Коронавирусът върна занаятчиите и майсторите на сувенири в Банско години назад, пресмятат, че ще мине поне петилетка докато си стъпят на краката

Мечтаем за улица на занаятите, както е в Етъра, но досега не се е намерила управа, която да го направи, казва Райна Костадинова и с тъга си спомня за времето, когато  цели групи чужденци са изкупували продукцията им наведнъж

Пълната карантина, която бе наложена на Банско през март и  последвалите противопандемични мерки срещу Ковид-19, сериозно удариха не само хотелиерите и ресторантьорите в курорта, но и  местните производители и занаятчии. Малко въздух им е дал провеждащият се в момента в курорта джаз фестивал, но прогнозите са, че и той няма да спаси положението. Нещо повече, местни занаятчии, които цял живот са работили и творили в Банско и обичат града си, са на мнение, че ще са необходими години, за да може бизнесът да стъпи на краката си и да тръгне напред.   

„Много беше трудно за нас, защото до края на март ни затвориха изцяло“, споделя Райна Костадинова, която заедно със съпруга си имат малък семеен бизнес и правят ръчно изработени дървени предмети за бита. За 30 години къртовски труд за пръв път изпадат в подобна ситуация, а бъдещето е неясно, защото нещата се променят всеки ден. Не крият, че са гневни за това, което беше причинено на Банско не само като на курортен град, а и на местния бизнес, който тепърва ще търпи последиците от огромната антиреклама, която се направи  на града с налагането на карантината. И наблягат, че към днешна дата той остава най-  чистото откъм вирус населено място в България.

Трудно е на всички местни занаятчии и търговци, които разчитат изцяло на двете си ръце, за да оцелеят, защото, за да продадат стоката си, трябва да има кой да я купи, т.е. туристи.

„Има раздвижване, но само в събота и неделя, защото хората изразходваха отпуските си. Около джаз фестивала има туристи, и то е видно, но пазар няма. Може би хората обедняват и заделят за основното, за храна. Негативната реклама, която направиха на града, се отрази не само на хотелиерите, но и на нас. Просто ни спряха и никой не ни осведоми колко са болни, никой не помисли за нас. Пълно затъмнение! Само Банско ли беше? Имаше ли смисъл всичко това?”, споделя болката си и отправя въпросите си с нотка упрек Райна Костадинова.

„Ние правим ръчно изработени предмети за бита, но покупателната стойност е нула, под нулата даже, а ние на това разчитаме. Като производители сами търсим материала, защото работим с качествен, сами произвеждаме артикулите си, сами ги продаваме. Наистина малко по-скъпо е, но всичко е от елитен материал и  гледаме да е конкурентоспособно. Всеки обаче търси евтиното. Просто ръчният труд и качествените материали не се оценяват. Чужденците са тези, които ценяват повече ръчно изработените неща, те са и основните ни купувачи. Сега липсата им се усеща  най-много. При нас има отражение още от преди пет години, защото тогава намалиха килограмите на багажа, който може да се пренесе в самолетите, но въпреки всичко купуваха. Когато искат повече неща, правеха поръчки и при следващо посещение, защото всички се връщаха и си купуваха това, което им е харесало. Привлича ги естественото дърво, защото не е като китайското – леко. Привлича ги и това, че е ръчна изработка“, разказва Райна. Жената с болка споделя, че този прекрасен занаят, който пази в себе си бита и културата на дедите ни, ще изчезне, защото няма кой да го наследи.

„ Сега вече край, всичко замира… и нашият занаят, умираме заедно с това, което произвеждаме. Вчера мина кметът оттук и с него споделих, че искам да предадем занаята на някой, защото това е умение, за което трябва сърце, но за съжаление няма мераклии. Идваха преди време деца от Пловдив, които бяха тук на ваканция. Имаха желание да се научат и да видят как се произвежда, защото не вярваха, че всичко е ръчно. Дойдоха вкъщи и когато видяха целия процес, просто се отказаха. Младите искат веднага пари и да печелят, но не става така. Докато стигнеш до момента да печелиш от работата си, е нужно много постоянство, упоритост, труд и мерак. Постоянно трябва да се доказваш с това, което произвеждаш. Младите ги отблъсква не само трудоемката работа, но и опасностите, които крие самият процес. Един път като ги удари стружка или длетото да ги нарани, и се отказват. Не искат да работят и при шум, прах, а при нас има от всичко. За да стане продуктът конкурентен на пазара, трябва много шлайфане, допълнителна обработка, за да придобие добър търговски вид.  Всички предмети обработваме допълнително с естествени масла”, разказва Райна и споделя, че имат една дъщеря, но и нея занаятът им не я влече. Избрала е банковото дело и се е реализирала там.

С носталгия жената се връща назад в годините и разказва как любовта към дървото ги е привлякла и как истински ценители на занаята са изкупували наведнъж всичко, произведено от тях. Получили дори предложение да творят отвъд Океана, но любовта към родното място и отговорността към родителите им ги задържа в Банско.

„Ние сме самоуки. Моят дядо някога е бил кацар (правил е дървени каци), а неговият дядо е бил шивач, съвсем различни професии. Аз съм завършила слаботокова техника, а мъжът ми железария, но дървото просто ни привлече като хоби и от 30 години се занимаваме с това, имаме фирма. Имали сме много добри клиенти. Преди  10 години тук идваха едни американци, които бих казала ни изучаваха. Водехме ги в работилницата, а там почти всичко е саморъчно направено. Сами сме си направили струг, който е от две букови греди и с мотор от пералня машина. Имаме допълнително една петоперационна машина и един банциг, но на тях се правят по- грубите неща, въртеливото движение, всичко е с ръцете. Когато американците виждаха как става изработването, се изумяваха и възхищаваха. Тогава ние работехме с една пила, която сами си бяхме направили, което много ги учуди, и винаги казваха, че така много трудно се работи. На следващата година, когато дойдоха, ни подариха два броя длета. Американците бяха 90 човека група, всички бизнесмени. В работилницата наблюдаваха с интерес всички етапи, през които минава дървото, за да стане определен съд. Следяха целия процес – от талпата, докато стане изделието и ценяха всичко, което правехме. Когато идваха в Банско, изкупуваха всичко, което имахме в наличност. Искаха дори да ни закарат в Америка да работим там, но пропуснахме шанса си. Птичето един път каца на рамото, а сега се борим“, разказва Райна.

За 30 години, в които се бори с живота, за да оцелее и за място на пазара, тя и много нейни колеги мечтаят за улица на занаятите, където да имат свое местенце. Години наред техният магазин е една обикновена шатра, която нито може да предпази артикулите при лошо време, нито да им създаде комфортни условия на труд.

„Зиме, лете, винаги сме тук, под шатрата. Много ми се иска в Банско да стане като Етъра – да има една улица на занаятите, да си имаме помещение и там да излагаме своите продукти. Ние, местните производители, не сме много. Нали има пазарна икономика, нека да се наредят всички занаятчии, да се види кой е по-добър. Аз не искам нещо, което е невъзможно, просто повече удобство. И тук плащаме тротоарно право, и там ще си плащаме наем. Имаше такава идея за новата улица „Гоце Делчев“, но си остана само идея, нищо не се направи. Ходила съм при поне три кмета в годините назад и всеки обещава, но нищо не се направи, остават си само голи обещания“, разказва за мечтите си жената, отдадена на своето хоби – да превръща дървото в уникални предмети.

Тя ще бъде под шатрата, близо до църквата „Света Троица“ и днес, и утре, и след година, в студ и пек, в дъжд и сняг, докато успее да оцелее. Но неясното бъдеще е убийствено, а хората като нея, които разчитат на двете си ръце, смятат, че поне 5 години ще бъдат необходими, за да се възстанови бизнесът им от тази криза.

ЯНА ЙОРДАНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *