Кои и защо имат интерес да внушат, че петвековното сковаващо отечеството ни „турско робство“ било измислен мит?

В статия (в. „Струма“, 10.01.2020 г.), посветена на от години разнищвана дискусионна тема „Имало ли е турско робство“, подменена в учебниците по история с обтекаемия термин „османско владичество“, се анализира поведението на политически еничари в Министерството на образованието и науката (МОН). Обслужваща начертана отвън националнихилистична линия на потъпкване историческата истина за народностната ни съдба, в частност – през турското робство. А в учебниците по история се „борят“ два политкоректни (фалшиви) термина: „османско владичество“ и „османско присъствие“, като от време на време се явява трети такъв – „османско съжителство“, за да се „премери“ показното кръвно на лъжепатриотите.

Осветляват се прикрити и премълчани факти за родоотстъпническата роля на

„ЗНАЙНИ И НЕЗНАЙНИ“ ИСТОРИЦИ ЕНИЧАРИ,

платени „в зелено“. Стриктно следват директивите на задкулисни външни господари на нашенските „кукли на конци“, имитиращи, че управляват държавата. Резултатът: за близо 30 години националното образование бе тотално съсипано от имитационни, разрушителни реформи. Преди 12 години проф. Анко Иванов алармира: „Понижаване равнището на знания на българските ученици, влошаване съдържанието на учебния процес. Например равнището на знание по природните науки се понижи от 3-то място преди 15 години (1993 г.), на 42-ро място при последното изследване в 57 страни по света. Механизмът за понижаване равнището на знания бе разработен и започна да се внедрява в началото на т.нар. демократичен преход. Под маската на демокрацията бяха разрушени български традиции и ценности като уважение към учебния труд, афинитет към знанието; уважение на учителите; култура и възпитание. Сред обществото, голяма част от родителите и сред повечето ученици се формира нагласата, че децата не трябва да се „натоварват” с учене, а с по-развлекателни дейности. МОН увеличи срока на обучение с една година – завършване с 12 клас, но обемът на учебното съдържание бе значително съкратен, т.е. учебният материал бе намален… Силно бе съкратено като обем и време обучението по литература, намален бе хорариумът на обучение по редица учебни предмети като математика, история, география и т.н.“. 

Печалният извод е отпреди 12 години. Днес равнището на образованост спадна с още 20-ина пункта – удари дъното на еврокласацията. Никога България не е била управлявана от толкоз неграмотна, продажна и корумпирана политическа „класа“.

От 90-те години насам реформи, лъжовно скрити зад лозунга „демократизация на образованието“, тихомълком изхвърлиха от учебните програми знакови литературни и исторически произведения на българския национален дух. Някои от които дори тоталитарната комунистическа власт не посмя да забрани! А все още „оцелелите“ – като Паисиевата „История славянобългарска“ – се изучават формално, от „кумова срама“. Със сух, емоционално кастриран език, приспивно манипулиращ съзнанието на младото поколение с изопачени и преиначени факти. Та плашещите истини за нашето минало да бъдат погребани, без шанс да пламне искрата на родолюбието. Всичко бе вследствие преднамерено забранена националновъзпитателна функция на образованието. Затуй не е чудно, че днес ученици хулигани бият учители; че едва ли някой знае името на поредния министър на образованието, актуалният от които безцветен финансист. Техните имена стават достояние „благодарение“ шумните скандали, приключващи с оставка…

За да се сбъднат днес пророчески думи на британския писател Джордж Оруел. Изказани в 1948 г., те идеално дефинират днес господстващата в Евросъюза цел на неолибералния глобализъм. „След това – четем в Оруеловата антиутопия „1984“ – лицето на Големия брат избледня и на негово място се появиха изписани с черни главни букви трите лозунга на партията:

„ВОЙНАТА Е МИР – СВОБОДАТА Е РОБСТВО – НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА“.

Сила, когато е погубена и изтрита историческата памет на нациите. „Паметта на човечеството – казва Оруел – се предава не като накараш другите да те чуят, а като пазиш здрав разсъдък в себе си“. А едно от проявленията на „здравия разсъдък“ е способността да си наясно с понятията, обясняващи явленията от живота. А в историко-литературното образование най-важни понятия са „религия“, „нация“, „обществен строй“, „култура“. През тяхната „призма“ е пречупено едно понятие, от години нервно предъвквано: имало ли е у нас „турско робство“?

Преди да изложим „експертното мнение“ на нашенски историци еничари, няма как да минем без техните гласовити колеги: сомнамбулно шестващи „кречетала“ из столични TV студиа. Няма отърваване от тях: социолози и политолози всезнайковци. В тяхното „в зелено предплатено“ мнение упоително се вслушват управляващите и наивна TV аудитория. Един от тях е социалният антрополог Харалан Александров. Нещо средно между социолог и политолог. Възпитаник (1991-1996 г.) на любимата „рожба“ на Джордж Сорос Нов Български университет (НБУ), и той енергично се намеси в спора за митичното „турско робство“. На 16.04.2016 г., 3 месеца след като премиерът Борисов прати в оставка образователния министър Танев заради гафа му с политкоректния термин „османско съжителство“, Харалан ни изненада с двойно научно „откритие“. Че „турското робство“ не било действителност, а „метафора“.

Забележителното „откритие“ на соцантрополога излезе в информационния интернет портал на Deutsche Welle. Коментиращ протестите през януари 2016 г., довели до оставката на министър Т. Танев, избран от квотата на т.нар. Реформаторски блок, и по-точно на протурската партия „Свобода и достойнство“ на Касим Дал и Корман Исмаилов, Х. Александров рече: „Турското робство е свещена крава в масовото съзнание на българите. Спомням си как кметовете на няколко подбалкански града като Карлово, Калофер и Копривщица реагираха панически на фалшивата новина, че „турското робство“ щяло да бъде извадено от новите учебници по история и организираха протест пред Министерски съвет. Попитах ги защо за тях е толкова важна тази метафора. Те ми отговориха буквално: „Ако го няма турското робство, всичко губи смисъл за нас“. Оказва се, че конструктът „турско робство“ е далеч по-важен от историческата истина, тъй като функционира като фундамент на българската национална идентичност, формирана по време на Възраждането и ревностно поддържана до ден-днешен чрез институционализирани културни практики: образование, медии, киноиндустрия, местни традиции, политически ритуали и пр.“.

Соцантропологът обаче така и не се аргументира: защо конструктът „турско робство“ е далеч по-важен от историческата истина? Може би защото, както сам призна, той „функционира като фундамент на българската национална идентичност, формирана по време на Възраждането“. Именно горното твърдение прави незащитимо Харалановото „откритие“: метафората „турско робство“. С което доказва историческото съществуване на противоположната опция, отхвърляна „в един глас“ от османофили и соросоиди. Става дума за реално „етнорелигиозно и политикономическо състояние на българите под двойното турско-гръцко робство. Което заслужава отделно внимание. 

Как г-н Х.А. обяснява шокиращото откритие „метафорично турско робство“? На въпрос на „Дойче веле“: „Откъде метафората за „турското робство“ черпи енергия, за да се налага повече от век и половина над историческите факти?“, отговаря: „Тази метафора безспорно е изиграла важна роля в консолидиране националното самосъзнание на българите и мобилизацията им в стремежа към независимост. Българите от онази славна епоха, които са водели борбата срещу „турското робство”, са били наясно, че става дума за метафора, защото са имали опит от първа ръка с живота под османска власт и са знаели какво означава роб и какво означава свободен човек. Роб означава индивид, лишен от елементарни човешки свободи като право на придвижване, собственост и стопанска инициатива и заставен пожизнено да работи без възнаграждение за господарите си“.

Но това, което „изтърсва“ соцантропологът, че „българските поданици на Османската империя определено не попадат в тази категория“; че „за културната памет тези факти са без значение, защото „турското робство“ има статут на универсален обяснителен механизъм за българските злочестини“, напомня народната поговорка „Пази, боже, сляпо да прогледа“.

Интересно, посетил ли е някога соцантропологът Батак с окървавената от турското клане през май 1876 г. църква? Не знаем. Но знаем, че след като посетил кървавото място, душата на поета Иван Вазов изригва:

„НЕ ИСКАЙТЕ ОТ МЕНЕ БЕЗПРИСТРАСТИЕ – АЗ ВИДЯХ БАТАК“!

А предвоенният наш историк Никола Станев отбелязва: „На 5 май Батак от 500 къщи се обърнал на пепелище и близо 1800 мъже сложили главите си под секирата“.

Определен интерес представлява: как така след 1989 г. концептът „турско робство“, запазен в учебниците в два отричащи се един друг периода (капитализъм vs социализъм), бе изтикан от политкоректния концепт „османско владичество“?!

Как го обяснява застъпничката на днес наложения от МОН концепт проф. Надя Данова (Институт по балканистика към БАН): „След промените от 1989 г. в българското училище бяха въведени по няколко алтернативни учебника. Тук бих искала да фокусирам вниманието върху учебника, съставен през 1992 г. от колектив историци, ръководени от Цветана Георгиева, в който се прави много сериозен опит за оттласкване от традиционното разглеждане на XV-XIX в. като “мрачни векове” в българската история. Направи се много сериозен опит да се покаже, че историята от този период е многолика, че живелите през този период 15-20 поколения хора са имали своето всекидневие с неговия труд, радости и празници, че в общата среда са живели заедно българи, турци, арменци, гърци, евреи и които чрез общ труд са създали един свят, в който разликите са много по-малко от приликите. За съжаление българските историци, които се опитваха да прокарат тази спокойна и реалистична теза, имаха много проблеми, които станаха особено сериозни от момента, в който национализмът, със силен примес от православие, беше взет на въоръжение от Българската социалистическа партия“.

Последното внушение – за националистическа „вина“ на БСП – не е вярно. По причина, която проф. Данова, получила висше образование през т.нар. социализъм, би трябвало да знае. А именно: комунистическата идеология отрича националното, принасяйки го в жертва на т.нар. интернационализъм.

Авторката обобщава: „Впрочем, и до днес терминът “турско робство” продължава да присъства в някои текстове, които просто следват въведената от Паисий терминология, затвърдена през XIX в. от идеолозите на националноосвободителното движение. Протеклият преди време в България дебат около историческия спомен за Батак показа отново възможностите за инструментализирането на историческата памет за политически или лични цели. Същевременно част от историците продължаваме да воюваме срещу понятието “турско робство”, което за съжаление не е отпаднало нито от дискурса на политиците, нито от медиите и изобщо от арсенала на средствата за манипулация на общественото мнение в България“.

Странно обвинение! Няма как „манипулирането на общественото мнение“ да е патент на националистите, когато за неолибералите с техния националнихилизъм „работят“ 90% от българските медии, обслужващи доминиращия и наложен от МОН термин „османско владичество“. Колкото за „национализма, определен от проф. Данова като „нещо негативно“, правнучката на възрожденския издател Христо Г. Данов е права. Но не спрямо градивния, а за кресливия лъженационализъм, изповядван от участващите във властта „Обединени лъжепатриоти“!

Да осветлим противоположното становище по темата „турско робство“ на онзи  „научен лагер“, противопоставящ се на националнихилистичната линия, която господства в учебните планове и учебници, одобрени от МОН?

Проф. Пламен Павлов от Великотърновския университет (ВТУ) отбелязва антидемократичния подход при налагането на термина „османско владичество“. За него нелепите обяснения на министерството, че всичко било обсъдено с някакъв кръг от експерти, не е достатъчно. „Този административно-бюрократичен подход за мен е неприемлив. Видяхме на протестите на колегите географи, че на тези гласове от нашата гилдия се отговаря, че всичко е решено. В общи линии: „Ние сме на власт, ще правим каквото си искаме”.

Професорът дава паралел: как се изучава националната история в други страни на Евросъюза. „Ако погледнем програмите в другите държави, ще видим, че там присъства националното възпитание. Особено в момент като днешния, когато виждаме, че цяла Европа е застрашена от глобални промени, от катаклизми“.

Проф. Иван Тютюнджиев (ВТУ) изтъква две основни тенденции, забелязвани в учебниците по българска история. „Първата има корени от края на ХІХ и началото на ХХ в. Да не забравяме, че това е епоха на „националните държави”. Възниква стремеж за утвърждаване на националните идентичности – сръбска, гръцка, румънска, българска и пр. В Османската империя нациите възникват като „културни нации”, териториите им се формират в хода на националноосвободителните движения, т.е. те не са ясно определени. Националната идентичност се създава чрез опозицията „свой-чужд”: ние-враговете, добри-лоши и пр. В условия на тежко историческо наследство с нерешен въпрос за обединение тази задача за историческата ни наука и общество става още по-трудна. Втората тенденция в съвременното „учебникарство” мога да определя като „мултикултуралистка”. Възприемайки безкритично левичарската интелектуална риторика, някои усърдни автори налагат терминология и създават модели, изкривяващи историческото минало“.

Януари 2016 г. МОН под ръководството на министър Танев взриви общественото мнение в опит да наложи приемлив за Анкара термин: вместо „османско владичество“ – исторически недостоверния концепт „османско съжителство“. Предложението взриви масово недоволство и „коства креслото“ на министъра.

Интерес – не само за ДАНС – представлява въпросът: Кой и на каква „цена“ спонсорира създаването на учебни програми и учебници по история, литература и география, изопачаващи националната история, в контекста на неолиберална директива на Брюксел, насочена към изтриване историческата памет на европейските нации? Проф. Анко Иванов: „Тази дейност с промяната на учебния план и учебните програми е целево финансирана. Доколкото имам информация, по време на първото правителство на ГЕРБ се усвояваха за тези учебни програми около 15 млн. лева. В Интернет един отстранен от МОН специалист разкри, че новият учебен план, с новите учебни програми с отродителните и деинтелектулизиращите програми, е финансиран от някакъв център на Сорос в Будапеща. Вероятно се избягва „Отворено общество“ в София като достатъчно вече компрометирана институция“.

Този „някакъв център“ в Будапеща всъщност е Централноевропейският университет на Сорос. В чиито „научни лаборатории“ е сътворена сатанинската Истанбулска конвенция.

Проф. Анко Иванов отбелязва причината за предсмъртното състояние на българското образование и култура: „Аз намирам само три значими отговора. Първият е неоколониалното управление на държавата, стремежът на българските правителства да приемат всяко чуждо внушение и да пренебрегват интереса на народа, националния интерес. Вторият е силното разрастване под влияние на т.нар. „неолиберални ценности“, на националния нихилизъм, разпрострян сред политици, журналисти и „експерти“ в МОН. Третият отговор е страхът на всички равнища (народни представители, министри, зам. министри, експерти и т.н.); страхът да не си загубят престижните властови и длъжностни позиции, тлъстите за българските условия работни заплати.

КАКВО ДНЕС ДЕЦАТА УЧАТ ПО ИСТОРИЯ?

Редица автори отбелязват пагубна черта на учебниците. „Много силно негативно влияние върху съдържанието на учебния процес и усвояването на знания и умения има огромният разнобой в учебниците. По някои учебни предмети има утвърдени и действащи десетки учебници по един учебен предмет за един и същи клас. Повечето учебници са написани на специфичния научен език и в голяма степен са неразбираеми за учениците“.

Да вземем учебника по история за 8 клас. В тема 26. („Болният човек“ – Османската империя до средата на ХІХ в.) се говори за опитите за реформиране на системата; споменава се издаденият от султан Абдул Меджид І (1839-1861) Гюлхански хатишериф. „Този султански указ – четем в учебника – обявява равенство на всички поданици независимо от религията им, справедливо събиране на данъците и др.“. Но се премълчава най-важното. Ферманът официално забранява робството в Империята. Но де факто продължава да съществува. Реформите остават на хартия, за пред Великите сили, а всичко си върви постарому. За това нищо не се говори в учебника. И когато 37 години по-късно избухва и е потушено Априлското въстание, десетки хиляди млади жени и деца са продадени като роби на нелегалните пазари в Империята, въпреки законовата забрана. Неслучайно акад. Георги Марков изтъква, че „робският институт съществува в Османската империя до началото на ХХ век“.

Манипулативно е изложена в учебника тема 34 (Робството през Новото време). Четем: „През ХІХ в. изразът „турско робство“ е възприет от дейците на освободителното движение и е използван за мобилизиране на българската нация в борбата й за политическа независимост. Този израз се открива в текстовете на Любен Каравелов и Христо Ботев, които виждат единствено спасение в насилственото премахване на османската държава… Образът на османската държава като империя на робството и насилието е затвърден и в литературните творби от епохата на Възраждането“…

Манипулацията е свързана с начина, с изказа. Така казано – „образът на османската държава като империя на робството и насилието е затвърден и в литературните творби от епохата на Възраждането“ – се хвърля съмнение в съзнанието на ученика. Че „османската държава като империя на робството и насилието“ съществува, ако използваме „откритието“ на Х. Александров, метафорично, само в литературата, а не в суровата действителност!

А това, че случилото се в Батак, Клисура, Панагюрище и други селища след гибелта на Априлското въстание, станало известно на западни кореспонденти като Макгахан, преобръща европейското обществено мнение и „отваря“ възможност за бъдещата Руско-турска война, за това няма нито дума в учебника!

Несъмнено тук излиза на преден план въпросът: има ли и каква връзка между застъпниците на исторически фалшивите политкоректни термини за турските завоевания и установения режим в българските земи с външни анонимни фактори? Проф. Ив. Тютюнджиев: „Османското завоевание е беда за българския народ, а не епоха на просперитет, както някои се опитват да представят това време. А политкоректното говорене всъщност е изкривяване на историческото минало и нанася повече вреди, отколкото ползи. Времената са били тежки, но това не означава, че трябва да се представят в благоприятна светлина, защото, виждате ли, така се създавали негативни настроения. Никой няма полза от превръщането на историята в политическа слугиня“.

Една провокация през 2012 г. изхвърли на повърхността на общественото внимание „подводно течение“ сред учените в БАН, косвено обслужващо идеологията на неоосманизма. В опит да внуши едва ли не розови отношения между българи и турци през турското робство. Скандалът бе свързан с публикуване сборника “Българските турци”, когато една авторка, доц. Йорданка Бибина, взриви медиите с твърдението: “В България не е имало турско робство”. Заявено открито няколко пъти – на пресконференция и в две телевизионни предавания.

Йорданка Бибина на няколко пъти обяснява, че автори на статиите в сборника са уважавани учени от БАН и Софийския университет, че… „книгата няма нищо общо с политическата тема за робството“. Тя включвала статии за ислямската архитектура, фолклор, музика, бит и пр. “през 500-годишното османско управление”.

Журналистическо разследване доказа: доц. Бибина работи в Института по балканистика с център по тракология при БАН, но в сайта на института сборник с име “Българските турци” липсва. Няма такава книга и сред издадените от учени на Софийския университет.

Какво се оказва? Книгата е поръчков продукт, тайно спонсориран от Анкара. Журналистката Велиана Христова: „Книгата “Турците в България” се оказа поръчана и издадена от “Вагабонд – медия” ЕООД с управител и един от собствениците Антони Емилов Георгиев, регистрирал издателството като представител от Дания. Самият Георгиев твърди: “Тази книга е естествено продължение на “Пътеводител за османска България”, който издадохме миналата година. “Османска България” се фокусира предимно върху османското материално наследство по нашите земи, най-вече архитектура – обществени сгради, конаци, джамии, бани, чешми, мостове, часовникови кули. Тези архитектурни факти са част от българското културно наследство. Сега “Турците в България” идва като “втори том”. Акцентът е върху нематериалното наследство – обща история, език, фолклор, музика, танци, обичаи, празници, кухня”.

Не ще съмнение: има щателно прикрита

ВРЪЗКА МЕЖДУ ТУРКОФИЛСКИТЕ ТЕЧЕНИЯ В БАН И В МОН,

обслужващи доктрината на неоосманизма, прилагана в управлението на Ердоган. През 2009 г. в Сараево авторът на концепцията на неоосманизма Ахмед Давутоглу, тогавашен външен министър, заяви: “Османските векове на Балканите бяха една успешна приказка. Сега трябва отново да сътворим тази приказка… Турция се върна. Ние сме неоосманисти. Ние сме принудени да се занимаваме със съседните страни. И даже отиваме в Африка”.

Израснала като мощна регионална икономическа и военностратегическа сила, Турция хвърля алчен поглед към бившите османски провинции, планира и действа да владее с други методи: икономически, културни и демографски. Неслучайно звучат думите на Давутоглу: „Балканите имат особено значение във връзка със заличаването от картата на Европа на Османската държава“. В стратегически план за Давутоглу „мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската държава, са фундаментът на политическото влияние на Турция на Балканите“.

Колко е прав проф. А. Иванов: „Мнозина разумни българи патриоти си задават въпроса: защо го има това неистово желание у мнозина от управляващите да подменят историческата истина и националната памет на българите? По мое мнение има две главни цели-причини. Първата е силното влияние на Турция като главен съюзник по НАТО на САЩ, амбицирана да възвърне някогашното могъщество и влияние на Османската империя. Това няма как да стане, когато на съвременниците се поднасят историческите истини и се борави с обективните понятия като „турско робство“ и „турско иго“. Първоначално манипулираните историци въведоха лъжливото понятие „османско владичество“, което дори някои „историци на свободна практика“ от БАН обявиха и за международно признато. По-късно се опитаха още да смекчат понятието „турско робство“ като „османско присъствие“, а в най-нови дни – „съвместно съжителство“. Тази дейност бе съпроводена с изваждане от учебните програми за обучение на национално-патриотични произведения с насоченост против турското робство, като „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“, публицистиката и повечето стихотворения на Хр. Ботев, редица произведения на Вазов. Народната памет се замества с уж „благи помисли“ – намаляване на етническото напрежение и постигане на съгласие“.

„Втората главна цел на промените – продължава авторът – е формирането на нов тип млада личност, която е без българско национално самосъзнание, която е предимно европоцентрична, глобалистки настроена неолиберална личност; личност, която не питае обич към родна земя, родина и роден език. Нещо повече, тази цел е съчетана с принизяване общото интелектуално равнище на българските ученици. На огромната част от българската общественост не й направи впечатление промяната в броя на изучаваните литературни произведения. Те се намаляват от 170 на 140, т.е. с 30 по-малко. По същество сега българските ученици изучават около два пъти по-малко литературни произведения, не само български, но и от руската и от световната класика. Изучава се преиначена история, учениците не формират собствена представа за епохи, герои, ценности. Това явление Умберто Еко нарече болест – „загуба на паметта“ за миналото“.

Има обаче още една причина за повишеното напрежение около спорния термин „турско робство“. Свързана е с активната външна политика на Анкара, получила силен импулс с бежанската криза 2015-2016 г., „поставила на колене“ Брюксел, зависим от прищевките и откритите заплахи на султанеещия се Ердоган.

Да припомним ли думите на турския премиер, сетне и президент, Тургут Йозал (1983-1993), чийто почитател е Ердоган. През 1991 г. Йозал скандално изрече:

„ЕДИН ДЕН БЪЛГАРИЯ ЩЕ БЪДЕ НАША;

само че този път ще я купим”.

На 23 март 2013 г. правителственият в. „Миллиет“ публикува географска карта на „Нова Турция“ – наследник на Османската империя. В обозримо бъдеще трябва да включи територии на България, Кипър, Гърция, части от Северен Ирак, Сирия, Грузия и Армения. Провокацията сондира нискочестотната амплитуда на мижитурската реакция на външното ни министерство при служебния кабинет на Марин Райков. Последният неглижира провокацията, като я обяви за „техническа грешка“, уж вече премахната от сайта на изданието.

Седем месеца по-късно (15.10.2013 г.) в реч в университета в град Риза (Североизточна Турция) Ердоган препотвърди валидността на мераклийската карта на „Нова Турция“: „Някои историци считат, че границите, установени от Националното съглашение, прието на 28.01.1920 г., включват Кипър, Алепо, Мосул, Ербил, Батуми, Салоники, Кърджали, Варна и островите на Егейско море“.

Погледнете публикуваната карта! Включва Добруджа, Варненско, Тракия с Пловдив и Стара Загора. От Пиринска Македония (Благоевградска област): Чеча (Сатовчанска община); Гоцеделчевска, Гърменска и Хаджидимовска община. Само Атина остро реагира на скандалната карта. А от София – ни хък, ни мък!

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *