Легендата за ловците в Микрево, педагогът Й. Димитров /ДДД – Дядо Данчо Димитров/-Даскало: Съсипаха образованието с принципа „Парите следват ученика”, стана като при Сталин: Има човек – има проблем

Легенда за ловците и пример в педагогиката е Йордан Сотиров Димитров от струмянското село Микрево. Роден е през 1936 година в село Драката, а родовите му корени са от историческото село Влахи. Начално образование има от училището в село Драката, прогимназия завършва в Микрево, следва гимназиално образование в „Яне Сандански” в Сандански, после специализира педагогика в Учителския институт в Дупница.

Педагогическите си умения Й. Димитров прилага в различни училища с основни предмети български език и литература, френски език и рисуване. Освен като учител попълва трудовата си книжка и като сапьор във военното поделение в Кресна, строител и миньор в мина „Славянка” при село Палат, а в пенсионните години се занимава и с фермерство, и така вече шест десетилетия.

Създава семейство със Здравка Андреева-Димитрова, начална учителка. Имат две деца: Бойко – автоинструктор в Благоевград, и Ели, която работи в НОИ – София. Имат и 3 внучета – Андрея, Ивайла и Любимка.

– Данчо, къде що попитах как да те намеря, все ми казваха: „Ааа, Даскало ДДД ли?”, и ме насочваха. Защо така си известен?

– Ами като Даскало съм известен от много години като учител, а ДДД-то означава Дядо Данчо Димитров. То ми идва от по-нови години, вече като пенсионер, а и като ловец от дружинката в Микрево.

– Разбрах, че не си кореняк микревчанин?

– Вярно е. Родословието ми е в историческото село Влахи. Селото вече е без жители, но някога с махалите е наброявало над 1700 души. Една от махалите му се е казвала Вощинарска и е била на рода ни. Имало е в нея хора, които са се занимавали с обработка на восък за свещи и други продукти за черковни нужди, ползвани от църквите „Св. Пророк Илия”, строена през 1844 година, а сигурно и за църквата „Рождество на Пресвета Богородица”, която е още от 1750 година.

– И от Влахи как така в Микрево?

– Историята е любопитна, дълга и малко тъжна. Дядо ми Атанас бил известен ловец. Имал си и едно чудно куче – гонче. На лов из Грънчарски рид се срещнал с излязъл на лов турчин от турското тогава село Градешница. Дядо ми натръшкал вече няколко заека, а турчинът дори не бил и пропукал. Ядосал се друговерецът, че кучето на дядо е така ловко, и взел, че го гръмнал, а с него и дядо ми. И така баща ми Сотир останал сирак. Майка му – баба Велика, се омъжва повторно след време за един Стойчо в село Решково (от 1912 година селото го няма) и така от Пирин отиваме в Малешевска планина.

– Във Влахи какво друго знаеш за рода си?

– Много знам. Но най-интересното за мен е, че сме имали връзка с войводата Яне Сандански и това най-вече при укриването на Елена Стоун и сподвижничката й Екатерина Цилка по време на стресналата Европа, Турция и Америка афера „Мис Стоун”. Яне се доверил на баба ми Велика и тя станала основният снабдител и гледач на бебето на Цилка, като осигурява храна, пелени и други бебешки работи. Виждала се и с войводата.

Ще си позволя да добавя малко и за новия ми дядо Стойчо, който става втори баща на тате. Баба Велика има от него син Стоян, който става на тате полубрат. Когато земята в Малешевско се кооперира, ние вече живеем в село Драката, където тате става шивач. Тук той си създава семейство и това било за мой късмет. В Драката сме живеели до 1955 година, после се преселваме в по-голямото и близко село Микрево, където пък аз си създавам семейство и тук ме виждаш.

– Данчо, близо четири десетилетия си с педагогически стаж, ще ме поразходиш ли из твоите ученически и учителски перипетии?

– Може. Учителството се оказа в дома ми нещо като семейна професия, че с даскаллъка изкара трудовите си години и съпругата ми Здравка. А знаеш как е в къща с даскали – книжнина, сухарска работа, пък и заплатите даскалски, не като за хора от „по-голямото добро утро”. Въпреки това по-друго бе, като те срещнат и ти викат „даскале”, имахме авторитет по време на нашето даскалуване.

– И как стана даскал?

– Даскал станах, след като си взех необходимите за това образования – начално в родното ми село Драката, прогимназия завърших в Микрево, гимназиалното си взех в гимназия „Яне Сандански” в Сандански и после изкласих в Учителския институт в Дупница. Това ми е като ученик, но по-интересно е как станах учител. Беше 1959 година. Назначиха ме от отдел „Просвета” на Околийския съвет в Сандански като възпитател в село Гореме. Оказа се обаче, че като възпитател ще съм само една седмица, получих ново назначение като учител в кресненското село Ощава. Това пък се оказа само за един ден, та не можах и със селото да се запозная. Нямало даскал за село Кръстилци и от Пирин пък се озовах в Малешевска планина. И в Кръстилци обаче назначението ми като даскал пак се оказа за един ден и с ново назначение ме изпратиха в село Никудин, където закотвих учителското си корабче за цели три години. От Никудин пък ме пратиха в Микрево и там изкарах няколко педагогически десетилетия. И така до 1996 година, когато излязох в достоен пенсионерски отдих.

– Като опитен педагог и наблюдаващ сегашното образование, откриваш ли някакви съществени разлики по твое време и сега?

– Да, и то големи. И смея да кажа, че почти всичко, що е по-добро като учение и възпитание, клони към това, което беше. Сегашното учение го откривам с много и излишна бюрократична натовареност, с прекалено много информация, която, ако влезе през едното ухо, през другото излиза. Друга беда е, че и учениците почти навсякъде толкова намаляха, че много училища хлопнаха врати и сградите им са в пълен разпад.

Ще посоча за пример и община Струмяни – някога във всички селища имаше начални училища, а в по-големите – и основни. Към тези училища имаше трапезарии, водеше се голяма кръжочна дейност, имаше различни школи, наблягаше се на физическата култура. Сега в Струмянска община има само едно училище в Микрево и то събира по някой ученик и от другите села, а и от общинския център Струмяни.

– Как приемаш сегашната система на издръжка на училищата „Парите следват ученика”?

– Заплащането на учителите и другия персонал взе, че малко трепна, но в сравнение с други професии то все още е далеч от необходимото. От това пък „Парите следват ученика” по-глупаво мисля, че не може да се измисли. Да зависи бюджетът на едно училище от броя на учениците му поставя ръководството в зависимост от учениците, а с това и заплатите на персонала. И оттук идва порочната борба за търсене на повече ученици. И няма значение каква дисциплина имат, идват ли редовно на училище, а и с куп двойки да са, няма повтаряне на годината или изключване, че бройки се искат, за да не се губят пари. Стига се и дотам, че учителите дори и не посмяват забележки да правят при провинения, за да не избяга провиненият от училището, защото все пак това накърнява паричните им учителски дажби. И още по-лошото е, че това се знае от всичките просветни органи нагоре, откъдето поощряват системата на учение да има ученици, независимо дали са и учащи се.

– Липсва ли нещо на сегашното учение, което го е имало по твоето време?

– Да, и то е съществено. Липсва добрата някогашна връзка родител-учител, както и ученик-учител и общество-учител. Според мен почти напълно е забравен основният принцип на обучението – ВЪЗПИТАНИЕТО. Не се държи сега на благопристойното поведение. Според мен трябва да се въведе съществувалото някога оценяване и по поведение, което бе в степени „отлично”, „удовлетворително” и „лошо”, като третото водеше и до изключване от училището. При сегашното обучение и с най-лошо поведение всяко училище ще се полакоми да вземе изключения ученик, но някога това ставаше не без допълнителни гаранции, че ученикът е разбрал вината си и няма да има нови провинения. Причината е ясна и тя е почти както е било при Сталин: „Има човек – има проблем”, като за училищата сега е „Бяга ученик – има проблем, идва ученик – няма проблем”.

– Ти с какво си спомняш твоите ученически години?

– Ами аз почти го казах. По време на ученическите ми години учителят бе нещо като Господ – знаещ, можещ, строг, справедлив. Думата му се слушаше и в училище, а и в общността, където работи и живее. Каквото и да се случваше във връзката учител-ученик, то родителите в най-голямата си част винаги бяха на страната на учителя, защото му вярваха. Учителите бяха тези, които наблягаха и на домашното възпитание на ученика, което в най-висока степен е необходимо, но сега като че е изключено като възможност за създаване на интелигентни и доблестни хора. Вина обаче тук имат и родителите, много от които поради заетост в бизнеса си се стараят да понатрупат доходи, забравяйки, че рожбите им са най-добрата инвестиция. И ти си на години като мен, и знаеш, че сега даскал е прозвище, което отнася притежаващия го някъде назад в обществената класация, докато в миналото даскалът стоеше пред попа и кмета и те бяха един висш триумвират за всяко селище.

– Мислиш ли, че униформата на учащите влияе за постигане на по-качествен учебен процес?

– Да. Някога имаше униформи – момчетата с еднакви ризи, куртки, панталони, фуражки с надписи на училището и монограми. Всеки можеше да познае кой ученик от кое училище е и при непристойно поведение всеки гражданин можеше да съобщи това на училищното ръководство. Така бе и с момичетата – бели блузи, палта, поли, барети. И още нещо – сега са позабравени големите училищни празненства, често организирани и извън училищните дворове, превръщащи се в празници за цялата общественост. Да си припомним, че някога имаше  за учениците и вечерен час, по улици и заведения дежуриха учители, понадникваха из квартирите на учениците, държеше се срещу тютюнопушенето. Униформите пък поизравняваха по външен вид учениците и така не се виждаше разликата между беднички и богати, което спомагаше за по-равностойно самочувствие. Мисля си, че за добро ще е, ако пак се прибегне към системата на изключване на неучащи се и проявяващи се в изключителна невъзпитаност ученици, като се наблегне пак на дисциплината. Ще кажа, че в нашата гимназия „Яне Сандански” в Сандански учехме до петдесет деца в паралелка и в края на годината поне пет-шест оставаха да повтарят класа. Сега дали това някъде се случва, не мога да кажа, но сигурно не се случва.

– А какво трябва да се случи?

– Ами то всеки в страната ни го знае и го казва, и то е „каквато ни е държавата, такова ни е и училището”. А държавата ни е такава, че не всичко в нея се прави като за държава. Нима е нормално в шепа народ, някъде седем милиона, да има регистрирани триста политически партии и все добри, с устав, програми, и все милеещи за народа, като само едно си нямат – членска маса.

Та какво да става? Ами да тръгне икономиката, младите хора и тук да се видят с по-високи доходи, па да вземат да се връщат и гурбетчиите. Па като се повъзмогне народът, и родителите да са по-близо до децата си, а пък дядовците и бабите – до внуците си, нещо, което е крепяло народа от хилядолетия. Ако се тръгне по този път на развитие, току-виж и родените деца по брой в страната започнат да отминават този на починалите граждани и, дай боже, да се стигне и до строежи на нови училища.

– Данчо, от колко години си в даскалството?

– Над четиридесет. И съм доволен, че повечето от тях бяха във време, в което учителят имаше възможност да е учител.

– Друг трудов стаж откъде имаш?

– Някога като трудов стаж се признаваше и военната служба, която аз изкарах като сапьор в поделението на Кресна. Имам години като строител и като миньор в мина „Славянка” при село Палат.

– Много се говори за тебе и като ловец, ти си като легенда за ЛРС „Голак” в Струмяни.

– Това е също дълга история. Ловец съм от 1963 година, вече близо шест десетилетия. Този занаят ми дойде малко по кръв от прадядо ми Димитър и дядо ми Атанас, за които вече говорих. Но най-вече е от полубрата на тате Сотир – чичо ми Стоян от Решково. Като станах тринадесет-четиринадесет годишен и живеехме в Драката, чичо Стоян като излизаше на лов, понякога ме взимаше с него да погледам как се бият зайци и птици, лисици, язовци, че тогава из Малешевска планина диви свине нямаше. Карал ме е из ловищата на Винка, Връчвите и други местности, ходили сме край Струма. Чичо имаше стадо от кози, което често го нападаше някакъв вълк. В една снежна мразовита вечер извадихме една коза от стадото и я привързахме за едни храсти край Струма, а ние се качихме на една върба да наблюдаваме дали ще се появи вълкът. И се появи. Чичо ми изпразни пушката по него, но не го намерихме, беше избягал. Тази случка ми стана нещо като първи боен урок.

С чичо Стоян сме ходили много и за гълъби и други пернати. Тогава ги имаше много, а причината бе, че имаше много царевици и жита из нивите в планината, но най вече идваше от отглеждането на мак (афион) за добив на опиум, който сега е забранен, но тогава не беше и беше доходна култура. С афион се занимаваше най-вече потребителската кооперация „Македония” в Микрево. Ще кажа, че чичо Стоян рядко се връщаше, без да е сложил в торбата четири-пет заека. Веднъж от лов се върна с жив заек. Взе да развързва торбата, за да го покаже, а заекът изскочи и през балкона направо в градината. Там обаче бе затворено и чичо Стоян набързо му видя сметката с пушката.

Това вече бе, когато бях учител в Никудин. Там имах колега, много опитен в авджилъка. Това бе Иван Донев, пишеше и за вестник „Пиринско дело”. Гледа ме Иван, гледа ме и вика: „Данчо, от тебе не може да не излезе ловец”. И позна. Всичко започна в един неучебен ден. Иван каза на съпругата му Яна да натовари кошери на магарето и тримата тръгнахме към неговата царевица извън селото. Там каза на Яна да напълни кошерите с тикви, каквито се бяха родили из царевицата. Натовари тя магарето с тикви и ги докара в края на царевицата. Разтоварихме магарето. Иван извади чифтето и ми го подаде в ръцете, като взе да ме учи как да го държа, да го насочвам и да се прицелвам, като по негови напътствия трябваше да стрелям малко по-рано, ако обектът на стрелбата е в движение.

Слушах го, изпълнявах му разпоредбите и този урок ми стана първи и най-важен като ловна наука и практика. Той взе една тиква и я търкулна по стръмнината в края на царевицата, аз трябваше да стрелям и да я уцеля. Така Иван започна да търкулва все що имаше тикви и аз стрелях, стрелях… После Яна докара отново тиквите, по някои от които имаше поражения и се започна повторение на занятието.

– Тапия на ловец имаше ли?

– Не, но Иван бързо ме снабди. И тук нещата са малко любопитни, не както стават сега със завършване на специални ловни курсове. Отива Иван Донев в Горското стопанство в Сандански, плаща каквито трябва такси, идва в Никудин и ми дава книжлето на редовен ловец.

– С каква пушка започна?

– С една „Туловка”, руска. И нея ми я намери Иван Донев, с нея станах ловец.

– Първи слуки?

– Първа слука бе една лисица. И този случай е забележителен. Видях я между два дънера, стрелях, падна. В раницата – и в квартирата. Дойде ми на гости една медицинска сестра. Тогава в Никудин имаше и болнично заведение. Сложи тя лисицата на врата, за да види дали ще й отива кожата като шалче. Отиваше й и си отиде. Аз обаче после цяла нощ не мигнах, че бях нападнат от бълхи. На сутринта медицинската сестра ми се оплака, че и тя не била спала от бълхи. Оказа се, че лисицата била пълна с тези щипещи и на деликатни места животинки.

– Разправят, че доста обичаш да се шегуваш с ловни подвизи?

– Ами то лов без шеги не бива, ама и аз имам толкова много интересни слуки, че все едно дали се приемат за шеги или истински…

– И с какво си досега?

– Да започнем с прасета. Не са под шестдесет. Аз имам честта да видя първото появило се и отстреляно диво прасе в Малешевска планина. Беше 1975 година – дотогава в този район диво прасе не е виждано. Бяхме ловците Кирил, Георги и моя милост. Ние само го видяхме, но стреля друга група, в която бе и Спас Янков, който първи омърси със свинско пушката си. Дотогава не се пукаше с бренекета, а с едри сачми за вълци, та Спас стреля няколко пъти. Оказа се, че е над сто кила, после се потърси магаре, за да се откара в Микрево.

– Ти имаш ли големи трофей?

– Имам глиган от сто и петдесет килограма. Взех му мярката 1985 година на Никудин. Имаше глиги от двадесет и три сантиметра, достойни за изложба.

– Помощници в лова имаш ли си?

– Та ловец без гонче ловец ли е?! Имал съм един Лиско, един Бори – все професори в занаята.

– Извън прасетата как си?

– Ами по зайци – много са, но ловна лакърдия е, че зайците не бива да се броят, че са дребен дивеч. Стрелял съм по вълци, но не съм убивал. Лисиците ще да са над сто. Имам порове, белки. Не съм много по пернатите.

– На лов ходиш ли още?

– Ами включвам се все още в някои излети на дружинката в Микрево.

– Как си сега в заслужения пенсионерски отдих?

– Благодарен съм на съдбата, че ме държи на нозе и вече от осемдесетте години нагоре, и то след пет хирургически операции. Благодарен съм й още, че до мен е и съпругата ми Здравка и че челядта  ни е добре, а и ни навестява.

– Друго?

– Друго… Малко яд ме хваща, че и след шестдесет и една години труд, а и сега, занимаващ се с градинка и друго фермерство, не смогвам да се видя поради ниската даскалска пенсия с пари, та да се отдам, така да го кажа, на по-интелектуални пенсионерски занимания, па и както правят пенсионерите из чужбина, и аз да хвана друмища извън границата на страната, та да видя и на други места Божия свят.

БОРИС САНДАНСКИ

Йордан Димитров

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *