Топ теми

Къде изчезнаха някогашните зими на Благоевград с дълбок сняг, с дървени ваканции и пързаляне с пампори

Къде изчезнаха зимите с много сняг и детски игри? Наистина ли времето търпи стряскащи промени? Дали безснежните зими през последните години са рани от пораженията, които хората нанасят върху природата, или земята преживява цикъл на затопляне, след който ще настане ново застудяване? Тези въпроси висят все по-настоятелно, а след слънчевия януари и оскъдния сняг на февруари 2020 година би трябвало да се разтревожим.

По-възрастните хора в Благоевград се връщат с носталгия в зимите на своето детство и младост. В паметта на София Цветанова се е врязала трогателна картина: „Била съм в първите отделения, преди Трето основно училище да бъде построено. Нашите родители ставаха рано и правеха пътека в двора, после разриваха снега на улицата, за да можем да отидем на училище”.

Не по-малко „дълбоки” са спомените и на израсналата във „Вароша” Милка Ризова: Когато била 6-7-годишна, възрастните прокопавали на улицата пътека, която стояла като изрязана с нож. Започвала от църквата „Въведение Богородично”, пресичала стария дървен мост и излизала при сградата на бившата БНБ. „И нашите – въодушевено говори Милка – за да ни намерят къде сме, когато играехме, виждаха само пискюлите на шапките ни, толкова висок и хубав беше снегът”.

„Когато паднеше много сняг – връща се във времето учителят Йосиф Калпачки – родителите ни ставаха рано и с лопати събираха снега на големи купки. Ние, децата, изкопавахме в тях тунели и си правехме колиби. Влизахме вътре и в снега беше много топло. Чувствахме се като ескимоси”.

Йосиф Калпачки допълва: „Моите спомени са свързани с големия сняг и как по цял ден се пързаляме”.

Известният гинеколог д-р Евтим Тимчев говори за някогашните зими чрез семейните албуми. В младите години гледал стари снимки на майка си. „Дворът на гимназията е затрупан от дълбок сняг. Ученичките са се наредили сред падащи парцали. Било е, може би, 1933 година” – смята докторът. – По-вероятно да е била 1934-а, тогава Горна Джумая бил скован в студ, а дебелата снежна покривка спряла движението на файтоните, които били единственият градски транспорт. Файтонджията Георги Радонов проявил предприемчивост и излязъл навън с шейна. Поръчал я в София, а хората се спирали и любопитно я разглеждали. Фотография пред старата община показва необичайното превозно средство, вижда се и транспарант, на който пише: „Да нахранимъ и облечемъ бедните деца”. В семейния архив д-р Тимчев пази спомен и за снимка от откриването на новата гара в Горна Джумая: „Имало е много сняг. Завели са цялата гимназия, строени са ученичките с черните престилки и баретите, учениците са с шинели и шапки”.

Д-р Тимчев има и свои ученически преживявания от някогашните люти зими: „През голямото междучасие в гимназията излизахме на двора и се биехме със снежни топки, снегът ни беше до кръста. Пързаляхме се с шейни, които наричахме пампори. Горе от „Вароша” слизахме чак при старата баня, която разрушиха и на нейно място построиха днешната”.

Всички мои събеседници говорят за пампорите, голямата придобивка, която децата сами изработваха. Пампорите бяха мерцедесът на шейните, които се управляваха с крачно кормило, на тях един зад друг сядаха момчетата и се спускаха по наклонените улици и хълмовете около Благоевград. Преди да се захвана с този очерк, не знаех значението на пампор, макар с приятел да направихме едно от най-дългите возила от този род в града. В „Български тълковен речник” пампор е обозначен като дума от италиански произход и означава параход. А „Речник на чуждите думи в българския език” добавя още две значения – локомотив, влак. Никъде не става дума, че е и шейна. Най-вероятно пампор е местна заемка?!

Йосиф Калпачки уверява: „Най-много се пързаляхме от Заева поляна надолу и стигахме чак до циганската махала”. Благоевградчани наричат Заева поляна местността около кръста над Благоевград. От там до циганската махала е повече от километър, така че дружината на Йоско са имали вълнуващи спускания с пампорите. Но обратният път не е бил лек, защото децата на ръце теглеха тежките пампори до високото, за да преживеят отново няколкото минути летене по пързалката.

За пампорите си спомня и Милка Ризова. Разказва как по-големите се пързаляли от Ловния дом. „Скоростта беше много висока и стигаха до сегашния мост на река Бистрица в горния край на „Вароша”.

Явно пампорът от махалата на д-р Тимчев е бил по-бърз, защото, както ни уверява той, е прехвърлял реката и спирал при банята.

Сведения за шейните от онова време дава и старият варошлия Кирил Марков-Перикъл:

„Най-големите пампори правеха Минчо Георгиев- Рапид, Кирил Янев и Блаже Ставров – бояджията. На пампорите най-трудното бе да се пробият железата, които се закрепваха с пирони на бичиметата

/плазовете – б.м. /”. Но юнаците от „Вароша” имали решение. Тогава на Ловния дом Крум Дерменджиев изработвал от камък фигурата на жената при т.нар. Братска могила. Там скулпторът държал барака, в която имал огнище с мех, на него нагорещявал длетата си и ги клепал. Кирчо Марков и приятелите молели бай Крум да им пробие железата и той не им отказвал. „Нашите железа ги дупчеше с пробой, след като ги нагорещеше”. Варошлии вечер поливали с вода пързалката, за да замръзне, и така увеличавали скоростта на пампорите. „Имаше остър завой – спомня си Кирил Марков – често пъти не можехме да го вземем и се забивахме в тарабата на нашия двор. Баща ми я приковаваше, но все някои се блъснаха в нея и я потрошваха”.

Пампорите си остават скъп спомен, легенда от преживявания, която бе невъзможна без многото сняг, затрупвал града и околностите в онези години. Милка Ризова се връща десетилетия назад: „Зимите бяха по-дълги и много студени. През 1953 и 1954 година бяха най-тежките, тогава починаха много възрастни хора от града. 1953-та беше много трудна, а през 1954-та стана голямото  наводнение в Благоевград, мисля, че беше месец юли”.

Подобно е било положението и десет години по-късно. София Цветанова се сеща как през 1961 или 1962 година навалял голям сняг. Тя учела в Строителния техникум.

„Тогава нашите съученици, които бяха от Банско, от Белица, не можаха да дойдат на училище. Имаме обща снимка от онази зима, но част от класа ни липсва, защото нямаше как да пристигнат през Предел. Трупаше само обилно сняг, но беше и много студено”. Д-р Тимчев е уверен, че годината на тази зима е 1961-а, и няма как да я сгреши, защото по същото време бил войник. „Когато през 1961 г. влязох в казармата, падна такъв сняг, че трябваше да изкараме бетеерите, за да прокараме партина до село Делвино и да се закара хляб на хората”. 

Дълбокият сняг бе трудност и грижа за възрастните и радост за децата, които впрягаха въображение, волност и умения, за да направим игрите на улицата и пързалките по-богати. „Освен шейни, изработвахме и ски от даги на бурета, които бяха много интересни. От дърво си изработвахме и кънки” – подсеща Йосиф Калпачки. „Правехме ски от букови летви за тараби /огради – б.м./ – обяснява Кирил Марков – от едната страна бяха заоблени. Върховете им поливахме с вряла вода и ги нагъвахме нагоре, после ги сушехме, отново ги поливахме, докато ги извием и станат годни за пързаляне”. Кирил Марков уверява, че най-големият майстор на домашните ски във „Вароша” бил Блаже Ставров. Той разбивал буре и правел ски от дагите, на които заковавал каишки, изрязани от външни автомобилни гуми. В тях навличал обувките и хвърчал като истински скиор.

Макар и по-скромен, опит в правенето на ски имала и Соня Цветанова. Но Соня е расла в централната част на града и това създавало трудност, с която децата от махалата донякъде се справяли: „Правехме си насипчета за писти, защото нямаше наблизо хълмове”. Но и друг проблем спирал момичето, за да се вихри докрай в снежната прелест: „Бях болнава и почти не участвах в тези игри. Само веднъж се спуснах със ски и си счупих ръката. Бях много нещастна”.

В онези години нямаше грипни ваканции, но се обявяваха т.нар. дървени ваканции, когато не болести, а многото сняг, студеното време и трудната проходимост по улиците и пътищата бяха заплаха за учениците. След 1961 година последвали още две тежки зими, за тях си спомня Милка Ризова: „Когато бях ученичка в Икономически техникум, 1963 и 1964 година, също имаше люти зими. Обявиха ни дървени ваканции, едната продължи две седмици, тогава за първи път чухме що е това дървена ваканция”.

Д-р Тимчев пояснява: „Когато започнах работа, старите лекари д-р Тишинов и д-р Масев казваха: „Ние не правехме никакви ваканции”. По-късно също нямаше грипни ваканции.  Но когато бяхме малки, възниква епидемия от детски паралич. Тогава ни слагаха на шнурче торбичка с чесън и нишадър, и така ходехме. Всичко миришеше на чесън” – смее се д-р Тимчев.

В студените зими не минаваше без болести, но бяха предимно настинки. Йосиф Калпачки подгрява спомените си: „И най-интересното бе, че след като през целия ден сме били навън и се измокрим от главата до петите, в къщи ни лекуваха предимно бабите. Даваха ни по едно хапче аспирин и сме готови”.

Повечето от събеседниците, с които направихме пътешествието в зимите на нашето детство, вярват, че резките промени в климата за последния половин век се дължат на хищното посегателство на хората върху природата. Основната причина виждат в настъпателното унищожаване на зеленината.

Д-р Тимчев припомня: „Всичко се изряза. Над Ловния дом бе покрито с гори, в които растяха храсти, гъби. В градската градина имаше огромни тополи и други дървета. Сашо Звера /Александър Лазов – б.м./ караше коли по балкана и казваше: „При Парангалица не дават клон да се отчупи”. Затова имаше много сняг и вода”.

Йосиф Калпачки уточнява: „Дори когато дойдеше време за урата-копата и отивахме да берем смрика за огньовете, дебнеха пазачи и не ни даваха клонче да отрежем. Ние режехме и бягахме, защото ако ни хванеха, лошо ни се пишеше”.

Не сдържа възмущението си и Милка Ризова: „През последните, може би 30 години, планината се оголи. Реже се главно бука и се засажда бор. Бях много малка, когато от Славово се извозваха трупи от огромни буки. И сега много бука се реже. Народът гори бука за отопление, а тя дава вода, докато борът суши почвата – за мен това е една от основните причини”.

Различно мисли София Цветанова: „Вярвам, че сегашното затопляне следва естествено циклично движение на климата”.

Потърсих метереолог от Благоевград, за да очертае картина на зимите в Благоевград през последните десетилетия. Прие с въодушевление, но после отказа с извинението, че проблемът бил научен и не би желал да споделя наблюдения в „художествена” статия… А проблемът засяга всички ни и пред него са отговорни политици, органи на реда, бизнесмени, учени, хора на изкуството и образованието, но най-вече гражданите. Не трябва да пренебрегваме апокалиптичните пожари в България и по света, които са причинени от човешко нехайство и умишлени палежи, замърсяването на въздуха от заводи, коли, от различни битови отопления, нарушаването на естествените водни запаси, прекомерното разрастване на градовете, слабото екологично възпитание в семействата, училищата, църквата и пр.

Народът ни има свое прозрение: „Дебел сняг – дебел комат”, то казва много, ако не и всичко. И никой не трябва да е безразличен и безучастен, ако искаме снежните и плодоносни зими да не са далечни спомени, но и бъдеще.

ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *