Македония: Как от духовно-културен феномен се превърна в смъртоносна „ябълка на раздора“

Преди години, на 27 април 1997 г., в Страсбург пред парламентарната среща на Съвета на Европа българският президент Петър Стоянов (1997-2002) изрече: „Историята на Македония е най-романтичната част от историята на България“.

Зеленото изказване на синия президент освен любопитство сред дилетанти и глухо мрънкане в Скопие стана знаково за поразителното невежество на нашенските държавни мъже по македонския въпрос. Невежество, тресящо ги и днес, при напудреното лъжеевропредседателство. Глупашка демонстрация на незнание и неотчитане горчивите уроци на българската история, в която Македония е неделима историко-културна част. Не история романтична, а трагико-кървава…

Как една земя да има романтично минало, когато заема срединно място на Балканите, гордиев възел на неразрешими противоречия. Географска обреченост, обясняваща защо Македония е „ябълка на раздора“ между етноси и религии, насъсквани едни срещу други от Великите сили. Противопоставяне бележи нейната история с кървави конфликти от началото на ХХ век.

Но винаги ли Македония е била „ябълка на раздора“? Не. От древността та чак до VІ век след Хр. е плътно населена с тракийски племена. Македония е част от Древна Тракия, дето изгрява първата в Европа цивилизация. Векове преди елинската. Пише го елинът Омир в „Илиада“, възпявайки ахейците, воюващи 10 години с тракийска Троя. Че Троя е тракийска, подобно на Македония, признават ред европейски учени. Професорът от Кеймбриджския университет Nicholas Hammond споменава Приам, цар на Троя: „Владенията на неговите европейски съюзници достигали до река Аксий (Вардар) в Македония“.

Е, руски, съветски, пак руски, плюс гръцки и сръбски учени глави, друго мислят. Но и сред тях се процеждат неудобни истини. „Само хипотетически – пише 1903 г. руснакът А. Будилович – може да се предполага, че източната част на Македония била населена от древността от племена с тракийски корен, родствени на древните троянци“.

ТРАКИЙСКИЯТ ЕТНИЧЕСКИ АЕРАЛ ОБХВАЩАЛ

не само Древна Тракия и Древна Македония. На север прехвърля Дунава, та до Карпатите. На североизток – Крим и Азовско море. На югоизток траките прехвърлят Проливите, в северозападна Мала Азия, област Фригия. По името на племето фриги, дошли от долината на Стримон (Струма). Там, на изхода на Дарданелите, е основана „широкодрумната Троя“. Така я именува Омир в „Илиада“: първият писмен извор, споменаващ траките. Тогава на Балканите няма и помен от гърци. Идват 60 години след Троянската война, датирана ок. 1200 г. пр. Хр.

Под влияние на гръцката, руска, сръбска и македонистка историография, десетилетия наред се премълчава тракийският характер на племената, населявали Македония. Един от малцината руски учени, Г. Литаврин, изследвайки „дрейфа“ на името Македония през вековете, сочи: „По отношение на Македония важно е да се отбележи, че територията на едноименната византийска провинция не съвпадала с границите на географската област Македония. Дълго време столица на тема (провинция) Македония се явявал Адрианопол (Одрин), понякога се обединявала с Тракия и се простирала от Черно до Мраморно море. Това название нямало етнически смисъл и гърците тук не следва да се обиждат: този топоним възникнал още в тракийската епоха, в периода на управление на Филип Македонски. Думата „македонци“ се явява самоназвание на тракийско племе, а не на гръцко“.

Най-известни тракийски племена в Македония били едони, македони, меди и дентелети. От едоните, обитаващи долното течение на Струма, произхожда Орфей, когото гърците нагло присвояват чрез туристически реклами: „Елате в страната на Орфей!“ Македоните пък дават на света Филип ІІ и Александър ІІІ Велики, интегрирали в ІV в. пр. Хр. под царски скиптър Балканите и най-значимата част на Древния свят. Империя на Александър Македонски, създадена от пълководческия и държавнически гений на ученика на Аристотел. Ширната от Адриатика (на запад) до река Инд и Памир (на изток); от река Дунав (на север) до Древен Египет (на юг).

Тракийското племе меди, населяващо средна Струма, дава на историята гениалния вожд на най-мощното въстание на робите в древността. Дентелетите, обитаващи триъгълника Кюстендил-Дупница-Благоевград, дават на Италия рода Мèдичи. Козимо (1389-1464) и внукът Лоренцо Великолепни (Lorenzo il Magnifico) от Флоренция, блестяща столица на Италианския Ренесанс. Този знатен тракийски род се преселва в Италия в късната Римска империя. Излъчва четирима римски папи (Лъв Х, Лъв ХІ, Климент VІІ, Пий ІV), френски кралици (Катерина и Мария Медичи), банкери, пълководци. Енциклопедично грамотни духовни пастири, блестящи държавници, без чиято дейност е невъзможна пълнокръвна картина на Ренесансова Европа.

В тривековен отрязък време (ІV-ІІ в. пр. Хр.) Македония, за разлика от Новото време, през Античността е не кървава „ябълка на раздора“, а образец на културно-политическо единство. Защо играе ролята на обединител на трите групи балкански племена – траки, елини, илири? Докато те се обезкървяват в междуособици, тя се извисява до грамотно управлявана централизирана държава. Благодарение държавническия гений на Филип ІІ и синът Александър. „При цялото несравнено величие и сила на своя национален гений – сочи А. Будилович – елините, решаващи с такава дълбочина и лекота най-възвишени въпроси на мисълта и знанието, се оказали крайно слаби, даже направо безпомощни в политическото творчество“.

МАКЕДОНСКИЯТ ДЪРЖАВНИЧЕСКИ ГЕНИЙ

стига апогея при Александър. „Затова – отбелязват учени – приносите на Македонската монархия били толкова големи, че определят нов период в живота на цялото образовано човечество. Макар Александър Велики да прелетял като метеор над предна Азия и близката до нея Африка, следите от този полет и сега още се чувстват в тези страни. Оттук и блестящата образованост на елинистическия период, комуто било съдено да стане културен предтеча на християнството“.

Да, когато се ражда християнството в елинистичния свят се веят римски бойни знамена. Едва ли е случайно, Македония ще заеме важно място в благовестната Христова мисия на св. апостол Павел. В нея градовете цъфтели с пребогата дейност на култове и вери.

Има един мистичен факт, споменат в „Деяния на светите апостоли“. Когато апостол Павел заедно с ученика Тимотей се намирали в Троя, на азиатския бряг на Дарданелите, той получава видение, описано в „Послание до филипяни“: „И като дойдоха в Мисия, опитваха се да идат във Витиния; но Духът не ги пусна. И като отминаха Мисия, слязоха в Троада. През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни! След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй, като отплувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а оттам във Филипи (близо до планината Пангей – бел. Н. Ст.), който в тая част на Македония е първи град – римска колония. В тоя град престояхме няколко дни“.

Оттам потегля за Солун. Ап. Павел бил толкоз впечатлен от солуняни, щом ги нарича „образец за всички вярващи в Македония и Ахайя, защото от вас проехтя словото Господне не само в Македония и Ахайя, но и навред се понесе славата за вашата вяра в Бога“. Нарича ги „синове на светлината и синове на деня“.

Мисията на ап. Павел в Македония дава богата жътва. А. Будилович: „В частност Филипи и Солун станали оттогава истински светилници на християнството. В първия от тях се споменава като епископ Ерм (Έρμаς), един от 72-та апостоли. В Солун пък непосредствени приемници на ап. Павел се назовават Аристарх. От следващите йерарси на Солун Александър, епископ Солунски и на цял Илирик, присъствал на І Вселенски събор (325 г.). Оттук излезли до 40 християнски мъченици, и воглаве с тях св. Димитър Солунски, екзекутиран в 306 г. при Максимиан Галерий в местния амфитеатър; и досега почитан от солуняни, даже от турците, като патрон на техния град“.

Какво подсказва поразителният успех на Светипавловата мисия в Македония? Че тя, огнище на космополитната Александрова империя, подготвя идването в Европа на новата, християнска епоха. Да, защото Рим на Нерон в 64 г. „предава на мъчителна смърт тези, които тълпата нарича християни“, пише римският историк Тацит. Там намира своята мъченическа смърт и ап. Павел.

От Македония християнството радиално се разпространява из Балканите и Източна Европа. Подготвя втория велик принос на Македония, реализиран осем века след ап. Павел. Езотерико-просветната мисия в Югоизточна и Централна Европа на двама солунски българи –

СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ.

Защо българи? Защото терминът „славяни“ се явява векове по-късно, като обобщено название на анархистично битуващи светлокоси индоарийски племена, обитаващи от Балтика до Черно море, от Адриатика до река Волга.

На българския учен Александър Димитров принадлежи откритието на една особеност, без която не можем да разберем имплицитната (скрита) същност на гениалния принос на Солунските братя в европейската цивилизация и култура. „Появата на нова Римска империя – пише той в „Историческата истина за България“ (София, 2017) – кара Византия също да търси връзки със западните славяни (по това време славяните говорят на близки говори на един и същ език). Солунският славянин Кирил (†869) е създал около 855 г. славянска азбука въз основа на гръцката, добавяйки десетина букви за специфичните звуци. Тя е наречена по-късно „кирилица“. Превежда на родния си говор Новия завет заедно с брат си Методий, изковавайки сполучливи абстрактни понятия. В 863 г. двамата са пратени от византийците на мисия при Растислав (точното име, според изворите). За тази цел променят формата на буквите и сътворяват ефектната азбука „глаголица“, неприличаща на гръцката“.

Ако Константин-Кирил създава кирилицата преди глаголицата, това ще да е станало в манастира „Полихрон“ в областта Витиния, в полите на планината Олимп (дн. Улудаг), край Бурса. Там от 851 г. живее по-големият брат Методий, при когото няколко години по-късно идва Кирил да твори. В „Полихрон“ братята са до 858 г., когато Кирил получава от император Михаил ново поръчение – евангелизаторска мисия при хазарите. А глаголицата, както отбелязва Ал. Димитров, е изобретена по-късно, в контекста на подготвяната мисия за Великоморавия.

Кои етноси били „пълнеж“ на Македония през средните векове? Г. Литаврин: „Всички сегашни политически страсти нямат здрави корени в историческото минало. За византийците този регион винаги се считал за населен от „булгари“, включая епохата на сръбския крал Стефан Душан (1331-1355), присъединил част от македонските земи към своята държава. Като цяло названието „македонци“ крайно рядко се споменава във византийските извори, при това се употребява не в качеството на етнически термин, а за обозначаване съставна част на византийската войска – тема, т.е. опълчение на византийска провинция „Македония“.

За времето на цар Самуил (997-1014), Г. Литаврин казва: „Славянското население на Македония в средните векове усещало и именувало себе си българи, което се отразявало и в царските титли даже тогава, когато столици на българската държава станали македонските градове Охрид и Преспа. За това красноречиво говори в частност известният Битолски надпис на владетеля Иван-Владислав, в който той се именува „цар на българите“. Самият факт, че св. Климент бил епископ Велицки, близо до Охрид, а св. Наум – основател на манастир на неговото име, на Охридското езеро“, е впечатляващ, защото предопределя, както пишат руски автори, „свещеното значение на Македония в очите на цялото славянство. Твърде рано, още във втората половина на Х век, тук бил пренесен българският патриаршески престол, а именно: от Преслав във Воден, после в Мъглен и накрая в знаменития Охрид, където автокефалният глава на българската църква – макар и впоследствие погърчила се – оставал до 1767 година. В системата на македонска Струма е разположен и знаменитият български манастир на св. Йоан Рилски“.

Македония обаче не спира да удивлява. След двата цивилизационни приноса (Александровата империя и Кирило-Методиевото дело) следва трети:

БОГОМИЛСТВОТО – СВЕТЛО РЕЛИГИОЗНО ДВИЖЕНИЕ

с европейска значимост. Пресича Балканите в посока Централна и Западна Европа. Ето какво пише френският учен Мишел Муние: „Тогава, през Х век (към 935 година) в България се появява сред духовенството в български манастири, в самата обикновена църква, движението на Богомилите, етимологично „обичаните от Бога“ (Богу мили), наричани също добрите човеци от народите, християни или тъкачи. Те казват, че са пратеници на Бога, подобно на апостол Павел, след като са изживели вътрешно срещата си с Христос и са допуснати до Божието Царство“.

„Това – заключава авторът – е апостолско движение за новопокръстване, заявило открито, че идва да прояви Словото, и то Словото на един съвсем нов Христос на свободата и любовта, целяща да се цени всяка дейност и всяка работа, извършени в името на тази любов. То се разпространило много бързо (това е мисията на българите – се казва в един апокриф, даден в книгата „Богомилски книги и легенди“ на Йордан Иванов) из цяла Европа и в Славянския свят“.

В своя фундаментален труд „Богомилството“ академик Д. Ангелов сочи три фактора за първенстващото място на Македония в раждането на това течение. Първи фактор: „в югозападните български земи през ІХ-Х век все още имало известен брой езичници, благоприятна предпоставка за пораждане на антицърковни възгледи, отразени в богомилското учение“. Втори фактор: в Македония се оформя най-силното огнище на новата ерес. Там „в края на Х век живеели доста арменци, преселени от византийския император Василий ІІ Българоубие, който докарал 988-989 г. арменска колония в Македонските области, за да укрепи границата си на север. Между тях имало и павликяни-дуалисти. Това създало благоприятна почва за пораждане на богомилството, близко по своите възгледи до павликянството“. Впрочем това обяснява защо майка на Самуил била арменка, Рипсимия, съпруга на комит Никола.

Трети фактор: „Югозападните български земи през ІХ и Х век се превърнали в резултат на делото на Климент Охридски и неговите ученици в едно от главните средища на образованост и просвета. А създаването на образовани хора, които знаят да четат и да пишат, които умеят да проповядват, било важна предпоставка за появата на богомилството като учение, което се градяло не на стихийни, спонтанно бликнали антицърковни настроения, а на добро познаване на „свещените книги“.

Така в Македония възникват главните богомилски общини, с които властта била принудена да води борба. В Пиринска Македония сегашното селище Добърско (в Разлога) се наричало Гнидобратско. Споменато в грамотата на цар Иван Шишман за Рилския манастир подсказва наличието на богомилска община (братство).

През османското иго терминът „Македония“ изчезва. Забранен в административния език на Високата порта е заместен с три вилаета: Солунски, Монастирски (Битолски), Косовски“.

През ХІХ век едно събитие ражда феномен, до ден-днешен като Дамоклев меч висящ над Балканите. След Сан-Стефанския договор между Русия и Турция иде юни 1878 г., когато

БЕРЛИНСКИЯТ КОНГРЕС РАЖДА „МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС“.

Македония е оплетена в неразплетим „гордиев възел“. Великите сили не решават проблема, въпреки че на Цариградската конференция (1876 г.) признават доминацията на българите в Македония.

Гърция и Сърбия претендират пълна или частична анексия. В най-неблагоприятна позиция е България, до 1908 г. васално на султана княжество. Великите сили задължили Високата порта да проведе реформи и подобри положението на македонските християни (българи, гърци, власи), да имат равни права с мюсюлманите. Но вместо реални реформи – имитация. Надеждите бързо са потъпкани от султан Абдул Хамид ІІ (1876-1909), установил жесток режим, известен с термина „зулум“ (насилие).

При Стефан Стамболов (премиер 1887-1894) Княжество България прави опит да подобри положението на македонските българи, подкрепяйки Българската екзархия, чийто духовен глава екзарх Йосиф живее в Цариград. Съумява да убеди султана да издаде берати (укази) за български владици в Македония. Единственият български държавник, съумял с дипломатически талант да издейства съществени отстъпки от султана.

Дипломатическият успех на Стамболов предизвиква безпокойство в Белград. 1887 г. в доклад до сръбския министър на просветата Симич, сърбошовинистът Стоян Новакович съветва: „Тъй като българската идея е пуснала дълбоки корени в Македония, смятам, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, като противопоставим само сръбската идея. Тая идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма“.

В началото на ХХ век настъпват съществени промени в руската външна политика. Санкт-Петербург превключва вниманието към Далечния изток. На Балканите отстоява целостта на Османската империя. Това обяснява негативната реакция на Русия към ВМОРО, ВМОК и Илинденското въстание.

На 2 август 1903 г. в деня на началото на Илинденското въстание се провежда беседа между военния министър Рачо Петров и руския посланик Бахметиев. Посланикът е безцеремонен: „Руският народ е несравнимо по-скъп на царя, отколкото всички други славянски народи, взети заедно. Македонците могат да намерят спасение само в търпението и с въстание те не само нищо няма да вземат, а само ще изпортят и проточат делото. Надеждите на ръководителите на комитетите, като Михайловски, Ризов, Цончев, Сарафов, че със своята кръв, или по-скоро с кръвта на своите братя ще трогнат цивилизования свят, са само заблуждение и илюзия“.

След поражението на Илинденското въстание Лондон и Санкт-Петербург изработват съвместен план за реформи в Османската империя под чуждестранен контрол над Македония. Планът е съгласуван юни 1908 г. в Ревел на срещата на Николай ІІ с британския крал Едуард VІІ.

Не било съдено да се осъществи. На 20 юли 1908 г. в Османската империя е извършен военно-масонски преврат, лъжливо наречен Младотурска революция. Лозунгите, с които спекулират младотурците за равенство между гяури и правоверни, обяснява сложната компромисна позиция на серското крило на ВМОРО (Яне Сандански и Христо Чернопеев). Подкрепяйки младотурците в потушаване на опит за султански контрапреврат в Цариград, чрез респектиращо участие на четата на Яне Сандански, младотурските лидери неохотно приемат сътрудничеството на Сандан паша, както го наричали. Другото крило на ВМОРО, в което лидират софийски дейци плюс неколцина от Вардарско, не одобряват действията на Сандански. Обявяват ги за предателски. Яне Сандански разбирал скритата цел на Младотурската революция: да задуши панбългарската идея. Наивно се надявал, че в режима ще надделеят действителните реформатори. А те се оказали ренегати. Младотурците показали хищническата си същност. Да не забравяме: първият геноцид на ХХ век, извършен над близо 1,5 млн. арменци, е дело на младотурците.

Пред Атина-Белград-София има единствено решение: военното. Идва 1912 година с Балканската война, през чиято първа фаза претендентите за Македония действат заедно срещу общия враг. Ходът е известен: българските войски заели Източна Македония; сръбските – западна, и през Албания излезли на Адриатика; гръцките – Южна Македония. Но Сърбия, лишена от излаз на море, след провъзгласяване Албания за независима държава, иска от София за компенсация Вардарската долина. Гърция иска да й се предадат заетата от България югоизточна Македония (Кавала, Сяр, Драма) и не отстъпва Солун. България има претенции върху Западна Македония, заета от сърби и гърци. Всички били недоволни.

МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА БИЛА НЕИЗБЕЖНА

Таен сръбско-гръцки договор от 1 юни 1913 г. обезсилил и без това престъпно подписания на 13 март 1912 г. българо-сръбски договор за раздел на Македония, в който София не съумява да фиксира ясни гаранции. Влиза сама в капан, подмамена от опитната сръбска дипломация: крайното решение да вземе слабоумният руски цар Николай ІІ.

На 15 май 1913 г. Никола Пашич, сърбизиран българин от Зайчарско, се провиква в Скупщината: „Сърбите не са воювали, за да се замени турското владичество с българско“. Втората (Междусъюзническа) война (16 юни – 18 юли 1913 г.), в която България претърпява съкрушително поражение, позволява Турция да си върне Одринска Тракия. От самото начало руската дипломация работи против България. Букурещкият мир (10.08.1913 г.) безжалостно разрязва „македонската ябълка“: Егейска Македония (51,0%) – на Гърция, Вардарска (38,8%) – на Сърбия, Пиринска (10,2% ) – на България“.

Руският външен министър С. Сазонов: „За България Букурещкият мир запечата крушението на честолюбивата мечта на Фердинанд Кобургготски за създаване на българско царство от пределите на Албания до Мраморно море. Горчивината от излъганите надежди и затаената злоба против тези, които те смятаха за виновници за изпитаните от тях разочарования, поставиха съдбата на българската политика в тясна връзка с виенския кабинет, както това нагледно доказа световната война 1914 година“.

Поражението на България в Първата световна война води до нови териториални загуби: Струмишко, Южна Добруджа, Западните покрайнини, Беломорска Тракия. Без излаз на Егейско море България геополитически и стратегически обезценява централното място, което заема на Балканите.

След Първата световна война Егейска Македония, най-обширната, най-плодородна част на Македония е Гръцкото кралство. След Севърският договор (10 август 1920 г.) е подписана конвенция за „доброволно“ изселване на българи от нея. „На територията на гръцка Македония – отбелязва А. Евдокимович – насилственото изселване най-голям размах придобива в Солунска, Кукушка, Демир-Хисарска, Серска и Драмска области. Гръцкото правителство заменя славянските топоними с гръцки. Кукуш станал Киклис, Воден – Едеса, Лерин – Флорина“.

Етническата карта на Егейска Македония неумолимо се променя. След 1922-1923 г., когато Гърция губи войната с Турция в Анадола, близо 1 млн. гърци са заселени в Егейска Македония. От мнозинство българите стават малцинство. До 30-те години там остават около 80-100 000 българи. През 1941 г. там българска делегация констатира: българският характер е загубен. Инаивно вярва: „Благодарение помощта на Негово Величество Царя Обединител Борис ІІІ и благодарение на нашия верен съюзник Адолф Хитлер ще се възстанови равновесието и балансът в района“. Няма как да стане: България за втори път е в губещия лагер.

Ньойският мирен договор 1919 г. създава Кралството на сърби, хървати и словени. Положението на българите във Вардарска Македония? Въведен е специален режим. За образуване на антиправителствени организации българите се осъждат на 20 години затвор. Имена и фамилии се преработват на сръбски маниер. Църквата получава задължителен списък сръбски имена за кръщаване на българските деца.

Лондон покровителства Атина, Париж, Белград. Великите са принудени да озаптяват шовинистични апетити. Белград мечтае да окупира Трънско и Перник с неговите мини. Атина организира провокация в Петричко. „На 19 октомври 1925 г. – четем в „Енциклопедия Благоевград“ – по повод убийство на гръцки войник, нарушил българската граница, почва престрелка между гръцките и българските гранични постове. На 22 октомври 10-хилядна гръцка армия нахлува по долината на Струма и окупира българска територия с фронт от 30 км в широчина и 10 км дълбочина. Селата са подложени на опожаряване и ограбване. Малочислени военни части и чети от ВМРО се сражават с врага. По искане на София инцидентът е разгледан в Съвета на Обществото на народите. Той задължава Гърция да изтегли войските; признава Гърция за виновна и я задължава в срок от 2 месеца да изплати на България 30 млн. лева обезщетение“.

След Първата световна война царският режим в Русия се сменя с комунистически. Радикална промяна в политиката. В периода 1919-1924 година, когато в Коминтерна властва тезата за световна пролетарска революция, Балканите са обект на особено внимание. Коминтернът декретира Септемврийското въстание 1923 г.. Болният вожд на БКП (т.с.) Димитър Благоев нищо не знае. За пръв път се изправят един срещу друг ВМРО и БКП. В. Коларов и Г. Димитров нарушават обещанието, дадено на Т. Александров: БКП да не вдига въстание в Пиринска Македония. Това води до ексцесии и жертви, връх на които са кървавите Дъбнишки събития, 1925 г.

През сръбската окупация на Вардарска Македония ВМРО и албанските революционни организации имат общ враг – великосръбския шовинизъм.

1913 ГОДИНА СЕ РАЖДА КОНЦЕПТЪТ „ГОЛЯМА АЛБАНИЯ“

Съгласно него към Албания трябва да се присъединят Косово, Прешевската долина (Южна Сърбия), територии в Черна гора (Малесия), гръцките Теспротия и Превеза (Чемерия). От Вардарска Македония северозападните и югозападни райони. На 28.11.1912 г. е провъзгласена независимостта на Албания, потвърдена на 29.07.1913 г. от европейска посланическа конференция.

Концептът (план) „Голяма Албания“ реализира Втората световна война. Албания увеличава два пъти територията. „Май 1941 г. – пише Миранда Викърс – голяма част от Косово заедно с македонските градове Дебър, Тетово, Гостивар и Струга, заемащи 11 780 кв. км площ с население 820 000 души, са присъединени към окупираната от италианците Албания“.

Съюзници на албанския шовинизъм са фашистка Италия и нацистка Германия. Спомагат за реализацията на „Голяма Албания“ (виж картата). Благодарни, албанците активно участват в битовия терор и репресии над християнското население. Сформират се албански военни формации. Главна от тях: 21-ва Вафен планинска дивизия СС „Скендербег“. Съставена от албанци-мюсюлмани, командвана от немски офицери. Организацията, реализирала престъпното участие на албанците срещу Титовата Народоосвободителна армия, е Balli Kombetar (Национален фронт).

Крахът на Хитлер и Мусолини е крах на вековна мечта: албанците да живеят в една държава. Днес тази мечта бавно, подмолно, неумолимо се реализира. Въпреки празните приказки за евроинтеграция на Западните Балкани. Мястото на Берлин и Рим е заето от Вашингтон и Лондон. Но това е друга тема…

НИКОЛА СТОЯНОВ

 

 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *