Мъглата скрива светлата луна и в пъпката живее идна зима.
Шекспир, Сонети
Joseph Swire, US журналист, кореспондент на агенция Ройтерс, в. The New York Times в София (нач. на 30-те години) и автор на „Bulgarian Conspiracy“ – London, R. Hale, 1939): „Петричкият окръг, анексиран от България през 1912 г., остава под контрола на ВМРО, която е попаднала под върховистко влияние. Като държава в държавата, той е база за нападения срещу Вардарска Македония… След преврата на Вълков [9 юни 1923 г.] софийската канцелария на [ВМРО], както и Задграничното представителство (ЗП) на ВМРО, се намира в [бившия] щаб на Македоно-одринското опълчение, така че те са в постоянна връзка с Военното министерство“.
По време на Септемврийското въстание 1923 г., когато ВМРО взема активно участие в изстъпленията, не е трудно да се разбере: наказателните групи на Ив. Михайлов работят „рамо до рамо“ с полицията. Това дава основание на Джоузеф Суайър, а и на други наблюдатели да заключат, че организацията де факто става „кървав инструмент“ на Трета секция (военно контраразузнаване) към Министерството на войната.
Непосредствено след погребението на убития на 31 август 1924 г. в Пирин планина Т. Александров между неговия секретар Ив. Михайлов и тримата членове на ЗП (Кирил Пърличев, Георги Баждаров и Наум Томалевски)
СЕ ЗАРАЖДА ТАЙНА ЗАВЕРА,
свързана с предстоящия Шести конгрес на ВМРО. Създадена около погребението на Т. Александров, неин кървав резултат е Вартоломеевата нощ на 12-13 септември 1924 г. в Горна Джумая (дн. Благоевград). Там са ликвидирани завеждащият Петрички революционен окръг Алеко Василев-Пашата и сподвижниците му, на които йезуитски е приписано убийството на Тодор, ликвидиран по заповед на Военния съюз заради подписания с Коминтерна Майски маинфест 1924 г.
Именно тази завера коренно променя стратегията на ВМРО, обратно на тази, която проектирал Т. Александров в последния месец от своя живот. А именно: седалището на ЦК да се измести от София в самата Македония, така както е било по времето на Гоце Делчев и Даме Груев.
В бележка 75 към спомените на К. Пърличев, едноименният внук допълва: „След като генерал Вълков и военните взимат явно страна в междуособиците и впоследствие съдействат за укрепване едноличната власт на Ив. Михайлов чрез постепенно отстраняване на всички стари дейци и негови опоненти, то ако съществува дори и теоретическа възможност за подобна конспирация, тогава за нейно оръдие е избран самият Михайлов“.
В края на декември 1924 Ванчо прави „сондаж“ пред К. Пърличев, заявявайки амбиции да стане член на ЦК, въпреки че това не позволява Уставът на ВМРО.
Пърличев, негов учител от Солунската гимназия, българска гимназия „Св.св. Кирил и Методий“ (днес в Благоевград): „Само Иван Михайлов вместо отговор на това самоналагащо се единодушие, на тая еднаквост в разбиранията на всички намери момент да ми направи една друга изповед. Той почти ми се оплака от отношението на Тодор Александров към него: третирал го като неопитен, възпирал неговото авансиране по пътя на революцията, не му давал възможност да прояви своите способности – всичко това с тенденция да подчертае необходимостта за себе си от свобода в това отношение за в бъдеще, доколкото му беше известно, че ние, т.е. Баждаров, Милев, Никола П. Станчев, Наум Томалевски, аз и др., разчитаме на него занапред. Както ми се стори, това представляваше една скрита реакция от Михайлова страна срещу изтъкнатата и одобрена от всички съмишленици в делото платформа, в основата на която поставяхме една децентрализация, едно разпределение на организационните работи между повече хора. Това ми беше направило наистина силно впечатление, но не ми даде още тогава основание да допускам нещо отрицателно и нежелателно“.
К. Пърличев не е искрен. Прикрива своята, на Баждаров и Томалевски вина за избора на Ив. Михайлов за член на ЦК на състоялия се на 9-11 февруари 1925 г.) Шести конгрес на ВМРО в с. Сърбиново (дн. Брежани, Петричко). Незаконен избор. Съгласно Устава не е ръководен член на Организацията.
Пред Ив. Михайлов лежал огромен, сериозен проблем по мечтания път към заветния пост. Проблем познат и на редови конгресмени. К. Пърличев ясно го сочи в мемоарите, но не и пред конгреса. „Въпросът беше за състава на ЦК. Предвиждаше се и се изтъкваше кандидатурата на Михайлов. Той нямаше ценз – не беше влизал в Македония, не беше заемал никакво отговорно място в никой институт на ВМРО. Но се беше проявил в конспиративната дейност вън от Македония. При това положение всеки предполагаше, че най-младият член в новия ЦК, в много отношения ще остави назад по-старите си другари“.
Пърличев признава: „Кои ще бъдат другите двама [членове на ЦК] – се питахме помежду си, след като на Михайлова се призна качеството на секретар при Задграничното представителство, чрез което стана възможен неговият достъп в проектирания конгрес, където да се кандидатира и избере като член на ЦК“.
Едноименният внук на К. Пърличев: „Действително Михайлов няма необходимите качества за мандат, с който да присъства на общия конгрес, още повече за да бъде избиран за член на ЦК. Независимо че един от първите официални документи на ВМРО след убийството на Александров са подписани от него като секретар на ЦК, подобна длъжност не е съществувала официално. Това е причината да се измисли статутът секретар на ЗП. Подкрепата, която му се оказва от Представителството, идва от същестуващата до момента взаимна близост. На него се е гледало като на лице, близко на общото дело и идеите на Александров, активен младеж, изявил се в конспиративната дейност. Най-вече се е разчитало да даде личен принос, като поведе своите връстници към многострадалното им отечество Македония. Това са причините, поради които представителите най-старателно подготвяли мястото му в ЦК, независимо от незаконния и безпрецедентен скок в йерархията на ВМРО“.
В мемоарите Пърличев акцентира най-вече върху казуса „Протогеров“. На фона на странното му оцеляване при атентата в Пирин планина на 31 август 1924 г., където Тодор е убит, а генералът странно и необяснимо оцелява, един проблем занимавал режисьорите на конгреса. Как безпроблемно да се избере генералът за нов мандат, още повече, както сам признава мемоаристът „от стенографските бележки от конгресните заседания и специалното издание на ВМРО, съдържащо всичко, което има във връзка с убийството на Александров, нито в дневниците и протоколите на Шестия конгрес, нито в брошурата „Заговорътъ противъ Тодоръ Александровъ“ (есен 1924 г.) няма никакъв намек за това. Това е материалното доказателство за невинността на Протогеров“.
„Болезнен комплекс за Михайлов – отбелязва К. Пърличев – представляваше обстоятелството, че той не се реши никога да прескочи македонската граница. С неизказана болка за тежко нараненото си (от собствения му страх) самолюбие, той казваше през последните месеци от разрива: „Не е възможно да се остави непроменено едно положение във ВМРО, при което всеки да има право да каже на член на ЦК, че е нарушен уставът, щом не се влизало в Македония… И понеже членовете на ЗП не искаха да се ангажират с нищо, което противоречи както на собствените им убеждения и съвест, тъй и на едно традиционно уставно положение, т.е. не искаха да променят основния характер на Вътрешната организация, за да стане тя външна, като не желаеха да подхранват стремежа у всеки, който би помислил, че може да командва ВМРО отвън. Да създават
УСТАВНИ ОПРАВДАНИЯ НА ВСЕКИ СТРАХЛИВЕЦ,
достатъчно нахален, за да се натрапва като революционен вожд – те решително осъждаха и отхвърляха домогванията“.
Но Ив. Михайлов не можел да бъде причислен към историческите вождове на ВМОРО Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Т. Александров и Ал. Протогеров? Нему липсват 4 от 5-те качества на вожд, преди векове кодифицирани от древнокитайския стратег и военноначалник Сун Дзъ (VІ в. пр. Хр.): „Под ръководство имам предвид качествата на генерала като: мъдрост, искреност, човечност, смелост, строгост“. („Изкуството на войната“, – София, Хеликон, 2024, с. 7-8).
Особено пагубна е липсата на качеството „човечност“, имащо латентна връзка с качеството „строгост“, хипертрофирано развито у Ив. Михайлов. Дотам че от добродетел се превръща в жестокост и садизъм. За това пише К. Пърличев: „Но нещо, което подчертаваше доста силно различието ни с Михайлов и го караше да бъде недоволен от членовете на ЗП, беше силно развитият нагон към проливане на човешка кръв. Той прибягваше до крайни средства дори когато това не се налагаше. Под натиска на тази кръвожадност той пристъпваше към уталожаването й без подбор на жертвите. После по един или друг начин успяваше да изтръгне пост фактум одобрение от страна на другите членове на ЗП и ЦК за извършени по негова заповед убийства, въпреки нашите протести“.
С горест К. Пърличев признава: „Докато беше жив Т. Александров, не съм допускал нито за минута, че ВМРО е могла да убива заради самото убийство и съм вярвал безусловно в него. Не съм се дистанцирал от неговите решения“.
Тъй при решаващата роля на тримата членове на ЗП на ВМРО през
ФЕВРУАРИ 1925 СЕ ПРОВЕЖДА НАГЛАСЕН КОНГРЕС,
предопределен още при подготовката.
Г. Баждаров: „До края на декември [1924 г.] бяха станали всички окръжни конгреси. Предстоеше да се свика общият редовен конгрес… Като подготвителни работи за общия конгрес се считаха, вън от отчетите, да се постигне сред върховете разбирателство за състава на бъдещия Централен комитет и на бъдещето Задгранично представителство и, второ, да се приспособят старите устав и правилник към новосъздаденото положение с подялбата на Македония. По втория въпрос бях натоварен аз да приготвя проект… Аз взех за база устава и правилника от 1908 г., като внесох незначителни поправки в тях, колкото да ги приспособя за новосъздаденото положение. Преди да отидем в конгреса, докладвах пред 10-12 делегати поправките, които се и одобриха“.
Срещата се провежда в дома на Йордан Бадев. Г. Баждаров: „Там бяхме – Н. Томалевски, К. Пърличев, Ив. Михайлов, П. Шанданов, Йордан Гюрков, Йордан Бадев, П. Станчев, Ангел Узунов и аз… Единодушно в тази среща дойдохме до заключението, че ще изберем Централен комитет в състав: Ив. Михайлов, Георги Попхристов, Ал. Протогеров, а запасни членове – Йордан Гюрков, П. Шанданов, Никола Василев от Радовиш“.
Малко по-иначе осветлява този момент Петър Шанданов: „В къщата на Никола Митов в София се събрахме по-интелигентните и по-важните делегати от 5-те революционни окръга, за да разменим мисли за промените, които ще трябва да се направят във връзка с устава и правилника на Организацията и във връзка с положението, което двата института – ЦК и ЗП, трябваше да заемат след конгреса…“.
На тази среща е постигнато принципно обещание да бъде предложен и избран за член на ЦК Ив. Михайлов, въпреки че не отговаря на изискванията на стария Устав. „В края на 1924 или нач. на 1925 г., на ул. „Любен Каравелов“, в къщата на Митко Суроджиев, бяхме поканени на среща от името на ЗП следните лица: двамата ЗП – Пърличев и Баждаров, Наум Томалевски, Йордан Бадев, Иван Михайлов, Йордан Гюрков, Кирил Дрангов и аз. Дневният ред на срещата не се съобщаваше. Като отидохме там, даде се думата на Пърличев, като на най-стар по възраст, да открие събранието“.
Пърличев изтъква, че преди няколко дена се събрали неколцина и взели решение „кои лица да препоръчаме на конгреса да бъдат избрани като бъдещите членове на ЦК на ВМРО“. Шанданов го прекъсва и пита кои хора са били? Пърличев: „Присъствахме аз, Баждаров, Иван Михайлов, Томалевски и Йордан Бадев“. Значи Йордан Гюрков и аз бяхме новите на тая среща“ – иронично вметва Шанданов.
Пърличев излага аргументи, защо трябва да бъде преизбран ген. Протогеров въпреки съмненията около убийството на Тодор Александров. „Понеже, безспорно е, че той е едно знам, което ние ще можем да използваме и за в бъдеще рационално“.
Втората кандидатура, предложена от Пърличев, е на Георги Попхристов от Битолския край. И добавя: „А кому не е известен от присъстващите тук, че третият трябва да бъде представителят на младата революционна македонска младеж и че тоя представител не може да бъде никой друг, освен изтъкнатият от всички ни тук присъстващи сега, нашият млад другар, дал достатъчно доказателства с енергията и дейността си в продължение на няколко години – Иван Михайлов.
Настана гробно мълчание. Никой не смееше да продума. Аз впих поглед в пода, нервно извадих от джоба си кутия цигари и започнах да пуша. Минаха цели пет минути в мълчание“.
След витиевато изказване на Йордан Гюрков Шанданов ребром пита: „Когато сте приказвали на тая тема, направо ли се спряхте на тия три лица, или приказвахте и за други“.
„Да, отговори Пърличев, приказвахме и за други, разбира се. Имаше и положителни, и отрицателни качества, които се изтъкнаха за неколцина, но в края на краищата се спряхме на тия три лица“. Тогава аз възразих: „Какво мнение искате от мен, след като вие лично за себе си, напр., сте ме разглеждали по цели нощи като неразрязана книга, намирали сте положителни и отрицателни качества зад гърба ми, а сега идвате тук с оформено мнение – само за да получите санкция ли?“.
За да оправи Пърличевия гаф, намесва се Баждаров: „Кирил погрешно постави въпроса. Не е вярно, че сме се установявали окончателно върху лицата на ЦК… нашата предварителна среща беше много случайна“.
Обяснението на Баждаров е нескопосано, щом самият Ив. Михайлов заявява декларативно, че „не желае да бъде избран за член на ЦК и че ако е приел в предварителната среща, то е било, защото са му наложили присъстващите там приятели“. С това си заявление Ванчо се „скрива зад гърба“ на подкрепящите го завераджии.
По-нататък Пърличев преминава към проектосписъка за запасни членове на ЦК и предлага Петър Шанданов, Йордан Гюрков и Никола Василев. П. Шанданов: „Иван Михайлов стана и заяви, че ако не бъде избран за пръв запасен член на ЦК Петър Шанданов, той ще се откаже от избора си за член на ЦК, понеже само при тая перспектива – че аз ще бъда избран за пръв запасен член на ЦК – Михайлов предполагаше, че няма да бъде тормозен от Протогеров. А според Михайлов на никаква цена Протогеров не би се решил да се освобождава от Михайлов при опасността да може да го замести един по-волеви човек и с по-голяма активност. До края на срещата аз запазих гробно мълчание“.
Тъй с йезуитско мълчание Шанданов си осигурил поста запасен член на ЦК на ВМРО, а не заради хвалипръцковски изредените свои качества.
Лицемерната декларация на Ванчо „върши работа“ и тушира проблема. След срещата близкият на Ванчо Йордан Бадев провожда Шанданов до ул. „Денкоглу“, опитвайки се да изкопчи какво мисли. Опитва се да го убеди, че и той бил „спряган“ на предишната среща, на която уж се изтъквало само едно отрицателно качество: „че си обичал да гуляеш“.
Ядосан, Шанданов се изпуска: „Казах му също, че в един от последните разговори с Александров, на 25 или 26 август, когато ставаше дума в Кюстендил с кое лице да попълним ние, битолчани, разликата от 4 души делегати за общия конгрес, Александров ми каза, че не могат да бъдат избрани за делегати съгласно статутите на организацията, нито ти (Бадев), нито Томалевски, нито Иван Михайлов, ами препоръчваме да изберем Миле Станоев, някой си учител Талев [Георги Талев, брат на писателя Димитър Талев, член на околийския комитет ВМРО в Горна Джумая – бел. Н.С.] и др., които бяха родом от Западна Македония, но които в момента живееха в Петричко и се числеха като редовни членове в Организацията. Това беше, казах му, мнението на Тодор няколко дена преди убийството му – че Иван Михайлов не може да бъде дори обикновен член в Организацията, камо ли да бъде избиран за делегат в конгрес, а освен това да бъде избиран и за член на ЦК“.
Неочаквано Бадев се изпуска и разкрива важен факт. П. Шанданов: „Тогава Бадев ми каза една жестока истина и същевременно тайна, а именно, че Иван Михайлов през време на деветоюнските и септемврийските събития е служил като връзка между Александров и генерал Вълков и други някои членове на българското правителство и понеже връзките му са били много тесни с последните, той трябвало да бъде избран за член от ЦК, за да продължели тия връзки, които връзки в 1928 г., през месец юли се уякчиха окончателно“.
Г. Баждаров: „Конгресът стана между 7 и 11 февруари (по-точно 9-11 – бел. Н.С.) 1925 в с. Сърбиново. Участваха с Протогеров 41 делегати. Аз бях избран делегат от Солунския окръг. Председателстваше конгреса Ангел Узунов. Аз четох политическия отчет на Централния комитет и Задграничното представителство от 1908 до 1925 г., т.е. за 17 години, откогато не бе ставал конгрес. Този отчет бе кратък, общ, съставен от мен, одобрен от Пърличева и Протогерова, но непълен, всичко в общи черти засягаше. К. Пърличев чете приготвения от него боен отчет, а Ал. Протогеров даде финансов отчет. Сметките на Ив. Михайлов, като пунктов в София и секретар на Задграничното представителство, бяха забъркани, но поради уважителни причини, дружбашкото гонение, приехме ги teis queis. След кратки разисквания отчетите бяха приети“.
Последиците от противоуставно приетите конгресни решения идат юли 1928 г., след убийството на Протогеров, заповядано от Ив. Михайлов с одобрението на ген. Иван Вълков, без да знае Борис ІІІ. Монархът имал слабост и симпатия към генерала още от годините на Първата световна война, на която завиждал Вълков.
„Пристъпи се към избор на тела – продължава Баждаров. – След като си дадох бюлетината, излязох и с М. Монев отидохме при дядо поп Найден, който ни почерпи ракия с мед. Там престояхме на разговор и когато се върнахме в заседателната зала на конгреса, резултатът по избора бе обявен. Иван Михайлов бе избран с 39 гласа, почти единодушно, после идеше по гласове Георги Попхристов и Ал. Протогеров с около 27 гласа от 40. Запасни членове за ЦК бяха избрани поред на числото на гласовете: П. Шанданов, И. Гюрков, Никола Василев. Задгранични представители: Кирил Пърличев с най-много гласове, после Г. Баждаров и Н. Томалевски… После се разбра, че за да получи Ал. Протогеров по-малко гласове, се дължи на агитацията на Ив. Михайлов между някои от скопските и битолските делегати да не гласуват за Протогеров, та да бъде избран, но с намалени гласове. Това бе нелоялно от страна на Ив. Михайлов“.
Визирайки конгреса в Сърбиново, разследващият журналист Благой Видов отбелязва: „На генерал Протогеров останаха неговите отдели, които ръководеше в предишния ЦК с Т. Александров. Между отделите, които ръководеше генерал Протогеров, са и следните отдели: шпионажът и контрашпионажът, а така също и стопанският отдел“.
След Шестия конгрес на ВМРО в Сърбиново, Петрички окръг, още 1925 г. почва
ПОДМОЛНА ДЕЙНОСТ СРЕЩУ ПРОТОГЕРОВ,
дирижирана от Ванчо и подкокоросвана от военния министър Вълков.
След като на 17 септември 1924 г. ген. Протогеров реализира „порочното зачатие“, обличайки с окръжно Ив. Михайлов с огромна, неконтролирана власт да коли и беси в Петричко, „апетитът идва с яденето“. Това не би се случило, ако ген. Протогеров прозреше каква „змия“ се докопва до заветния пост член на ЦК на ВМРО. Да не подминем и слабостта на позицията на ген. Протогеров, обременена с недоказана „вина“, че „има пръст“ в убийството на Т. Александров. Тази змийска клевета е осъден да носи до края на дните си. Плюс неизбежните психо-физически промени: в 1925 г. е на 58 години, изтощен физико-психически, морално съсипан от тази клевета. Това обяснява неговата отстъпчивост и мекушавост. След конгреса клеветата невидимо пълзи в Организацията…
Вътрешните интриги в организация, построена революционен (команден) принцип, са пагубни. По принципа на субординацията трябва да действа колективният ум на ВМРО, ако принципно е приложен в „пакетното сътрудничество“ на двата висши органа: ЦК и ЗП. Но това не става. Именно тук се корени вътрешната криза на ВМРО. Зародена лятото на 1924 г., тя „връзва“ отровни плодове след Шестия конгрес.
„Михайлов е имал дребнавостта – отбелязва К. Пърличев – след закриване на конгреса да даде в софийските вестници едно съобщение, в което заедно с факта за станалия конгрес и избора на новия централен комитет се пише и една тенденциозна подробност, която, както се вижда, е била и главната цел на съобщението – да уязви Протогерова. Тая подробност е, че пишеше кой от членовете на ЦК колко гласа е получил при избора, за да се изтъкне, че за Михайлов са гласували двама-трима повече, отколкото за Протогерова“.
Очевидно става дума за разиграла се
ТАКТИКА НА ПЛАЩА И КИНЖАЛА.
Известният учен-архивист Цочо Билярски, запознат с целия корпус документи за ВМРО, сочи: „Подозренията, макар че водят към Протогеров, са оставени на заден план и той отново е избран за член на ЦК на ВМРО на първия следвоенен конгрес заедно с Иван Михайлов и Георги Попхристов. Постепенно Протогеров се самоизолирва от революционната дейност на ВМРО и нещата преминават почти изцяло в ръцете на младия Михайлов, който успява да наложи и нова тактика на действие срещу поробителите във Вардарска и Егейска Македония, т.е. действия с атентати и бързи терористични действия. Протогеров се обявява против тази нова тактика и прави забележка за това на Ив. Михайлов“.
На мястото на откритите четнически действия иде времето на революционерите на мрака, на терористите. Като изключим забележителната Мара Бунева, Менча Кърничева и саможертвените актове в кралска Югославия, тези по улиците на София и други градове, особено в Петрички окръг, разрушават моралния образ на Организацията и нейния престиж.
В едно отношение Протогеров е превъзхождал всички във ВМРО. Освен че имал доказани командирски качества, проявени в Балканските войни и Първата световна, той бил експерт в деликатна материя. Има голям принос за развитието на българското военно разузнаване, а от 1925 г. създава външното разузнаване на ВМРО. Не само това. К. Пърличев отбелязва: „За мен Александър Протогеров беше ветеран в нашата борба. През последните си години той, стар вече, доказа това, изпълнявайки един висш и свещен дълг: влиза в Македония без оглед на тежките условия, без оглед на риска! Докато Ванчо не пристъпи по-далеч от оградата!“.
Дълбоко таен, изпепеляващият комплекс за малоценност моделира Ванчовите възгледи за начина на борба. Тотално отхвърля четническата тактика, господстваща в цялата история на македонското освободително движение, от 1895 до 1926 г. По въпроса за тактиката на борба се очертал фундаментален сблъсък между генерала и бившият личен секретар, разбиращ под революция единствено серията безразборни кървави атентати.
Поемайки ръководството на Петричката спомагателна организация, Ив. Михайлов посякъл крилете на четничеството. Почва реорганизация с цел засилване на дисциплината, ликвидиране четничеството, доминантно налага терористичната тактика. Протогеров се противопоставя. През 1925 г. Ив. Михайлов дава нареждане в Македония да не влизат чети по-големи от 10-15 души, което незабавно е оспорено с писмо на Протогеров, подкрепен от видните войводи Панчо Михайлов и Иван Бърльо. Това коства живота на последните двама, убити по заповед на Ванчо.
Докато червено-черният гаулайтер руши базата на организацията в Петричко, Протогеров върши голямо дело. Изгражда разузнавателна мрежа на ВМРО, а през лятото на 1925 г. генералът от Охрида града влиза за последен път в Македония, но бързо се разболява и спешно е върнат на носилка в България.
Неговият секретар Константин Попатанасов, родом от с. Елешница, Разложко, разкрива причините за провала на четите, пратени във Вардарска Македония. „Останали беха Прилепската и Велешката групи. Войвода на първата беше Петар „Пашата“, а на втората – Петър Станчев, племенник на Стефан Караджата от Тулча“.
Тези чети К. Попатанасов, като главен инструктор на ВМРО, обучава край с. Брезница в дебрите на Малешевската планина. Подробности за мерзко предателство той лично години по-късно разкрива на Благой Видов: „Както е известно, аз бях този, който подготвих всички чети преди заминаването им във вътрешността. Полигонът ни бе село Брезница, близо до сръбската граница. Обучавах ги на стрелба с пушки и револвери, хвърляне и възпламеняване на бомби и пр. Предавах им за направата и зареждането на адски машини с часовници и фитил… Този двуседмичен курс минаха четите на Пашата и Станчев… Минали благополучно Вардара и разделяйки се, те поели горските пътеки към околиите си. На втория ден те биват открити. Станчев загива в бой с целата си чета. Пашата бива убит в първата среща с врага. Четата му е пленена, разкарвана за присмех и избита“.
Имало обаче дълбинна причина за станалото. Години по-късно секретарят на Протогеров доверява на Бл. Видов. За трагичния изход на четите на Пашата и Станчев, подозира Ив. Михайлов. Те „били издадени от югославското военно аташе в София Джорджевич. Аташето е признал публично, че знаел предварително имената на тия, които ще заминат с четите и техния маршрут. „Явно имало е предателство, а кой може да бъде предателят? Само Иван Михайлов“ – заключава Попатанасов.
В гореказаното има неволна грешка в имената. Анонимният донос за маршрута на четите не постъпва при военния аташе в София. От 30 април 1924 до 18 април 1927 г. това е полковник Драгослав Милкович, а не Цветан Джорджевич. Последният пък е резидент на разузнавателната служба към югославското МВР.
Тази поправка дължим на фундаментално изследване. Кирил Тодоров в „Разузнаванията на кралска Югославия срещу България и ВМРО (1920-1941) – Благоевград, РИК „Ирин-Пирин“, 2021 г.), отбилязва: „Разузнавателната служба към МВР е
„ОДЕЉЕЊЕ ЗА ДРЖАВНУ ЗАШТИТУ“ (ОДЗ).
В нашата страна разузнавателната работа по линия на ОДЗ се ръководи от резидента Цветан (Цека) Джорджевич, официално секретар в легацията и консул от 1923-та до 1930 г. Той получава директиви и нареждания, освен от Четвърти отсек, още и лично от Жика Лазич, с когото е в много близки отношения и постоянна връзка. Лазич е ръководител на отдел „Обществена безопасност“ (Държавна сигурност – б.а.) към Министерството на вътрешните работи, който извършва контраразузнавателна дейност в Кралството и е в непрекъснат контакт с ОДЗ и следи разузнавателната дейност в България… През трите години – 1923, 1924 и 1925-та, той [Джорджевич] почти не е наблюдаван, следен и контролиран от българската полиция, защото през този период нейните контраразузнавателни органи са все още организационно неизградени и слабо функциониращи… Той се смята като един от хората, които имат най-голям дял за разцеплението на ВМРО (с. 32, 176-177).
К. Тодоров визира разцеплението на ВМРО на протогеровисти и михайловисти, последвало убийството на ген. Протогеров (юли 1928), като първите за пари се продават на Белград. „Джорджевич е бил ръководител на сръбското разузнаване в България, за която цел са му били дадени няколко десетки милиона лв. годишно. По негово време най-голям интерес представлява Македонската революционна организация… Снабден с големи суми пари, Джорджевич устройва една отлична мрежа от информатори, които го бързо и точно го информират. В края на 1927 г. Представителството в София и пратеникът на МВР Цветан Джорджевич информират, че главният отговорник за сериите атентати в Южна Сърбия (разб. Вардарска бановина – бел. Н.С.) е Иван Михайлов и Георги Попхристов е недоволен от техните последици“ (с. 178, 189-190).
Последното изречение обяснява много. Борбата между двете тактики във ВМРО – четническа (на Протогеров) и терористическа (на Михайлов) навлиза в заключителен стадий, негативно резултира в нарастващ разрив в ръководните органи на ВМРО. Срещу терористичната тактика на Ив. Михайлов се обявяват, освен Протогеров и Г. Попхристов, и тримата членове на ЗП на ВМРО. Това е началото на края на ВМРО като революционна организация, загубила международен авторитет, изродена в терористична организация…
След 1928 г. се поставят основите на няколко мита за ВМРО. На тях се поддава и Дж. Суайър. Но и казва горчиви истини: „Бяха ми казали, че Протогеровистите са шепа наемни убийци на югославска заплата, които безразсъдно убиват героите на ВМРО, докато те почиват в София от революционна дейност отвъд границата. Дори Мушанов ме уверяваше, че ВМРО е толкова неуловима и толкова мощно подкрепяна от всички българи, че никой не може да й се противопостави! Ореол от романтика обгръщаше младия Михайлов, който „живееше и се сражаваше“ в Югославия, но понякога се оттегляше за почивка във високите планини на Пирин в (македонския) Петрички окръг, там в безопасност сред предани привърженици. Никой не ми каза, че всъщност Михайлов никога не е посмял да отиде в Югославия, че управлява окръга с безмилостен терор, а веднъж дори е наредил да бъде убит човек, който е казал тези истини на британския министър в присъствието на германски кореспондент, който бил приятел на Михайлов“.
Дж. Суайър заключава: „Понякога някой особено наивен журналист е бивал отвеждан на среща с Михайлов, но това беше по принцип неудобно, тъй като трябваше да се поддържа баснята, че той живее „далеч в Югославия“. Веднъж един известен американски журналист бил воден два дни из Петричкия окръг (със завързани очи, за да не издаде тайната пътека „през границата“), докато се озовал пред „великия вожд“ – в хижа „Бъндерица“ в Пирин планина (вътре в България)!
НИКОЛА СТОЯНОВ
