Къщата с гербовете в село Падеш знак за тежката съдба на „враговете на народа” фамилия Огнянски

* На 5 години Кирил Огнянски бил изселен с целия си род в Северна България, защото баща му и чичо му били обявени за контрабандисти, а техен брат „избягал” в Югославия* Отечественофронтовската власт национализирала семейната къща, настанила войници от Трудови войски, които строили застави и други съоръжения по границата със СФРЮ*  Изселниците от Падеш били въдворени в с. Торос, Ловешко, първоначално местните ги гледали с подозрение, после разбрали, че другоселците са свестни хора и се сближили с тях*  Всички от рода Огнянски служели само в Строителни войски, нямали право да пътуват в чужбина, да посещават и Югославия, където живеел единият от братята на дядото Крум*   Никой от фамилията не таи мъст, само един от родата, като пийнел 2 чаши ракия, се палел и нападал. Оставили гербовете на СССР и НРБ, за да напомнят на поколенията за драматичното време

Къщата на рода Огнянски в Падеш е странна и поучителна историческа забележителност. Днес малцина й обръщат внимание, може би защото се намира в края на селото по  пътя за с. Габрово и особено за по-младите не представлява интерес. А може би е единствената частна сграда в България, на чиято фасада все още стоят нарисувани гербовете на бившите Съветски съюз и Народна република България. Това са само външните знаци, които носят спомена за горчиви дни на законните й собственици.

Къщата с гербовете

С Крум Огнянски, един от наследниците, осъществих среща, която доста време отлагах, но пък се случи на живо, независимо от неотминалата епидемия от Ковид-19. Крум Огнянски със синовете си Кирил и Борислав посещават къщата, но не я обитават и ползват. Отсядат в пристройка на двора, където живее майката на Крум. От другата страна на шосето е семейната авторемонтна работилница, там се трудят тримата мъже, създали си име на изключително трудолюбиви, почтени, отзивчиви майстори.

Крум разказва: „Баща ми Кирил е роден през 1945 година. През 1950 или 1951 година, едва на пет години го изселват заедно с целия род Огнянски в село Торос, бившето Лазар Станево, Ловешко. Дядо ми Крум, баба ми Канталена със синовете Кирил, моя баща  и по-големия му брат Иван, братът на дядо ми Методи с жена му и децата Асен, Стефан и Михаил са обявени за врагове на народа и национализират дома им”. Новата отечественофронтовска власт превръща къщата в казарма, настаняват войници от Строителни войски, които изграждат съоръжения по наскоро затворената граница на България с Югославия. Основно строят заставите при връх Клекач и селата Габрово и Дебочица.

Кирил Огнянски, бащата на Крум и дядо на Кирчо и Боби, познал на 5 години живота на принудителното изселничество

„Големият грях” на изселените падешчани е, че дядото Крум Огнянски е обвинен в контрабандна дейност със съседите от запад. Внукът Крум обяснява в какво се състои тази „страшна” търговия: „В гладните години след Втората световна война са пренасяли храни, дрехи, одеяла и всичко, което липсвало по магазините. Прекарвали и писма, може би и позиви”. Събеседникът ми обяснява, че населението на Падеш са 90 процента бежанци от оттатъшните села Изтевник, Вирче, Панчарево. Мисли, че родът Огнянски идва в Падеш от Изтевник. Това обяснява близките отношения на родство между съседите. Контрабандистите, едно поизсилено определение, се раждат в пограничните села след края на Междусъюзническата война от 1913 г. и най-вече след Първата световна война през 1918 г., завършили печално за Царство България. Падеш, Лешко, Габрово, Дебочица се оказват разделени от държавна граница с единокръвните им братя в новопръкналото се кралство на сърби, хървати и словенци, превърнало се по-късно в Кралска Югославия, а още по-късно – в СФРЮ. Разкъсани са естествените връзки между хората от двете страни, доскоро живели заедно в Османската империя, търгували, женели се, сватосвали се, гостували си по радостни и тъжни поводи. И когато оцелелите мъже, воювали за обединението на България, трябвало да изхранват многолюдните си семейства, прескачали при съседите, за да изкупуват овце и други неща, прекарвали стоката, без да плащат налози, и така попаднали в графата „контрабандисти”. В годините след Втората световна война, когато хората също в България страдали от недоимък, този поминък продължили синовете им. Един от тях бил и дядото Крум Огнянски. „Някой го наклеветил и го обявили за враг на народа”,  пояснява внукът Крум.

Кирил, по-големият син на Крум Огнянски, е неизменно на работното си място

Друга причина, за да се стовари тежкото клеймо над рода Огнянски, била „бягството” в Югославия на Александър, третият брат на Крум. Той се установил в Щип и се оженил за сръбкиня. Питам Крум Огнянски какъв е бил мотивът, за да избере пътя на изгнаничеството, дали национални пристрастия са го теглили, сиреч, чувствал ли се е македонец по народност. „Ами, не вярвам, в цялата околност на Щип са го наричали Санде Бугарино”, уверява събеседникът.  Все така, заради прегрешението на един човек, действително или нарочено, били обявени за врагове на народа всички от рода Огнянски и новите власти ги изселили в Северна България.

Боби Огнянски на своя мотор

Имало и трети мотив, може би е бил основен, за да отнемат семейното жилище. Къщата на Огнянски била една от най-личните в Падеш. Дедите били пословично трудолюбиви, наред със селскостопанските дейности, работили и като майстори строители. През 1932 г. сами дигнали голямата и масивна къща, която носела особеностите на градската архитектура и се отличавала от обичайните плетарки. А се намирала и в края на селото по пътя за границата, която с бодлива тел се точела над Габрово. След като на хората от рода Огнянски било съобщено, че домът им става притежание на държавата, те трябвало да я напуснат за един ден, без право да вземат каквато и да е покъщнина. Цялото оборудване от мебелите до вилиците останало в разпореждане на военните, Огнянски изгубили овцете, кравите, воловете, всякаква стопанска живина. От двете страни на обширната врата на къщата били изрисувани гербовете на СССР и НРБ, първи по ред е съветският, българският останал на по-заден план. Върху еркерната част на втория етаж е имало и лозунг с познатите от онова време пропагандни клишета, но дъждовете са го измили.

Крум не знае дали  в село Торос изселниците са били настанени в къща или в обор. В новото си местоживеене работили в тамошното Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Били прилежни, съвестно изпълнявали трудовите си задължения. „Не са страдали физически – разказва Крум Огнянски – тормозът е бил психически. Всеки ден, сутрин и вечер е трябвало да се разписват в присъствието на кмета и председателя на ТКЗС-то”. Питам Крум как местните приемали неговите роднини. „Доколкото ми е известно, много са ги уважавали. В началото ги гледали с подозрение, все пак били са външни хора. А и властите ги представяли като престъпници. После торосчани си променили отношението, видели, че са свестни хора”. Разбрало се и че братята Огнянски са добри майстори и ги викали да градят къщи. Владеели всичко по строителството – зидали, мазали, боядисвали, вършели дърводелска работа. „Един вид работили и частно” – уточнява Крум.

Дългогодишният майстор по автомашини Крум поправя трактор на съселянина Ивайло Фукарски

След шест години изтекъл срокът на принудителното изселничество в Северна България. Огнянски свикнали с живота си в Торос, дори се чудели дали да се връщат в Падеш. Надделяла болката по родния край и се прибрали. Държавата възстановила правото им да притежават къщата си. Била изтърбушена, всичко липсвало, двете семейства, на Кирил и Иван, не намерили дори лъжица. „Не получили и една стотинка обезщетение за тази гавра”, отбелязва Крум. Започнали всичко отначало, трудили се в ТКЗС-то, работили основно тютюн. Стъпили си на крака.

„Нашите тръгнали от нулата, но с труд постепенно набавили нова покъщнина. Кирил, синът на дядо Крум, се оженил през 1968 година за Роза Рекарска от с. Габрово. На следващата година се родил Крум Огнянски, моят събеседник. Той учил в Падеш, завършил Механотехникум в Благоевград със специалност стругар-фрезист.  „Всички от рода ни са служили само в Строителни войски. Мен ме пратиха в още по-долна организация –  в жп войски”, разказва Крум. Преди казармата изкарал автошофьорска школа, това и образованието от Механотехникума помогнало да бъде кранист. Строили жп линии, правели електрификация, изграждали цялостната инфраструктура. Този род войски се попълвали предимно от турци, роми и престъпници. Крум признава, че не е имал проблеми с наборите си. След уволнението през 1990 г. останал на работа в жп войски. „После от фирма на фирма бях автотенекеджия и бояджия на коли”.

Макар и клиент, Кирчо Стоилковски помага на майсторите, за да му се свърши по-навреме работата
 

          През 1995 година Крум Огнянски изгражда собствена работилница за бояджийски автоуслуги в гаража срещу старата къща. Синовете му Кирил и Борислав от малки работели при баща си, който пояснява: „Тука им беше забавачницата, не са ходили по барове”. Днес Кирил и Боби са пораснали, но неизменно са в работилница с баща си. Може да се напише отделен очерк за трудолюбието, майсторлъка и доброто отношение на тримата мъже към клиентите. Но за това най-добре говори гледката от непрестанно увеличаващите се коли, които очакват сръчните ръце на майсторите Огнянски.

Кирчо е женен, има малко момиченце. Боби е ерген, смята, че още е рано за неговите 26 години да се задомява. И докато по-големият брат Кирчо неотлъчно присъства в работилницата, Боби пътува до Западна Европа и внася коли за продан. В живота си на необвързан семейно, Боби обича да бръмчи с мотор, но винаги е на разположение и помага на баща си и брат си в многото работа.

          Не пропускам да питам Крум и за чичо му Александър, за чието „бягство” в бившата Югославия са изселили рода Огнянски в Северна България. До смъртта си той не се завърнал в България. Посещавали го роднините от Падеш след 1990 г., когато отново отвориха границата. Крум си спомня: „Дотогава не можехме да гостуваме в съседната страна, нямахме право. Никъде извън България не ни разрешаваха да пътуваме. Чичо ни Александър почина през 1997 или 1998 година”.

          Роднините на Крум Огнянски не са оставили много спомени за изселването им и за живота си след това. Не са говорили много за тези събития, всичко, което Крум знае, е слушал от баща си Кирил. Дядото Крум не отронвал и дума. След промените през 1989 г. Кирил е ходил до с. Торос, за да получи документ за обезщетение. „ Взел, но не знам колко пари са му изплатили. Купи си само резачка за дърва, не са били повече от хиляда лева”, уточнява синът.

          След завръщането си от изселничеството в с. Торос Огнянски останали десет години в къщата с гербовете. После построили в центъра на Падеш нова, където и досега живеят семействата на Крум и братовчед му Кирил. В стария дом известно време пребивавал Михаил, един от чичовците. Днес тя пустее, голямата порта, която някога въвеждала стари, млади и деца в родовата къща, а после през нея преминавали войници и офицери от Трудови войски, днес е заключена. Но стоят удивително свежи гербовете на бившите СССР и НРБ. За да спомнят едно драматично време, оставило рани в съзнанието на българите. Затова и Крум Огнянски не иска да се изтриват оцелелите знаци.

Опитвам се да измъкна още подробности за личността на Кирил Огнянски, когото едва на пет години събитията след 9 септември 1944 г. завличат в изселническо изгнаничество. Крум не се колебае: „Лоша дума за баща ми не мога да кажа. Ако използвам речника на младите, беше рядко точен човек, в разбиранията си за живота вървеше 20 години напред. Най-много ценеше труда, беше изключително честен. С никой не беше груб, никога не беше суров във възпитанието на децата, нито аз, нито брат ми Александър сме чули обидна дума от него”.

          Неизбежен е и болезненият въпрос за спомена от болката, за възмездието. Крум разкрива: „Простили бяха обидите. Само един човек от рода, като пийнеше две ракии, се отпускаше, палеше се, нападаше виновните за нелекото изпитание на пострадалите. Въпреки тормоза, към никого не са таили омраза”.

          Вярвам, че спомените за патилата на рода Огнянски от с. Падеш, Благоевградско, са поучителни за днешното време на политически, социални и личностни противопоставяния, вражди и борби, за безсмисленото разпиляване на градивни обществени сили. Начинът, по който наказаните са достигнали и превъзмогнали своята Голгота, сочи възможният път за днешното помирение и обединение на българите, станали жертви на тежки граждански противостояния, предизвикани от политически, геополитически и народопсихологически страсти. Едни обикновени, честни и трудолюбиви хора дават урок, от който се нуждае българската нация, и той се нарича смирение, прошка и добра воля за всеобщ напредък. Но това е възможно само когато се разкаже истината за миналото – цялата, до дъно.

ВЛАДО КАПЕРСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *