Минният техник, актьор и самодеец Г. Захаринов от с. Яхиново: Не се знае кой ще се домогне до властта след Великото народно въстание, а България има нужда от личности като цар Самуил, които да обичат народа си и да му помогнат…

Георги Методиев Захаринов е роден през 1942 г. в село Тополница. Жител е на село Яхиново от 62 години. Завършил е гимназия в Дупница, след това Минния техникум в Бобов дол. По професия е минен техник. Георги Захаринов е самодеец – актьор, хуморист, рецитатор. Преподавал е художествено слово в училищата в Дупница. През 1980 г. изиграва ролята на войводата Димитър Тихона в спектакъла „Самуил“ в Градски народен театър „Марек“ – гр. Станке Димитров /Дупница/. Играл е в спектакъла „Обичан до смърт“ и други. Със съпругата си Елена Захаринова, която е учител по професия, имат две деца – син и дъщеря, и двама внуци. По-големият, 9-годишният Георги Захаринов, е момчето, което просълзява присъстващите на всяко тържество със своя талант, а много често рецитира с дядо си. Със семейство Захаринови се срещаме в уютния им дом в китното село Яхиново на чаша ароматно кафе и домашно кисело мляко, за да разговаряме за техния живот.

– Г-н Захаринов, Вие сте самодеецът, който е душата на всяко тържество, както в китното село Яхиново, така и в цяла община Дупница. Вашият баща е обичал да слуша радиопиеси, свирил е на гъдулка. От него ли идва любовта Ви към театъра?

– Баща ми Методи Захаринов е от село Тополница, а майка ми от село Червен брег. Баща ми свиреше на гъдулка и умееше да пее нашите западни граовски песни. За мен най-богатият диалект е западният, най-благозвучен. Постоянно баща ми слушаше радиопиеси и имаше склонност към театъра. Казваше ми: „Можеш да кажеш „добър ден“ и да разсмееш човек, а можеш да кажеш „добър ден“ и да си изкараш боя. Така че любовта ми към театъра ми е унаследена. Интересното от моето детство е, че аз не съм общувал с деца, освен в училище. Живял съм в самота. Да живееш в самота е и хубаво, и лошо. В гимназията в Дупница бях с потиснато самочувствие, поради това че не съм общувал с деца достатъчно. В 8-ми клас ме беше срам да си кажа името. След гимназията завърших техникума в Бобов дол.

– По времето на социализма за малко да Ви изпратят войник в т.нар. Строителни войски като „неблагонадежден“…

– Да. Бях „неблагонадежден“, защото баща ми допоследно не си даде имотите на ТКЗС-то. А ето каква е случката… Чакам, чакам повиквателна за казармата, но я няма. Отидох тогава при началника на Военното окръжие в Кюстендил. Попитах го кога ще получа повиквателната, а той ми отговори: „Вие сте за Строителни войски, през месец март. Излязох в коридора и там чаках от 9.30 до 12.00 часа. Тогава той ми каза: „Ама защо чакате тук, нали ви казах, че напролет ще бъдете войник!“. Аз му отговорих: „Г-н началник, обидно ми е да ходя в Строителни войски“. Влязохме в канцеларията и той извади от едно чекмедже моята характеристика. Там пишеше, че съм добро момче, възпитано, но под моето име беше написано името на баща ми, за когото пишеше, че е враг на комунизма, защото не си е дал нивите на ТКЗС. А от това зависеше съдбата ми. Тогава началникът на Военния отдел се замисли и ми каза, че утре ще ми дойде повиквателна. Изпратиха ме в поделението в Свиленград, в Гранични войски. Нямам лоши спомени от казармата.

– По професия сте минен техник. Как протече след това животът Ви?

– След техникума започнах работа в Пловдив. Бях началник на техническа безопасност кариери и варници. Заплащането ми беше 115 лева на месец, което за нищо не стигаше. След това отидох да работя при брат ми на обект „Борино“. Там заплащането беше по-добро, но условията нечовешки. Без специално облекло, без предпазни средства против прах, против шум. Беше страшно,  оттогава съм с намален слух, от постоянната влага и от студа и течението в тунелите получих болки в бъбреците. След това работих като машинист на товарни машини в Покровник, Благоевградско. Работил съм по тунела Дяково-Големо село…

– Вие сте един от старите театрални дейци, играли в Градски народен театър „Марек“ – Станке Димитров /Дупница/. Ценителите на Мелпомена още помнят спектакъла „Самуил“ от Александър Хаджихристов, в който Вие играете ролята на войводата Димитър Тихона… Какво е усещането да изиграеш тази роля?

– Сестра ми ми каза един ден: „Знаеш ли, че търсят хора за пиесата „Самуил“. Аз отидох в театъра. С много добри впечатленията съм от режисьора – заслужилия артист Мирослав Миндов. В тази пиеса играехме самодейци и професионални актьори. С режисьора човек можеше да си говори и да спори, но винаги сме намирали общ език. Аз не исках да играя ролята на Димитър Тихона, а на Арон, по- разбираема връзка, по-близо до цар Самуил. Но Мирослав Миндов ми каза: „Ще се справиш много добре, и онзи образ, който го мразиш, ще го изиграеш най-добре. И беше прав. Ролята стана богата, голяма. Представлението беше през 1980 г., в ролята на цар Самуил бе актьорът Веселин Иванов. Беше едно прекрасно представление, след което публиката в салона стана на крака и бурно ни аплодираше.

– Имали ли сте гафове на сцената и интересни моменти, за които ще ни разкажете?

Гафове съм имал на сцената, няма актьор, който да не е имал. В спектакъла „Обичан до смърт“ от Калин Донков, с режисьор Владлен Александров, играехме с актьорите Христина Беровска, Елена Параланова, Василка Сумева, Асен Диков, Дарвин Перанов, Георги Бояджиев, Симеон Симеонов. Играех на сцената с актрисата Василка Сумева, трябваше нещо да й кажа. Аз се разхождам от единия край на сцената до другия, и когато идвам пред Василка Сумева, в съзнанието ми излиза бяло платно, не се сещам за репликата си. Тогава Василка Сумева видя състоянието ми и ми каза: „И… смятано, че аз не съм тази…“ – след нейната реплика пред мен се отвори всичко. Няма никога да забравя тази услуга, а тогава беше препълнен салонът, и какво щеше да се случи, ако не беше тази помощ от страна на Василка Сумева? Играли сме в Благоевград, Кюстендил… Имаше един актьор от кюстендилския театър, който ми каза: „Колега, Вие коя година сте завършили ВИТИЗ? А аз му казах, че съм самодеец… Той не можа да повярва. Имам само прекрасни спомени и впечатления от актьорите на дупнишкия театър. Нямаше завист между нас, помагахме си, и сега като се видим с актьорите от театъра се поздравяваме и се уважаваме.

– Бил сте и преподавател по художествено слово в училищата. Разкажете за това Ваше поприще?

– Работил съм като ръководител на самодейни състави в село Яхиново. Представяли сме пиесите „Албена“ и „Боряна“ от Йордан Йовков. Представяли сме се на окръжни първенства. Представяли сме спектакъла „Аналфабета“ на Бранислав Нушич. Дълги години съм водил и художествено слово в училището в село Яхиново, както и в други училища в община Дупница.

– Вашата съпруга Елена Захаринова също е учител по професия. Как се запознахте с нея?

– С моята прекрасна съпруга Елена ме запозна мой роднина. Тя е родом от село Сапарево, община Сапарева баня. Беше дружинен ръководител и начален учител в село Яхиново, в Големо село, в ОУ „Георги Муструков“ – гр. Дупница. Имаме две прекрасни деца. Синът завърши Военно-въздушното училище в гр. Долна Митрополия. Работеше на летището в Доброславци. По-късно обаче започнаха съкращения на въоръжените сили и 2500 офицери като него останаха без работа. Сега работи в Бобов дол в Държавна противопожарна охрана. Дъщерята завърши в София Консерваторията – виолист е. Работеше в Държавната филхармония, но заплащането беше ужасно мизерно и отиде да работи като общ работник в Гърция, но се явяваше на конкурси и сега работи като виолист в филхармонията в Атина.

– Вие сте имали възможност да посетите Гърция. Приличаме ли си българите с гърците. С какви впечатления сте?

– Гърция е много красива страна. Хубаво е човек да отиде на екскурзия и да я разгледа. Знаете ли, при българите и турците има дадена дума, има мъжка дума, а при гърците – няма. На гърците не може да се вярва.

– По Вашия път е тръгнал и големият Ви внук, който носи Вашето име, 9-годишният Георги Захаринов. Той е момчето, което просълзява присъстващите на всяко тържество със своя талант, а много често рецитирате заедно… Какво е усещането?

– Той сега ще бъде в трети клас, учи в училището в село Яхиново. Общителен е, усеща подтекста на думите много добре. Това му помага при хумористичните неща. Помага му, когато се говори едно, а трябва да се разбира друго. Той си го има таланта, но трябва да му се помогне. Често пъти при репетициите му казвам как не трябва да е, но не му показвам как да го прави. Често пъти той го прави по-добре. Вълнуващо е много за мен, когато рецитирам заедно с моя внук. Първото нещо, което готвих при него, беше „Мъртвото момченце“ от Назън Хикмет. Направих по повод преселването на Близкия изток към Европа, което не е по тяхно желание. След това изиграхме баснята „Орел и сврака“ от Белчо Банев, с дълга преработка от моя страна. Правихме запис на възпоменанието „От Батак съм чичо“. Другото ни внуче също е много ученолюбиво и върви по стъпките на батко си. Гордея се с децата и внуците си.

– Според Вас днес трябва ли в училищата да има дружинни ръководители, както някога?

– Според мен трябва да има. Може да не са дружинни ръководители, може да са организатори, но трябва да има. Днешните деца са свободни, неангажирани. Не всичко в онзи строй беше лошо.

– Какво според Вастрябва да се направи в България, за да може младите хора да се върнат в родното си село, в родината си?

– Много е трудно да върнем хората, защото не може да им подсигурим поминък. Промишлеността е съсипана. Хората вече са се установили в чужбина. Там имат деца, които не знаят български език. Не е богатство да знаеш чужд език, богатство е да знаеш родния си език. Не е богатство, че знаеш да пишеш на латиница, защото буквите я, ш, щ, ч… и още букви от нашата азбука ги няма в латинския език. Най-съвършена е азбуката на Кирил и Методий. А обработката от т.нар. съвременни професори върху българския език не го прави по-красив, по- мелодичен. На нашите певци им е трудно да пеят на български език и пеят на английски. Руският език е много по-мелодичен, даже нашият диалект от Югозападния край също е по-мелодичен от английския език. Настръхвам, когато чуя отричането на автентичния език на произведенията на Иван Вазов, преработката на „Железния светилник“ на Димитър Талев, отричането на поезията на Вапцаров и Смирненски…

– Вие сте човек, който има богат житейски опит. Какво Ви е мнението за политическата обстановка в страната?

– Политическата обстановка е такава, че кардинални решения за политико-икономическия живот не се взимат от българите. Имам предвид АЕЦ – Белене, Южен поток „Бургас – Александрополис”… Това, което най-много ме притеснява, е разрешаването от правителството да се продават българските имоти на чужди дружества. Другото, което ме притеснява, са концесиите, които се подписват за толкова много години напред. Природните богатства да бъдат само в частни ръце, като минерални извори и други, това ме притеснява.

-На 10 септември се проведе Второто Велико народно въстание… Необходимо ли е това въстание и какъв ще бъде изходът от него според Вас?

– Изходът е неопределен, защото не се знае кой ще се домогне до властта. След всяка революция идва регресия, а не прогресивното, затова, защото ръководствата на тази революция не са прогресивни, никога не са били. Те го правят в свой интерес, а не в изгода на обществото. Премиерът на България ген. лейтенант Бойко Борисов все още не се отказва от АЕЦ – Белене и турски поток, но ако подаде оставка, не се знае, кой ще го наследи и какво би донесъл.

– Имали днес България нужда от личности, като цар Самуил?

– България има нужда от личности като цар Самуил, които да обичат народа си, но и да му помогнат.

Разговаря НИКОЛАЯ ИВАНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *