си давам сметка, че стигнах една възраст, на която трябва да видя какво имам зад гърба си, или по-скоро да е видно и от другите какво съм направил. А аз зад гърба си имам доста. Във всеки един учебник по музика от първи до десети клас, например, има моя песен.

– Учудих се, че нямате държавни награди в България…

– Ами, няма какво да се чудите – нямам. Имам награди от Русия. Български никакви нямам. Е, бил съм отличник на Министерство на културата. По едно време дори се появи предложение да стана зам. генерален директор на националната телевизия. Но български държавни награди аз нямам. Не че ме притеснява това – не ме притеснява и не ми тежи. Защото тези, които е трябвало да ме уважат и на чието мнение и оценка аз държа, са хората – българският народ. Те са ме оценили. Като ме разпознае някой на улицата и ме поздрави “Здравейте, маестро!”, на мен това ми стига. И все пак!…

– Казахте, че никога не сте тежал на бюджета… Никога ли не сте работил на заплата?

– Никога.

– А защо все сте отказвал държавни постове? Не смятате ли, че като чиновник, макар да Ви отблъсква дори думата, можехте да бъдете полезен за колегите си, за други хора на изкуството?

– Аз съм бил полезен и без да бъда на някакъв пост. Не знам дали знаете например, че редовно години наред бяхме след земетресението в Стражица на площада. Много години. Първия път отидохме веднага след земетресението – 10 дни по-късно. Имахме турне и когато се разбра за трагедията, бяхме в Сливен. Спряхме турнето и тръгнахме към Стражица, целият оркестър. Купихме музикални инструменти, един телевизор купихме… Направихме песен “Стражица да бъде”. Цяла битка беше да получим разрешение да влезем в града. Той беше забранена зона. Само родилки пускаха да излизат оттам. И по-нататък години наред в деня на земетресението всяка година на този ден ние ходехме в Стражица. Събирали сме помощи, каквото сме могли, сме правили, за да помагаме. От онова време се познаваме със строителя Игнат Раденков – уникална личност, супергерой беше и остана този човек!

Една година след земетресението заминахме за Русия. Едно самолетче, тип двукрилка, ни дадоха. С него обиколихме всички строителни български обекти – в Коми бяхме и на много други места, за да набавим едно дарение от дървен материал за строителството на Стражица. Огромно количество дървен материал дариха бригадите ни в Русия за възстановяването на Стражица. И всичко това после потъна някъде. Направо потъна… Но това е друга тема.

Мисълта ми беше, понеже ме попитахте за награди, че нас с Мая друго ни е водило в нашия живот – опитвали сме се да помагаме и сме помагали със свои сили, по наш си начин. Може да е банално, но най-голямата награда за артиста наистина е любовта на публиката. Ние с Мая сме получавали много любов в личните си контакти с хората. И не наградите, а това остава трайно в паметта, в спомените на всеки един човек – миговете, в които си бил полезен, обичан, удовлетворен.

– Вие ли бяхте инициатор на изграждането на паметник на опълченеца?

– Не, бях в Русия и идеята дойде спонтанно от Любо Коларов, с когото бяхме заедно. Разказах му една история с един мой прадядо и той ми даде идеята за паметника. Нямахме паметник на опълченеца в България. Направихме паметник на Ангел Герчев – последния знаменосец, награден с три Георгиевски кръста, който имам честта да е мой прадядо. Бил е също така зет на Евлоги и Христо Георгиеви. Стоян войвода също е от нашия род – той моли нашия дядо Гавалюгов да го запознае с Левски и Раковски.

Имам знаменити предци в рода си, с много интересни житейски истории. Друг път ще ви разкажа за двама от тях – двама братя, мобилизирани по време на Втората световна война, които съдбата  изправя пред предизвикателството да се сражават в две вражески армии, един срещу друг. Интересна история!

– Какво стана с проекта Ви за Александър Велики?

– Засега не искам да говоря по тази тема и не искам да има никаква политика в това – само фактология. Александър Велики е вселенска личност – тя принадлежи на историята на целокупната цивилизация. Не се интересувам какво говорят гърци, какво говорят македонци… Засега съм спрял да пиша. Ще му дойде времето да продължа. Аз имам такива периоди, когато спирам и чакам да ми дойде вдъхновението.

Например в миналото работих върху един мюзикъл – “Шехерезада”, и в един момент го спрях. И ще ви кажа защо: появи се един продуцент. Искаше да купи за Америка този мюзикъл, но ми постави условие – Шехерезада да е едва ли не проститутка. Не знам дали сте гледали увертюрата ми към мюзикъла – представял съм го съвместно с Музикалния театър, но моята героиня не е лека жена – Шехерезада е свято име за арабския свят. Не приемам подобни изопачавания за сметка на някаква комерсиалност. Смятам, че нищо такова не трябва да “завърта” артиста в грешна посока и да го отклонява от истината. И в художествената интерпретация трябва да има морал. Ето по такива причини съм отказвал и други, примамливи на пръв поглед предложения…

– Интересна е историята около песента “Генералите също плачат”. За нея получихте руски орден. Какво е съдържанието на тази песен, че Ви наградиха за нея?

– Тази песен стана любима за руското офицерство. Ген. лейт. Варенников дойде да ни връчи лично ордените във Военния клуб – на мен, на Гиню Ганев и на ген. Любен Петров. Тримата ни наградиха с орден “Достойнство”. Попитахте ме за песента. Тя разказва истинската история на ген. Громов. Един достоен човек с тежка съдба. Той служи в Афганистан, когато съпругата му и негов приятел – командващият Киевския военен окръг, заедно със сина на един от руските космонавти летят за Москва за среща с генерала. Попътно самолетът им катастрофира и всички тези хора загиват. Такава голяма мъка е трудна за преглъщане и от най-смелия и корав човек!

– Вие, певицата Мая Нешкова и вашите две дъщери сте семейство пример за сплотеност. И в живота, и на сцената…

– Мая винаги е била зад гърба ми. Дъщерите ни – също. Брат ми Тончо създаде Музикален център “Икономов” и на всеки концерт е с нас. Той е представител на световни фирми за звук и осветление – озвучавал е някои от най-големите концерти в света – концертите на Хулио Иглесиас, например. Но където и да е ангажиран, на нашите концерти брат ми е с нас. Имаме двамата и две сестрички – Виолета и Елена – те са по-големи от мен. Те са на всеки наш концерт в публиката и са нашите най-големи почитатели. Израснали сме четири деца в семейството, още от малки много сплотени, и такива си останахме. Така сме научени от деца, и такова семейство съм искал да имам с Мая. И го имам!

– С Мая ви среща Благоевград. Все още ли изпитвате сантименти към този град?

– Обичаме го, да. И макар да живеем в София, винаги сме се вълнували от това какво се случва там. В миналото, като общински съветник в града, положих много усилия да спася едно училище от закриване. С Мая направихме подписка и не само че не закриха училището, ами се построи и ново училище. Двамата гледаме да сме благочестиви християни – да помагаме с каквото можем. Но помощта е нож с две остриета – трябва да се внимава на кого подаваш ръка, заслужава ли този човек да му бъде помогнато. Идва един ден при мен един, на когото не един път съм му давал пари, и той си знае, че няма да му откажа. Обаче ме завари в едно по-особено настроение, и аз му казвам: “Аз излизам, ето ти пари, измий прозорците на офиса!” – А той ми вика: “Ти мен за какъв ме взе?!”. „Ами, за човек, който има нужда от пари и може да си ги изкара!”. Аз, както ви казах, никога в живота си не съм бил на заплата. И ако се наложи, улицата ще измета, но пак ще изкарам 5 лева.

Затова не харесвам такъв тип хора, които смятат, че има професия “депутат”, и точно те са достойните за нея. Затова ни е сбъркана системата на нас, българите. Защото не се търсят кадърни хора за дадена дейност, а се измисля кой да я “вземе”. И обикновено дават длъжността на най-некадърния. И тъй като той нищо не умее и го мързи да работи, просто “обитава” длъжността. Един такъв човек на ръководна длъжност може да съсипе много хора. Един такъв човек съсипва системата, обществото съсипва. Не виждате ли какво става – баща му бил депутат, и синът му се гласи за депутат. Чакайте, бе, стига с тия кражби! Покажи, че можеш, и тогава кажи “Хоп!”.

Вътре в парламента в момента има много “боклук” – 60-70 процента са “боклук”. Извинете ме за израза, ама затова там се усеща някакво много тежко “излъчване”. Без майтап, мен вътре ме заболява главата. Там трябва да влязат екзорсисти, или някой да го “обезпаразити” това място, и чак после да го освети /смях /.

– Вие сте енергичен, имате много планове за бъдещето, но очевидно има и много неща, които Ви разочароват и обезкуражават или натъжават…

– Няма как един човек на изкуството да не се вълнува, а в ежедневието се случват много и различни неща… Ще ви разкажа нещо… Бяхме много близки с Мирослав Миндов – актьора, който играеше в “Под игото”. Това беше един уникален човек. Той беше единственият човек, който познаваше теоретично какво означава добра дикция и как тя може да се тренира. Мая взе от него много ценни уроци, и тя, когато пее, няма дума, която да не й се разбира. На това я научи той. Но за какво говорим: Мирослав Миндов си отиде. С него си отиде една невероятна артистична епоха. На погребението му през декември миналата година бяхме ние, неговото семейство и още няколко души. От Министерство на културата един човек не дойде… От Народния театър – никой… А той е бил не само артист, но и директор на Народния театър, и е създал поколения артисти. Едно цвете нямаше от театъра! Ето такива неща ме разстройват и обезверяват за бъдещето на тази държава, в която все повече закърняват сетивата на хората и критериите им за добро. И когато така незабелязано си отиват личности – пример за духовност!

– Вярно ли е, че сте искали да гледате Тодор Живков след 90-те, след т.нар. Дело №1? Да се грижите за него?

– Абсолютно вярно. Взех една база – “Бодрост” се казваше, и дори бях обсъдил въпроса с Батето – Живков не знаеше. Взех я базата, ремонтирах я и щях да се грижа за бай Тошо безвъзмездно, но не стана. Не го крия и не ме интересува какво ще говорят по мой адрес, след като ви кажа откровено, че аз имам два кумира – Сталин и бай Тошо!

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *