Легендата на “Ботев” /Благоевград/, потомък на казак, Иван Прошин: 50 години отдадох на футбола, проправих път на много момчета, днес играта е по-качествена, но мирише на пари

По бащина кръв Иван Асенов Прошин е кубански казак. Син е на Асен Прошин, подполковник от Бялата армия на Деникин, воювал срещу Червената армия по време на Великата октомврийска социалистическа революция (ВОСР) в Русия. Роден е в София през 1937 година, където се е установил баща му като беглец през 1924 година, оставяйки семейство в Русия и създавайки си ново със Златка Удренова, тогава учителка в София. При бомбардирането на София от англо-американска авиация много бомби падат в района, в който живее семейството, и те се преселват в Симитли. Тук Иван Прошин завършва местното училище “Св.св. Кирил и Методий” и след това отдава над 50 години от живота си на футбола като състезател и треньор.
Със съпругата си Мария Ангелова, която е с трудов стаж в ПТТ станция в Благоевград, се установяват и живеят в областния център. Дъщеря му Райна е с висше образование по фолклор и музика, взето в Русия. Мария и Иван се радват на внуците Иван, който работи в Кипър, и Йордан, ученик в Математическата гимназия “Сергей Корольов”, който е една от големите шахматни надежди на ШК “Виктори”, вече с участия в национални и международни състезания.
– Иван, ти вече хвана по житейската пътека на 81-та си година, а как изпрати 80-та юбилейна?
– Юбилеят добре ми дойде. Разбрах, че не съм забравен. От ръцете на бившия шеф на българските рефери, а сега шеф на Колежа по туризъм проф. Васил Жечев получих златна значка, изпратена ми от председателя на БФС Борислав Михайлов. Специален плакет ми връчи председателят на зоналния съвет на БФС – София Валентин Чакъров. Сюрпризиран бях и от шефа на Областния съвет на БФС Александър Кабзималски. Уважиха ме и много футболни легенди, сред които бе и героят от световното първенство в САЩ Ивайло Андонов.
– Как се чувстваш на 81?
– Бодър и здрав.
– Знае се, че всички пенсионери, или да го кажем почти всички, се поддържат с рецепти и хапчета. При теб как е?
– Да, на рецепта съм, но рядко използвам аптечна. Поддържам се по моята си физикотерапия.
– Ще споделиш ли каква е тя?
– Ами знаеш, че освен футболист, много години бях и треньор по футбол. Тази специалност я усвоих с учене във ВИФ “Георги Димитров”, а там ни учеха и как се правят масажи и ред други манипулации, за да се постига казаното от древните римляни “здрав дух в здраво тяло”. Важно е обаче да спазваш и режим. Аз си имам мой си режим. Сутрин изоставям леглото в 9.30 часа, а вечер го намирам към полунощ. След ставането започвам масажи по главата, ръцете, краката и по цялото тяло. После идват различни движения на кръста за събуждане на гръбначния мозък и идва ред на физически упражнения. Така зареждам цялото си тяло с енергия. Следващото е кафе с козе мляко и една лъжичка куркума на прах. Всичко това за около един час. После идват някои дворни и домашни работи, отваряне на книга, надникване в телевизора и обяд (закуската я избягвам). Отпочивам си и така по пладне съм из чаршиите на Благоевград, срещам приятели и познати, удрям го на приказки. Посещавам и някои от пенсионерските клубове, за да ударя някоя табла. Много съм добър на заровете, та ми става кеф, ако някой намери сили да ме бие, та и го черпя.
– Иван, да хвърлим заровете и из футболните ти години. Как започна?
– Първо ще разкажа как от София се озовахме в Симитли. В София към 1943 година започна яко бомбардиране в квартала, където живеехме, от англо-американската авиация и тате взе, че с цялото ни семейство ни заведе в Симитли. Тогава Симитли беше село. Отворихме една кръчмичка и заживяхме под наем. Станах ученик в местното училище. В селото вече се играеше футбол, имаше и отбор. Мачовете се играеха на игрището “Потока” на пясък и естествена трева, където сега е оранжерията. Бацилът на играта обхвана и децата. Ние пък ритахме по улиците на Симитли и то топки, направени от парцали или хартии, поовързани с канап.
Тичахме и ритахме до премаляване. И сега се виждам в люти борби с другарчетата си, които станаха и добри футболисти – Ангел Кочев, Любчо Гюрев, Стойко Пумпала, Нестор Милчов. Сигурно добре съм се представял та ме включиха в детския отбор на селото. По това време тимът на Симитли се казваше “ОФ-45”, което означаваше “Отечествен фронт – 1945”.
Потръгна ми. На 15 години бях, когато Асен Дреновички, който по-късно игра и в софийския “Ударник” (Славия), и Ангел Райков се застъпиха за мен и ме вкараха в мъжкия състав, който тогава се водеше от Борис Айков, щедър човек, че харчеше и негови пари, а работеше на бюфета на жп гарата.
– Играл си и в “Миньор” /Брежани/. Там как се озова?
– Малко скучно. Нашият “ОФ-45” имаше мач с “Миньор”, който бе с класа над нашия тим. Случи се, че им вкарах два гола. Свърши мачът и при мен идва техен футболен деятел, викаха му Слона. “Ти – каза ми той – не си за Симитли. Трябва да играеш за Брежани”. И отидох в “Миньор”. Заведоха ме на работа в една миньорска електроработилница, в която понякога влизах и да поработя, че все пак да оправдавам заплатата, която ми даваха, макар че, честно казано, тя си беше за футбола. Треньор ни беше унгарец, казваха му Джелята. От него понаучих доста тънкости, после добавих и от новия ни треньор Асен Стафидов от Благоевград. Повериха ми поста на централен нападател. “Миньор” бе в зонална група и играехме мачове с отбори на Сандански, Петрич, Гоце Делчев, Самоков, Радомир и други градове и много от тях ги огорчавах със свои попадения във вратите им.
– Озовал си се в Благоевград, как?
– Това бе 1955 година. Взеха ме войник в Благоевград. Към поделението имаше тим, който се подвизаваше в “А” окръжна футболна група. Включиха ме в него заедно с Кирил Ванчев и Йордан Стойнев. Тогава големият отбор на Благоевград беше “Ботев”, който с име “Пирин” стана през 1970 година и бе сред класните тимове в “Б” РФГ. След уволнението ми по настояване на треньора на “Ботев” Милчо Милитиев станах и един от “ботевците”. Честит бях с “Ботев” като състезател цели 14 години, до 1970. Преминаването ми в “Ботев” стана и по искане на тогавашния председател на Окръжния народен съвет Георги Хаджииванов, който ми каза, че вижда доброто ми бъдеще в Благоевград.
И наистина “Ботев” ми бе доброто бъдеще. Играх с този славен тим като централен нападател, с него с 26 гола станах и голмайстор през 1968 година. Имах честа да съм с еднаква фланелка с футболисти като Бойко Ванчев, Яне Дебърски (брат на Спиро Дебърски), Георги Маркулийски (Тилевецо), Николай Шимбов, Кирил Новоселски, Върбан Хаджигаев, Кирил Димов, Йордан Стойнев.
– Наемници в тима нямаше ли?
– В ония години в “Ботев” нямаше наемници – чуждестранци. Всички си бяха местни момчета. Имахме много забележителни мачове, в някои от които съм се отчитал и с тройки. Често сме огорчавали отборите “Дунав” от Русе, “Локомотив” от Пловдив, “Ботев” пак от Пловдив и на много още футболни градове. В мачове за Купата на Съветската армия и при други турнири се опъвахме на ЦСКА, “Академик”, “Славия”, “Локомотив” в София. Прескачали сме и в чужбина. Срещали сме се в битка със “Спартак” – Москва, “Брегалница” – Струмешница (Македония), като често водач ни беше първият секретар на ОК на БКП Петър Дюлгеров, който после става председател на националния съвет на Българските профсъюзи.
– Вярно ли е, че са те търсили и от “Левски” /София/?
– Не е лъжа. Имах предложение от треньора на “Левски” Георги Пачеджиев. И щях да отида, но се случи беда – на мач ми счупиха крак, нещата ми тръгнаха назад и преминаването не се състоя. Намерих си обаче друго поприще, и то пак свързано с футбола – станах треньор. Това се получи след учение във ВИФ “Георги Димитров”. От 1972 г. бях треньор 3-та категория, а от 1976 2-ра.
Като треньор се хванах със симитлийския “Септември” и успях да го вкарам в тогавашната зона “Витоша”, а става и първенец в републиканското аматьорско първенство. Място на треньорското ми развитие стана и “Миньор” /Брежани/, с който ставахме и първенци във зона “Витоша”, а отборът се отправи и към “Б” РФГ. И в Симитли, и в Брежани една от основните ми грижи бе откриването на млади таланти и развиването им. И сега в 81-та си житейска година пак се чувствам горд, че съм учил на футбол и съм помогнал на таланти като Георги Лулейски, Георги Бачев (Бачето), Вельо Гърчев, Георги Хаджиев, Георги Благоев (Пирин), на сегашния кмет на Симитли Апостол Апостолов, на Ангел Драганчев, Васил Стоилков (Сливата). Асен Качулски, Георги Петричков и поне още десетина, които впоследствие се подвизаваха в елитни български отбори.
– Бил си треньор и на “Пирин” /Благоевград/?
– Да, но на втория отбор, който се състезаваше в Окръжната футболна група. Целта беше да се откриват и създават кадри за първия отбор. С този тим играехме мачове в Разлог, Банско, Гоце Делчев, Илинденци, Сандански, Микрево и други селища. Мисля, че помогнах и дадох път на доста футболисти, сред които са и Йордан Тошев, Йордан Попмихайлов, Петър Бачев.
– Дължиш ли на някого думи на благодарност за това, което си постигнал?
– О, да! Първо на Асен Дреновички от Симитли, който пръв видя, че мога да ритам топка, на треньора Милчо Мелитиев. Учех се от това, което можеха Спиро Дебърски, Никола Ковачев (Тулата), Андон Китов. Познавах се с много именити футболисти от други тимове. Снимка на Георги Аспарухов (Гунди) и Никола Котков (Котако) имам личен дар от тях, и то дадена ми малко преди кончината им при злощастието на пътя за Ботевград.
– Коя е футболната ти любов?
– Ами тя се казва “Левски” /София/. И не само заради футбола на този именит тим, а и заради името на Апостола, на този светец на България. Питам се и сам си търся отговора на въпроса, защо управляващи всякакви и големци слагат портрета на Апостола зад гърба си, а не пред себе си. Той по-добре е да е пред тях, да се стряскат от очите му, когато правят дела ненародолюбни.
– След футбола какво?
– В Русия, тогава Съветския съюз. 13 години изкарах на гурбет из Белгородска област. Поработих като шофьор, като там бях със семейството си. Заключих времето от 1977 до 1990 година. И там спортът ми не беше чужд. Из разни обекти работиха няколко хиляди българи, имахме си профсъюзна организация и обществен профкомитет, на който бях член. На мен бе поставена задачата, наред с другата си работа, да ръководя и спортната дейност. Станах и треньор при местни футболни изяви, като си организирахме наши си първенства, играехме и с тимове от района, в който работехме. Имали сме дори мач със “Заря” от Ворошиловград.
– Иван, открил ли си от какво иде фамилното ти име Прошин?
– Да. Руско е. Смятам, че идва от думата “прошка”. Мисля, че си наясно, че аз по баща съм кубaнски казак.
– Знам, но разкажи какво е за теб Русия и какво те свързва с нея?
– Коренът на рода Прошин е в степите на Станица Спокойная, Кубанска губерния. Моят дядо, бащата на баща ми, е бил знатен помешчик в императорска Русия. Притежавал е много земи, използвани за отглеждане на царевица, пшеница и други култури, имал е ферми, домът му бил истинска крепост, притежавал е крепостни селяни.
Имотите му са конфискувани при извършената колективизация през 1934 година от Сталин. Заможен е бил дядо ми и е осигурил добро образование на челядта си. Добре е изучил и баща ми Асен, който е завършил Висшата военна академия в Санкт Петербург и като военен стига до чин подполковник. По време на установяване на Съветската червена власт е на страната на Белогвардейската армия на генерал Деникин и воюва с нея до разгромяването й от Червената армия. С други офицери успява да избяга в Турция, като в Русия оставя семейство и деца в Станица Спокойная. В Турция не му провървява и идва в София. Тук създава семейство с учителка от Тетевен, Златка, моята майка. Тате умира 1947 година и мама се оказва истинска героиня, тъй като в глада и немотията след Втората световна война успява да ни опази, а и да ни изучи и мен, а и другите ми трима братя – Тодор, който достига до чин капитан в Българската войска, Владимир, отдал се на търговия, аз Иван и Симеон, който се позанимава и с футбол, включително и в юношески тим на “Левски”.
– Роден си в София. Как помниш столицата?
– Малко помня. Какво може да помни едно дете, родено в 1937 година и през 1942 озовало се в Симитли” Все пак добър спомен ми са трамваите. Движеха се бавно и с брат ми Тодор често успявахме да скочим и се хванем отзад да се повозим.
– Ходил ли си в родното място на баща си Станица Спокойная?
– Да. Ходил съм и сам, а и със семейството. Там имах чичо от първата съпруга на тате Мария, който се казваше Володя. Имал съм и друг чичо, Фьодор, който е загинал през Втората световна война в боевете на Кримския полуостров. В Станица Спокойная сега имаме братовчеди, братовчедки, уважаваме се.
– Баща ти Асен е чистокръвен кубински казак, а ти приемаш ли се за казак?
– Да. Кубинските казаци са горди, честни, храбри, свободни. Смятам че и на мен не ми липсват такива качества.
– А Русия, за която сега мнозина управляващи и големци все търсят поводи да всяват ненавист, какво е за тебе?
– Русия за мен е велика страна, страна с много и многовековна култура, с природа, от чиито блага се ползва кажи го половината свят, включително и народи, които я ненавиждат. На тези, които изказват ненавист към Русия, искам да кажа само това: Русия даде 24 милиона жертви срещу хитлеризма, за да е свободна, и не само тя, а и страните, които я ненавиждат.
– С политика занимаваш ли се?
– Не съм членувал и не членувам в партия. Да, приемах някога отечественофронтовското управление на България, че имаше работа и хляб за всеки. Сега обаче май нещо се пообърка. Ходил съм на митинги, вярвах, че ще дойде и по-добро. А какво се случва – младите хора стават миячи из европейските заведения или гледат земеделието на Европа, не само села, но и градове вече опустяват и във всички анкети по негативните показатели сме първи.
Как, като ме питаш, да кажа, че сме добре, като пенсията ми е 220 лева, а в Македония е минимум 220 евро и говорим, че се мъчим да й помогнем да влезе в НАТО и Европейския съюз”
– Футболът занимава ли те още?
– Да, като фен (модерна дума, смее се). Ходя на мачове.
– По-добър ли е сегашният футбол от този по твоето време?
– Така мисля, но сегашният много мирише на пари.
– По твое време не беше ли така?
– Плащаха ни по нещо. Дори и в “Ботев” обаче сегашното не се случваше. Нас ни водеха на работа по различни институции и предприятия. Аз започнах в “Ботев” със 120 лева заплата, като ме водеха в търговския отдел в Окръжния народен съвет, а след години отидох на 180 лева.
– Иван, за напред какво?
– Ами това, което най-много ми се иска, е живот и здраве и за мен, за семейството ми, а и все що хора познавам и не познавам.
БОРИС САНДАНСКИ

 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *