Чувствам китайската култура най-близка до нашата, може би защото съм отраснал на село, възпитан съм на уважение към по-възрастните и имам изградени семейни ценности
Борислав Павлов е роден на 6 ноември 1999 г. в Благоевград. Тръгва на училище в VI СОУ „Иван Вазов“, а средното си образование завършва в ПМГ „Акад. С. П. Корольов“. Избира да следва в Нидерландия (тогава Холандия), където се увлича по компютърните технологии. Завършва бакалавърска степен в Айндховен, след което решава да продължи с магистратура в Париж, но избира Китай, където е и в момента. В хандбалната зала на Спортния интернат влиза още 10-годишен и преминава през всички възрастови групи на местния „Интер“ под ръководството на треньорката Софка Арабаджиева. С благоевградския клуб печели медали от държавни първенства за подрастващи и често попада в полезрението на националните ни селекционери в различните сегменти.
– Боби, разкажи как се озова в Китай?
– След като завърших степен бакалавър в Холандия, останах да поработя още една година. През тези 12 месеца всеки ден се чувствах доста комфортно – работа, фитнес, навън с приятели – спокоен живот. В един момент започнах да осъзнавам как тази комфортна зона ми става скучна и изпитах нуждата да променя средата, в която се намирам. Бях решил да се преместя да живея в Париж. Френската култура ми допада доста повече от холандската, не знам френски, но бях мотивиран да го науча. Mислех си, че ще намеря работя по специалността, нова среда, а също мислех и за хандбала. Франция е водеща страна в този спорт и има изобилие от клубове на всякакво ниво. В днешно време един от най-лесните начини да се преместиш в друга държава е като се запишеш в университет. Бях приет в няколко университета в Париж за следване на магистърска програма, но понеже не исках да остана без опции, ако нещо се обърка, реших да кандидатствам и на други места, едно от които беше държавният университет „Чинхуа“ в Пекин (Китай).
В началото нямах сериозни намерения да се преместя там, но програмата в този университет е една от най-добрите в света и реших просто да си опитам късмета. Приеха ме с пълна стипендия и трябваше да избирам – Париж или Пекин. В продължение на 3-4 месеца умувах кое ще бъде най-правилното решение и премислях по 10 пъти всички потенциални възможности. Съветвах се с много хора и най-добрият съвет, който получих от мой колега и ментор в работата ми, е, че няма грешен избор. Реших да опитам живота на другия край на света, защото мисля, че е по-трудно и също така е доста рядка възможност да остана за по-дълъг период от време и да се докосна до на пръв поглед толкова различен свят.
– Не всеки може да се приспособи към друга култура. Справяш ли се, понасят ли ти храната, водата, хората, климатът, мащабите… в огромната азиатска държава?
– Като човек, който не обича много да планува, а и след като бях тотално изтощен да взема решението да замина за Китай, изобщо не си направих труда да преразгледам как изглежда градът, каква храна има – освен прословутия ориз и пиле със сладко-кисел сос, и като цяло имах доста ограничена представа къде отивам. Имам опит с азиатската култура, след като живях в Южна Корея 6 месеца, и предполагах, че Китай може би не е чак толкова различен. Когато пристигнах, първо впечатление ми направиха огромните панелни блокове по пътя за центъра на града от летището и виждайки тази гледка, се почувствах малко като вкъщи. Мислех си, че така изглеждат само покрайнините на града и все още имах представата за Южна Корея, но като пристигнах на центъра и видях същата гледка, си казах, че то не е много по-различно от квартал „Струмско“ в Благоевград, колкото и смешно да звучи.
Първите няколко седмици бяха трудни, защото всичко се плаща дигитално през телефона – вода, храна, транспорт. Докато оправя всички документи, банкови сметки и така нататък, трябваше да моля приятели да ми помагат. Имаше едно момиче от България – Анна-Мария Велизарова, с което се запознах на летището. Тя е от София и учи за бакалавър в Пекин. Помогна доста, тъй като имаше опит. Впоследствие всичко става доста интуитивно, вместо да търсиш пари и карти, просто ползваш телефона си. Храня се предимно в столовете на университета, които са повече от 10 и има изобилие от всякаква храна, така че нямам проблем с това. Запознах се и с много хора и чувствам китайската култура най-близка до нашата от всички страни, в които съм бил. Може би защото съм отраснал в голяма част от живота си на село, възпитан съм на уважение към по-възрастните и имам изградени семейни ценности, затова намирам сходство в много части от живота на китайците. За тях семейството е също толкова важно, имат изградени подобни принципи на уважение и са суперприветливи към хора от други страни. Засега успявам да комуникирам с хората доста лесно, дори и да не мога да говоря напълно езика.
– Май искаш да поостанеш още?
– Искам да остана поне още една-две години и да се опитам да науча езика колкото се може повече. Ако мога да комуникирам по-добре с хората, ще опозная културата на по-дълбоко ниво и ще науча доста повече неща за живота.
– С какво се издържаш, работиш ли нещо?
– Главно работя като стажант във фирма за компютърни изследвания, свързана с университета. Във фирмата помагам за проекти, касаещи предимно изкуствения интелект, защото в наши дни всеки се интересува главно от това. Отделно получавам стипендия, която стига за хранене и квартира. В Китай има доста възможности за чужденците, като примерни неща, от които може човек да изкара лесни пари, са снимане в реклами, филми, постановки, преподаване на английски език на деца от всякаква възраст. Веднъж бях дори в детска градина и трябваше да уча децата на различни плодове. Също така пробване на различни устройства с цел измерване на комфорта. Тъй като лицевите черти на чужденците са доста различни от азиатските и компаниите, които произвеждат продукти за страни извън Азия, имат нужда от реални експерименти, веднъж имах възможността да пробвам очила с вграден изкуствен интелект, понеже установиха, че носът ми е голям и е подходящ за проба.
– Докъде стигна с китайския език?
– Уча постепенно, но е доста сложен, няма азбука и има различни тоналности, което е съвсем ново за мен. От произношението на всяка дума зависи значението й, a аз все още не мога да свикна да спазвам тоналностите на думите. Просто трябва много четене и много говорене.
– Беше сред най-обещаващите млади хандбалисти на „Интер“ (Благоевград), поиграваше и в Холандия, докато следваше в Айндховен. Къде е любимият спорт в актуалната ти програма?
– Още в началото, като пристигнах в Китай, успях да се свържа с едно училище, в което има отбор по хандбал. Съответно треньорът ме покани на тренировка, при което отидох и видях зала, пълна с деца и възрастни, и останах учуден. Толкова много деца не съм виждал да тренират на едно място. След заниманието треньорът директно ме попита дали мога да идвам всеки ден, понеже мисли, че ще е хубаво за децата, ще им действам като мотивация. В продължение на половин година тренирах там и даже започнах да преподавам на деца от 9 до 14 години няколко пъти в седмицата. Доста ми харесва да уча деца на хандбал, но мисля, че все още има живец в мен и реших да се запиша на състезание с мъжкия отбор на училищния клуб. То се проведе в началото на ноември 2024 г. в град Фошан и беше едно ниво под професионалното. Играхме срещу 4 тима от Макао, Хонконг, Тайван и Гуанджоу. Успяхме да спечелим всички мачове и да станем първи, а аз бях избран за най-добър състезател на нашия отбор.
След това състезание изпитах силна нужда да продължа да се развивам в хандбала и се свързах с професионалния отбор на Пекин. Помолих да отида да гледам тренировка на живо и да видя какво е нивото на професионалния хандбал в Китай. За късмет, точно когато отидох, там имаше треньор от Дания, който беше дошъл за седмица да тренира отбора. Докато наблюдавах, осъзнах, че абсолютно всяко упражнение, през цялата тренировка, моята треньорка от „Интер“ Софка Арабаджиева ни е карала да го правим стотици пъти. Единствената разлика беше във физическата подготовка на играчите. Попитах главния треньор, който е бил дълги години наставник на националния отбор на Китай, дали мога да се пробвам да тренирам с тях, а той, без да се замисли, ми каза, че може и ме покани на тренировка. Сега, в продължение на 4 месеца, тренирам усърдно в отбора и мисля да се боря за официално място в състава за следващата година.
– Постигнатото от теб звучи като мечта за повечето от връстниците ти у нас, но нека помечтаем заедно. Как би реагирал на повиквателна от националния отбор на България?
– Успехът е относително нещо и за себе си знам, че имам още много работа за вършене в развитието ми, като човек на първо място, и след това като професионалист в каквато и да е сфера. Мисля, че засега само загрявах. При положение че се задържа в отбора, в който съм сега, и натрупам повече опит, ще се радвам да играя в националния тим и да се опитам да помогна за класирането ни на по-мащабно състезание. Следя българския тим от време на време, виждам, че има няколко сериозни хандбалисти както при мъжете, така и сред младежите, и имам усещането, че скоро ще се види прогрес.
– Може ли тъкмо спортът да се окаже ключ към оставането ти в Китай за по-дълго време, както си пожелаваш?
– Има такава вероятност, но засега не разчитам изцяло на това. Отборът разполага с доста състезатели и конкуренцията е голяма. Комуникацията в спорта също е много важно нещо и фактът, че не владея китайски език толкова добре, също оказва влияние. В момента се старая да давам най-доброто от себе си както на тренировките, така и в работата, и в ученето. В края на краищата времето ще покаже какви възможности ще ми се отдадат. Ще трябва да взема решение в един момент и да се фокусирам върху едно главно нещо за определен период от време, защото всичко наведнъж е малко изморително.
– Сигурно често контактуваш с най-близките хора в Благоевград? С какви очи гледат те на професионалното ти развитие далеч от дома?
– Близките ми винаги са ме подкрепяли в каквото и да било начинание. Благодарен съм на майка ми, че от дете ми е казвала да правя това, което наистина ми харесва, и ме е оставяла сам да взимам решения, когато става въпрос за личностното ми развитие – къде и какво да уча или какъв спорт да тренирам. Леля ми, която живее в Испания, е единственият човек от нашата фамилия, който заминава да живее в чужбина. Може би тя ми е повлияла подсъзнателно, като ми е показала от дете, че е възможен живот извън България. Въпреки че времената, в които живеем, са доста по-различни от това, каквото е било преди 50 години, всеки от семейството ми проявява разбиране за решенията, които взимам. И, разбира се, ми подава ръка, когато ми е нужна.
– Какво ще посъветваш по-малкия ти брат, ако реши да ползва утъпканата от теб пътека за опознаване на света?
– Брат ми в момента е студент в първи курс в Техническия университет в София и следва своята пътека, за което се радвам. Животът е относителен, мостът за един може да е пропаст за друг. Много хора в нашата родина използват словосъчетанието „бягане в чужбина“, като се предполага, че бягаме от лошото към хубавото, но живеенето в чужбина автоматично пристига с един куп нови предизвикателства. Всъщност където и да сме, в края на деня тротоарът е тротоар, къщите са къщи, а колите са коли. Истински важно е как се чувстваме мислено. Има доста моменти, в които търпението и волята се изпитват, защото адаптацията не е лесна, а носталгията чука всяка вечер на вратата.
Възпитанието, което съм получил от треньорката ми по хандбал, е изиграло главна роля в това да не се отказвам лесно. Тя ни е учила от деца първо да бъдем хора, след това хандбалисти. Винаги е настоявала да се държим мъжки, за което съм й безкрайно благодарен. Съветът, който бих дал на всеки дванадесетокласник, изпитващ любопитство за това какво би постигнал, ако продължи образованието си в чужбина, е да се опита, но само ако наистина иска – насила хубост не става. Независимо от мястото, ако човек иска да научи повече за себе си и да развие разбирането си за света, трябва да се стреми да бяга от комфортната си зона колкото се може по-често. Където и да сме, бихме могли да учим по нещо ново всеки ден, да комуникираме с хора, които на пръв поглед изглеждат различни от нас, да пробваме храна, която никога не сме опитвали преди. Пътуването е добър начин да опознаем други култури и да се спречкаме с непонятни хора, които имат тотално различни навици от нашите. Бих съветвал всеки да пътува, когато може, да разширява светогледа си, но човек трябва да умее да рефлектира върху това, което преживява, иначе ефектът не е голям.
Разговаря ИВАН ДЕЛЧЕВ
Ти си моят пример в живота обичам те!❤️