
Първото нещо, което един пияница, решил да откаже пиенето, трябва да направи, е да признае пред себе си и останалите, че има проблем. „Здравейте, аз съм Иван и съм алкохолик“, с това признание започва всяка сбирка на „Анонимни алкохолици”. Само за протокола, това го знам от филми и от книги, а не от личен опит. А защо ви занимавам с проблемите на хората, зависими от алкохола? Ами защото ми се струва, че в последните няколко години нашето общество като цяло разви една друга, но не по-малко опасна зависимост – към политическата промяна. Едно неистово желание за бърза, рязка и тотална промяна на начина, по който бе оперирала политическата ни система досега. И както при алкохолизма, където пиеш заради самото пиене, то така и в този случай промяната се търсеше заради самата промяна.
Всичко досегашно – ЛОШО, всичко ново – ДОБРО. Всички досегашни политици – КОРУМПИРАНИ, всички новопоявили се – ЧЕСТНИ. Този крайно опростен модел на мислене имаше явното предимство, което всички черно-бяло класификации имат – удобен е за ползване и не изисква много мислене около детайлите. Най-важното му предимство е, че бързо и лесно открива „врага“ (статуквото), като същевременно ти дава възможност да се почувстваш превъзхождащ останалите, без да се иска да полагаш каквито и да е усилия – само се обявяваш за убеден привърженик на тази промяна и готово. Беше толкова лесно – просто заклеймяваш „статуквото“ и вече си умен, честен и добър. Нищо чудно, че толкова много хора се поддадоха на изкушението. Изглеждаше сякаш страната бе обсебена и опиянена от промяната.
2021 И 2022 БЯХА ЕПОГЕЯТ, ПРЕЗ КОЙТО ПОЛИТИЧЕСКАТА СЦЕНА БЪРЗО СТАНА ПО-ПЪСТРА ОТ ЦИГАНСКИ КАТУН.
„Няма Такава Държава“, „Има Такъв Народ“, „Изправи се! Мутри вън!“, „Ние Идваме“, всякакви политически аматьори, лидери на организации с глупави от по-глупави имена се юрнаха да правят промяна. Всичко се приемаше безкритично в тази „промяна заради самата промяна“. Шоумен и виден „чалгар“ успя да спечели парламентарни избори, а партията му „Има Такъв Народ” дори бе обявена за новата надежда за спасение на България. Славата на Слави беше колкото внезапна, толкова и кратка. След него избори спечелиха и двама бизнесмени, които дори не си бяха дали труда да основат партия, а единият дори влезе в политиката с цената на нарушаване на Конституцията.
Но хей! На кого му пука? Конституция-монституция, тя също е нещо от миналото и ако пречи на „промяната“, може да бъде нарушавана от умните и честните. Те и без това й се бяха нагледали да я променят. За доброто на всички ни, разбира се.
В тон с новата мода за тотална промяна, за кандидат-премиер бе издигнат „бизнесмeн“, който, оказа се, продавал бански и плавници в сайта на Amazon. Следващият кандидат на мераклиите за шокова промяна бе шахматистка. Защо смятаха че е подходяща за поста министър-председател? Ами била е световен шампион и говори езици. Какъв политически опит? Какъв управленски стаж? Това са неща от „лошото минало“, от „статуквото“. Те градяха България на Промяната.
И съвсем естествено следващите мераклии да яхнат тази държава дори си туриха Промяната в името на политическия проект. Това че дори не беше партия и трябваше да си „купят“ такава, за да могат да участват в изборите, беше маловажен детайл. Важна беше… да, познахте, ПРОМЯНАТА. И трикът проработи. Двама политически аматьори и техният проект спечелиха следващите избори. Явно за опиянения от промяната народ нищо не бе невъзможно. „Изчегъртването“ на всичко направено досега бе основната задача.
ПРОБЛЕМЪТ С ОПИЯНЕНИЕТО Е, ЧЕ ТО ВИНАГИ ОСТАВЯ РАЗУМА НА ЗАДЕН ПЛАН.
Дори след като тяхното управление се провали и загубиха следващите предсрочни избори, лидерите на Промяната някак си успяха да се докопат до цялата изпълнителна власт, която по никои правила на политическата игра не им се полагаше. Ротация на председател на НС, ротация на председатели на комисии, ротация на министър-председател… На загубилите изборите да се подари управлението на държавата. Всякакви екзотични идеи, само и само да продължи тази имагинерна Промяна. „Гешев е виновен за всичко, той трябва веднага да бъде сменен“, крещеше опиянението. „Смяната на един човек няма да промени нищо“, опитваше се да подскаже разумът. Е, в крайна сметка Гешев бе сменен и… нищо не се промени. „Радев е лош, а Конституцията е калпава, това е най-важният проблем на страната“, намери нова цел опиянението. „Основен закон не трябва да се променя прибързано“, опита се да подскаже разумът. Бам, бам, бам – Конституцията е променена.
Преди обаче още да са заглъхнали самопоздравителните аплодисменти, се оказа, че поправките са сериозно недообмислени, а при някои от тях дори се долавя силен противоконституционен дъх. Промяната обаче винаги може да намери следващия „основен враг“. „Делян Пеевски е най-голямото зло, което се случва на България… проблемът на България се казва Делян Пеевски“, това заяви отиващият си премиер от ПП Николай Денков миналата седмица. Въпреки че е академик и ни го рекламираха като „учен от Топ 1 процент в света“, г-н Денков явно все още не е успял да разбере, че проблемите на една демократична държава никога не са отделни личности.
НЕ БЕШЕ ОСНОВНИЯТ ПРОБЛЕМ ГЕШЕВ, НЕ Е ОСНОВНИЯТ ПРОБЛЕМ РАДЕВ, НЕ Е ОСНОВНИЯТ ПРОБЛЕМ И ПЕЕВСКИ.
А пък какъв е Бойко Борисов, въобще дори не се наемам да кажа, защото според Промяната той беше първо „мафиот“, който трябва да е в затвора, после спасителен некоалиционен партньор, в момента май пак клони към лошата страна. Но пък още отсега го канят на разговори за след изборите. Изправени пред прага на поредните предсрочни избори, струва ми се е време и ние, като алкохолика, решил да остави пиенето, смело да си признаем, че имаме проблем и да заявим готовност да се борим с тази наша зависимост от идеята за промяна на всяка цена.
Не ме разбирайте погрешно, аз не съм противник на промяната. Промяна е нужна на всяка система, без промяна следва закостеняване, дегенерация и евентуална разруха. Но целта на промяната трябва да е отделяне на зърното от плявата.
ДА СЕ ПОПРАВИ ИЛИ ОТСТРАНИ ТОВА, КОЕТО НЕ ФУНКЦИОНИРА ДОБРЕ, НО ДА СЕ ЗАПАЗИ ТОВА, КОЕТО РАБОТИ.
Ако разбиеш основите на една къща, то тя цялата ще рухне. Желателната промяна е тази, която използва доброто и поправя лошото. Не изгаряш целия юрган заради това, че има бълхи. Не харесваш ГЕРБ и Борисов, няма проблем. Но не трябва заради това да разбиваш цялата политическа система.
Въпреки всички упреци (немалко от тях напълно заслужени) тази наша система работи, смея да твърдя, не толкова лошо вече 35 години. И дори когато се налагат промени, те със сигурност не бива да са радикални, бързи и недообмислени. Дори и недобре работеща система е за предпочитане пред липсата на система и хаос. Всички тези институции са плод на десетилетия и векове световен и български опит. Това е колективната мъдрост на поколения българи, проверена във времето. И не бива с лека ръка да бъдат оплювани и отричани в името на красиво звучащи, но непроверени в практиката екзотични нововъведения.
Мисля е крайно време да реабилитираме думата „статукво“, която в последните няколко години напълно незаслужено стана синоним на всичко най-лошо. Според тълковния речник значението на думата статукво е: трайно установено положение в обществото; липса на промени. Ключовата дума тук е „трайно“. Статуквото е плод на дълговременно развитие по определен начин и самото му съществуване доказва неговата жизнеспособност и практичност.
В нашия конкретен случай доказателство за това, че политическата система не е чак толкова лоша, дадоха именно тези последни бурни години. Въпреки Ковид пандемията и съпътствалите я пагубни за бизнеса ограничителни политики, въпреки политическата нестабилност и липса на редовно правителство, въпреки войната в Украйна, държавата продължи да функционира без големи сътресения. Напротив, всеки следващ годишен бюджет беше по-голям от предходния, което показва, че икономиката ни работи. Затова много би ми се искало
СЛЕД ИЗБОРИТЕ, НЕЗАВИСИМО ОТ РЕЗУЛТАТИТЕ, ПОЛИТИЦИТЕ НИ ДА СЕ ВЪРНАТ КЪМ ТРАДИЦИОННИТЕ НАЧИНИ И ПРАВИЛА ЗА ПРАВЕНЕ НА ПОЛИТИКА.
Победилият управлява, загубилият е в опозиция. Не на повече ротации, не на безпринципни и абсурдни коалиции, маскирани зад изпразнения от конкретно съдържание етикет „евроатлантически“. „Да” на партии с ясни политически физиономии и без повече „десни инструменти за леви цели“. Трябва ясно да се каже: дясното е дясно, лявото е ляво. Да се знае за кого приоритет са интересите на бизнеса, за кого – социалните разходи. Кои евроатланици са „ЗА“ зелената сделка и кои „ПРОТИВ“. Защото е напълно възможно да си поддръжник на европейската интеграция и в същото време да си противник на убийствените за бизнеса политики за климатичните промени. Може да си „ЗА“ Европа, но да си „ПРОТИВ“ масова и неконтролируема миграция, без това да те прави автоматично ксенофоб. Може да си „ЗА“ НАТО, и в същото време да настояваш за спиране на войната в Украйна, без това да те прави агент на Путин. И ако имаме политиците, заявили ясни принципи, на които гарантират, че не биха изменили заради конюнктурни съображения, ние, избирателите, можем информирано да решим на кого да поверим отговорността да ни управлява. И ако след изборите всички политически партии спазват заявените си принципи, може да се очаква връщане на една по-трайна и по-установена политическа ситуация у нас. И ако според определението в речника такова трайно установено положение се нарича „статукво“, то тогава аз определено съм фен на „статуквото“. Но за разлика от отказалия пиенето бивш алкохолик, който не бива да си позволи дори една чашка, аз нямам проблем с промяната. Стига тя да е добре обмислена и целта й да бъде подобряване на съществуващото положение, а не тоталното му унищожение.