Матю Брунвасер, един янки от Сан Франциско с еврейско потекло от Русия, за българите и България: През 1996 г. хората тук бяха любопитни, ентусиазирани и вярваха в бъдещето на демокрацията, днес са уморени, апатични… излъгани

Матю Брунвасер е роден през 1971 г. в Сан Франциско, САЩ. Бакалавър е по история от колеж в щата Орегон. Работи като журналист в „Ню Йорк Таймс” и други издания в САЩ, както и за български издания на английски език. Бил е в Турция, Албания, а от 1996 година е в България. Прави интервюта с държавници и политици, за история и икономика, следи политическата обстановка в страните на Балканите.

– Матю, би ли се представил накратко?

– Малко име – Матю, фамилно – Брунвасер, от немски произход е, а на български означава нещо като Чешмеджиев или Краденоводов. Роден съм през 1971 година в Сан Франциско, бакалавър съм по история. В Америка, или по-скоро в Сан Франциско, се заселил един мой прадядо. Това станало след убийството на императора на Русия Александър Втори, към 1880 година. В този град е роден дядо ми, така че вече съм натурализиран американец. По произход обаче съм евреин от Русия. Баща ми, казва се Артур, е адвокат по професия, мама е нещо като секретар в офис, а аз съм журналист и все още ерген на 48 години.

– Как се озова в България?

– България не е единствената държава, в която съм работил. Бях в Истанбул, Турция. Предавах интервюта и кореспонденции на разни медии за живота в този космополитен град, а и за страната. В Истанбул много хора и други неща взеха да ме насочват към България. Едно от тези неща се оказа и българската църква „Свети Стефан”, известна и като Желязната, която често съм посещавал. Запознах се с източното православие, срещал съм се и с Вселенския патриарх Вартоломей. Голямо любопитство предизвика в мен превратът с младотурците, известен като Хюриет /Свобода/ през 1908 година, в който решаваща роля имат дейци на ВМОРО и най-вече Серски революционен окръг с войводата Яне Сандански. Вълнуваща романтика за мен бе, че македонските революционери са атакували двореца на Абдул Хамид и са го свалили от престола. Четниците са правили и парад в центъра на Истанбул, пред Синята джамия. В Истанбул, а и другаде из сегашна Турция, има много неща, които напомнят за България и за общата история.

И реши да дойдеш в България? 

– Да, но не веднага. След Истанбул се оказах в Тирана, Албания.

– И какво видя в Тирана?

Това беше вече след 1989 година. Стената, разделяща Западна Европа от Източна в Берлин, беше вече срутена. Беше време на демократични промени и всеобща надежда за мир и добро на цялото човечество. Комунистическите правителства едно след друго бяха свалени. По времето на комунизма хората са били потиснати както навсякъде в Съветския блок, така и в Албания, и когато бях там, на хората като че им се бе отприщила енергията и струва ми се, че виждаха прозрение за по-добро бъдеще и не страдаха от носталгия по старото време. Албанците явно че бяха живнали, но и малко припрени, че искаха очакваното добро да дойде като с вълшебна пръчка, което обаче не се случваше все още.

– И България?

– Да, от 1996 година.

– И как видя България през 1996 година?

– Цялата страна бе в някаква еуфория. Емоции, ентусиазъм, манифестации, митинги, събрания, всевъзможни политически противопоставяния. Беше и време на ликвидация на кооперативното земеделие, рухнаха кооперации, земята се върна на старите й стопани, но взе да запустява, че на тези стопани липсваха средства за производство, а и уредени пазари. Настана някакъв хаос, добре дошъл за хитрите и безскрупулните, които натрупаха пари. На мен тези неща не ми бяха чужди, пък и като журналист и аз се включвах в мероприятията, ходех с манифестиращи по улиците на София, стоях на площада пред синодалната катедрала „Александър Невски”.

Често се озовавах и извън София. Любимо място ми остана Дупница, където исках да разбера какво кара хората така спонтанно да искат промяна на живота си, та се стигна и до това кметът на града Панчо Панайотов да пренесе бюрото си на асфалта на международния път София-Кулата и да го блокира.

– Сега е 2019 година. Виждаш ли разлика между хората от 1996 и 2019?

– О, да! Хората от 1996 г. в България бяха любопитни, преодоляваха страха си от много години, бяха ентусиазирани, вярваха, че с демократични промени ще им е много по-добре. Днес хората ми се виждат някак си уморени, разочаровани, апатични, вече невярващи, излъгани. Това го потвърждават и разните избори за президент, Народно събрание и местни органи на власт. Някога гласуваха до 80 процента, а в последните години едва се стига до 50 процента. Личното ми мнение е, че хората в страната, след като бе ликвидирана ръководната роля на комунистическата партия и самата партия се преименува на Българска социалистическа партия /БСП/, вярваха, че новите политически сили ще доведат и до нов обществен ред. Но това не се случи. Оказа се, че новите партии невинаги имат програми и цели, на много от тях тези неща се оказаха вземане на власт, а чрез нея и вземане на облаги. Как да коментирам страна от 7 милиона народ да има регистрирани над 200 партии? Нима може да има над 200 платформи за по-добър живот… Като че, както съм слушал в България, всичко се свежда до „борба за кокала”.

Най-тежкото в останалите промени обаче засегна възрастните хора. И те са тези, които все още изпитват носталгия към това, което е било. Жалко, но паднаха им пенсиите, поскъпнаха им лекарствата и докато младите хора вярват, че ако не те, то децата им в бъдеще ще са по-добре, то възрастните хора не виждат перспектива. Децата и внуците им не са при тях, изоставени са, а българите все са обичали патриархалния живот – семейството под един покрив.

– Матьо, а защо сега интерес проявяваш към Пиринския край?

– Ами има нещо специално. И то е от доста години и прави Пиринския край не само известен, но и романтичен, влиза и в историческите събития на САЩ, а е било и проблем за страната ми в продължение на повече от 100 години.

Става дума за голямата афера „Мис Стоун” от 1901 година, когато Пиринският край все още е в пределите на Турция. Чел съм много – преса, книги, спомени, и ще ми се да си изясня какво точно и как се е случило. И това, което най-много ме интересува, е да разбера отношението на хората към това събитие, разтърсило Турция, Европа, Русия, САЩ, а и Княжество България. Много ми се иска да чуя или да открия стари, незнайни извори за тази афера и какво мислят хората за нея. Естествено, сега живи свидетели не мога да открия, но поне такива, които са чули от бащи и дядовци и как те са мислили и приемали нещата.

Тази афера ме отведе до свързани с нея места. Ходих до Подпрената скала, където е станало пленяването, намираща се на стария път за Банско, посетих Банско, Разлог, Гоце Делчев, Мелник, Сандански. Най-примамливо ми се видя село Влахи и Кресненско, където за последно са укривани двете пленнички и откъдето са освободени. Исках да съм наясно в аферата терористичен акт ли виждат хората, или благородно дело.

– И изясни ли го?

– Мисля, че хората приемат тази смела революционна акция повече като патриотична и с благопристойни подбуди. Това не е акция за грабеж, а е акция за осигуряване на средства за водене на борба за национално освобождение, и така тя не прави авторите си грабители, а ги превръща в герои.

– Ти как приемаш авторите на аферата?

– Ами не бягам от общото мнение, макар че като американец би трябвало да ги причислявам към терористите. Във всяко нещо важни са целите и подбудите. А откупът, който е взет, не е отишъл по лични сметки в банки, а е използван изцяло за закупуване на оръжие. В ония години 14 500 златни турски лири, равняващи се на над 100 кг злато, са си били много пари. И още по-любопитно се оказва, че извършителите не са получили дори и по една лира за лично ползване, въпреки че повече от половин година са преживели какви ли не несгоди, и то при постоянна заплаха от предателства, преследващи ги турски потери, а и от върховистки чети, като при това е трябвало да се превръщат и в дипломати и да водят преговори с тогавашни американски дипломатически представители. За благородството на извършителите може да се съди и по добрите думи, които са казали в разговори, а и в спомени двете пленнички Елън Стоун и сподвижничката й Екатерина Цилка.

– Твоята оценка за аферата?

– Оправдавам я. Макар че тя се превръща в голяма американска история, а донякъде и в трагедия. Ако в Турция, България и Европа аферата свършва с вземането на откупа и освобождаването на пленничките, то в САЩ продължава още над 10 години и става грижа за президента Теодор Рузвелт и Конгреса.

– Какво по-точно?

– Бедата идва от това, че САЩ по това време все още е млада държава, трудно прави политика, а няма и опит. Правителството и Конгресът биха осигурили лесно парите за откупа, но това е първо похищение на американски гражданин зад граница и ако се плати, то може случаят да се превърне в прецедент и да последват нови похищения.

– И как е намерено решение?

– Прибягнато е до събиране на средствата от гражданството с обещание за връщане. По това време вече цялата държава е била изпълнена със състрадателност към Елън Стоун и това как се е развило пленничеството е било занимание ежедневно на почти всички медии. Решението по връщането на парите едва идва към 1912 година, и то нещо като приемане на закон „Сандански”.

– Твоите чувства към мис Стоун?

– Ами тя е живяла в друго време. Опитвам се да я разбера и да не я хваля и съдя. Знае се, че след освобождението си тя е с възхищение от похитителите си, търси възможности чрез сказки, срещи и други изяви да представи тяхната благородност в борбата за национално освобождение. Пише и книги, спомени. В България това може и да не се знае, но при пожар на къщата й в Америка са изгорели много нейни ръкописи и спомени. Мис Стоун за мен е строг човек, принципен, изпълнена е била с енергия и с постоянно желание да търси възможности животът на хората да се прави все по-добър.

– С такава ли мисия е дошла в България?

– О, да! Тя е мисионерка, протестантка. В ония години САЩ като държава няма колонии като някои страни в Европа, трудно правят и дипломация, и с такава задача се заема Протестантската църква, която се явява като по-образована и напреднала от властта. Тази църква навлиза и в България, нейни центрове стават Самоков и Банско, като в Банско се открива и училище за девици, в което е и пленената с нея Екатерина Цилка.

Ще се върна още малко към мис Стоун. Тя така горещо е действала в подкрепа на похитителите и на каузата на ВМОРО за освобождение на Македония, че правителството е започнало да изпитва трудности в отношенията си с Русия и Турция, а и с Княжество България, и се е стигнало дотам, че да се забранява споменаването на името Македония.

– Яне Сандански как го виждаш?

– Яне? Ами един ваш поет, Пейо Яворов, е казал за него – „човек, слят с народа”. Знам, че е възпят в много песни, някои казват, че са над 100. Наричан е и Царят на Пирин! Какво да кажа аз – то е казано.

С какви впечатления си от Кресна и Кресненско?

– Кресна е добро градче, младо, но и с история. Хубаво е, че в центъра си има паметник на началника на щаба на Кресненското въстание – такива неща трябва да се почитат. Знаем, че в това въстание като знаменосец е бил и Иван, бащата на Яне Сандански, така че борбата на Яне за свобода му е наследствена. Бях и във Влахи. Селото сега е само с няколко жители, но някога там са живеели 1700 души. Мислех, че ще срещна хора, с които да поговоря за старите работи, но не стана. Все пак доволен съм – видях петвековния чинар, църквата „Св. Пророк Илия”, строена преди 175 години – в 1844 г., посетих махала Косовец, където в къщата на Стоимен Марушин са били укривани пленничките.

– Къде другаде си бил в Пиринско?

– Ами вече споменах Петрич, Банско, Гоце Делчев, Кресна, Влахи. Бил съм още в Огняново, Самуилово, Ключ. Познавам се с войводата на пиринската народна песен Володя Стоянов и съм писал и за него. В Ключ ходих, за да търся следи от НЛО, за каквито се говореше много. Уви, нищо не открих.

– А вярваш ли, че има НЛО?

– Аз съм агностик, което значи – може и да има, може и да няма.

– Не мога да не те попитам как научи български език, тъй като отлично си служиш с него?

– С разговорници, с четене. Но най-вече с разговори в кръчми с познати и непознати хора. В кръчмите езикът е най-разностранен, дружелюбен и почти винаги води до приятелство. Мисля, че българският език е сред най-трудните в света, и за разлика от други славянски езици, е без падежи.

– Какви са впечатленията ти от България?

– С изключение на Добрич, няма градче и селище с над 10 хиляди жители, в което да не съм бил. Ще похваля и природата. Ще похваля и обикновените хора, но за разните там партии и власти се въздържам. Мисля, че все още я нямат демократичната култура, все още има нещо от старото време, известно като „мой” и „наш” човек. За природата ще допълня, че доброто ми мнение е най-вече за планините, но по брега на Черноморието се е появил много бетон и някога може и да се съжалява, че го има. Впечатлен съм от Златоград. Тихо градче, приятни хора, дружелюбни. Там един полицай ми поиска документите с думите: „Извинете, може ли…”. Спиран съм и в София, и на много други места, но там за първи път полицай ми казва „извинете”.

– В САЩ казват ли?

– Там вежливостта от страна на полицаите е задължение.

– А от какво според теб идва разликата между нашите и вашите полицаи?

– Ами българските се смятат за по-горни, над хората, а в САЩ те са служещи на народа.

– Ако си тръгнеш от България, какво ще вземеш за Сан Франциско?

– Няма да са куфари с много багаж. Мисля, че това, което ще взема, е нещо, което после все ще ми липсва. И то е преживяното тук, многото ми приятелства, многото видяно и чуто. Това ще е и малко тъжно, но така е в живота…

БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *