Моделите на Майстора свидетели за човешките качества на големия български художник

Тази година, когато отбелязваме 140 години от рождението на Владимир Димитров-Майстора, се връщам към 2002 година. Тогава с телевизионен екип тръгнах да издирвам останалите живи модели на Майстора в кюстендилското село Шишковци. Тези хора вече не са между нас, но срещите с тях остават незабравими. Връщайки ги към младостта им, разбрахме, че те се чувстват погалени от съдбата, не само защото ги е срещнала с големия творец, а и защото чрез него те са усетили истинските стойности на състрадането, на милосърдието, на великодушието. Осъзнаваха, че понякога и един човешки живот не стига да се докоснеш до подобно богатство. И от върха на стръмния си житейски път тези хора заявяваха, че Майстора не е спомен, не е мираж, той е в сърцето и настоящето на село Шишковци. Помислих си, как другояче би могло да бъде, след като големият български художник е рисувал не лицата, а душите им. Уловената от него светлина тогава ги караше да се чувстват значими и богати. Те светеха и на преклонна възраст, и осъзнавайки какво е търсил Майстора в очите им, се опитваха да споделят с журналистите най-топлите чувства, които изпитват към него. В кюстендилската галерия съхраняват касета с кадри на живия художник, която уредникът Елеонора Попниколова ни позволи да ползваме, с поръчение да пазим като един от най-скъпите им артефакти. Кръстихме филма „Моделите на Майстора”. Оператори са Борислав Бързачки и Феодор Сургов, режисьор – Румяна Ангелакова.
Една от най-възрастните жени тогава беше Стоянка Маеркова. На 87 години си спомняше, че Майстора я рисува от дете. Много момичета са искали да бъдат рисувани, но Майстора е имал свои критерии, по които ги е избирал. Когато са го питали: „Тя ли е най-хубавата?”, той отговарял: „Всички сте хубави, но при нея ми допадат чертите на лицето й, тя прилича на чичо си, когото съм рисувал със сноп жито на главата”. Този чичо на Стоянка преди години можехме да видим в читанките. Майстора е плащал на всичките си модели по 2 лева на час, което за времето са били пари за много продукти. Веднъж, когато рисува Стоянка по време на жътва, художникът й дава две по 20. И тогава баща й гонил Майстора да му върне парите, защото той изкарвал с много труд на аргатин тази сума. Майстора му казал: „Детето си ги е заслужило, дай му ги!”. Стоянка един ден му предложила да не й плаща, а да нарисува две картини – една за нея, една за него. Но той й отговорил, че няма сметка, тя да се радва, че нейните картини са все при големци в Америка.

Синът на Стоянка – Георги Маерков, е бил доста любознателно дете и всяко междучасие е наблюдавал какво прави Майстора. Той разказа, че на майка му е направил най-малко 10 картини. Рисувал я е като говедарче, като жътварка, като булка, която бели платното на река Струма, рисувал я е на гроздобер, на ябълкобер… Като ученик са му правили впечатление невероятно дългите пръсти на художника. Започвал е да рисува от ранна пролет до късна есен, за да хване всички багри на природата. Поставял е палитрата на 45 градуса от него, а модела на около 15 градуса вдясно, си спомня той. Най-напред визирал модела с четката, след което без дори да гледа в палитрата, очертавал контурите на образа. Бързо рисувал. Като очертае главните черти, позволявал на модела да мърда и да почива. Окончателното завършване на портрета правил вкъщи. Преди да настъпи зимата, натоварвал платната и ги изпращал на определени адреси в чужбина. Имал приятели в цял свят. След това пътувал, за да ги продава. В ранна пролет отново се връщал в Шишковци с много пари и започвал да ги раздава. Георги разказва, че е бил малък и не можел да проумее защо Майстора си дава паричките. Давал е на всички бедни хора. Срещнал един човек, на когото му умрял волът от старост и изтощение, и му дал пари да си купи вол, а на другия ден казвал на човека, че иска да види как волът кара каруцата. Или ще даде на детето грош, с поръката майката да му купи нови обущета. Имало е случаи, в които е събувал своите обувки, за да ги даде на бос човек, който срещал по пътя си.

Жената с цедилката, която сме виждали преди години на 10 000 лева стари пари, е Ирина Пенева. Тя си спомняше как е връзвала на едно дърво люлка за детето си, та докато спи, да може да прекопае нивата. И точно тогава Майстора искал да я рисува. Тя се срамувала, защото не била облечена както трябва, но той й казвал, че няма да излезе така парлява на картината.
Юла Стоянчова е била дете, когато Майстора рисува баба й и нея. Има картина – тя в скута на баба си. И все избирал да ги поставя между цветни дървета или в нивата по време на жътва. След една дъждовна буря Юла си спомня, като го видяла толкова висок, с дългата брада, му казала: „Па ти, Дедо Боже, оставил си горе на небето да гърмят, да ни плашат, па си слезнал да ме рисуваш. Нема да ме рисуваш!”. Той тогава й казвал: „А довечера – две кутии бонбони”. И Юла веднага сядала в скута на баба си. „Щом е за бонбоните! В тия кризисни години, кой ще ти купи бонбони?!”, смее се тя.

Рилка Лисичева беше с едно око, но Майстора и нея е рисувал. Уморена, тя почвала да дреме, а той й поръчвал да си доведе приятелки, да я разсейват, за да не заспива. И все пеел, докато рисува. Той пеел: „Яно ле, мила щерко, везден седиш, на нощ везеш свилени мараби. На кого ги везеш? А тя му вика: На Делчев войвода”… Това е била любима песен на художника, така както си я спомни баба Рилка.
Владимир Димитров на всички, които срещал, казвал: „Здравей, Майсторе!”. Оттам остава и прозвището му – Майстора! Преди да се откаже да рисува, той подарил на всичките си модели по една снимка за спомен и всички я пазеха като най-скъпата вещ в домовете си. За него казваха: „Голем Човек беше, златен човек, такъв вече нема да се роди! Народен Човек!”.

Тодор Стоянов от село Шишковци разказа, че Майстора е живял в дома им на квартира и го е запомнил с неговата доброта. Дядо му Никола много го е обичал, просто го е боготворял. Наричал го е Свети Иван Рилски. За него е избирал най-хубавите ябълки и плодове, които му носел в стаята да хапне, а Майстора ги дарявал на децата и моделите си. Когато майка му правила ошав, от икономия слагала малко захар, а Майстора като се прибирал, изсипвал цяла кесия със захар в тенджерата и децата, щастливи, опитвали истински сладък ошав. Когато имало нещо сготвено в кухнята, той си сипвал малко и в края на месеца се разплащал с хазяите, като оставял повече, отколкото трябва, въпреки че те не му искали парите. Приемали го като човек от семейството. Самият художник се е чувствал така, защото когато пътувал някъде извън селото, казвал на познати: „Много здраве на нашите!”. Тодор разказва, че когато е бил млад, лекарите са намерили някакъв кусур на Майстора и затова не се е оженил. Това много го е ядосвало и затова не зачитал докторите. Казвал е: „Когато ти стане лошо, лягаш и си почиваш. Виж вола, само трева яде -витамини и билки, па от него по-здрав нема”. Така разсъждавал. При неразположение той се усамотявал и лежал, докато му мине. Когато някой от семейството отивал да провери как е, той казвал: „Жив съм, жив съм!”.

Баба Тодорка Каменова от село Невестино казваше, че не знае от какво е бил болен. Имал си е някаква приятелка от с. Ръждавица, но по-скоро му е помагала, перяла го е. „Другото е тайна, не се казва”, усмихваше се тя.
Баба Тодорка също е една от най-предпочитаните модели на Майстора. Била е на 15 години, когато за първи път я е рисувал. На стената в стаята беше окачила изрезка от списание, на която беше нейният портрет, рисуван от Майстора – „Мадона с грозде”. Тя е била доста пъргава и не й се искало да стои мирно и да го гледа, но се подчинявала на желанието му. Стояла около 2 часа. Той скицирал образа й най-напред с молив и след това започвал да нанася маслените бои.

Майсторът не обичал да влиза в кръчма и в чужди къщи. Тодорка си спомня как само веднъж се отбил в дома им, защото обичал мътеница и качамак, а майка й ги приготвила специално за него. Не обичал пияниците. Имало в селото един, който играел пред картините му, докато рисувал, и той пак му давал пари, но му поръчвал да купи нещо на децата си. Баба Тодорка говореши с любов за Майстора и казваше, че пак й се явява в съня и иска да я рисува.
Бил е много скромен. За него най-важна е била работата, но той не се е приемал за голям художник. Чувствал се е по-скоро рисувач. За него истинските майстори творци са били Микеланджело, Леонардо да Винчи. Тодор си спомни през сълзи, че през 1960 година, когато Майстора умира, той бил председател на приемателна комисия в Рилския манастир и не посмял да се освободи, за да отиде на погребението му. И това много му тежеше, защото го е обичал и съжалява, че не го е изпратил в последния му път. Преди да си отиде, Майстора поръчал, ако нещо се прави след смъртта му, да бъде в Шишковци.

Все още има живи модели на Майстора. Една от тях е Боянка Аракчиева, а в Шишковци я знаят Боянка Жеравова. Тя е на 86 години, живее в София и всяка година на 1 февруари присъства на честванията за Майстора в село Шишковци. Тя е позирала за известната картина „Мома с ябълки”, оригиналът на която се намира в галерията в Бургас. Другият модел е Миланка, която си живее в Шишковци и е на 98 години. Трудно подвижна е, но и днес приема журналисти в дома си заради спомена за Майстора. Нейна известна картина е „Майка с дете”. Майстора дълго е търсил модел за тази си идея и като не намерил, я помолил да позира с по-малкото й братче, но кръстил картината „Майка с дете”. За живите модели днес ми разказа Кирил Иванов – уредник на къщата-музей „Владимир Димитров-Майстора” в с. Шишковци от 2014 година. Дотогава Кирил живял и работил като строителен инженер в София и около десетина години със семейството си – в Африка. Успяват да си направят къща в село Шишковци и от 2014 живее със съпругата си Марияна в селото. Това е била негова стара мечта – след пенсионирането да се върне в селото на своите деди и като внук на един от най-известните модели на Майстора – Верка Виячева. Двете дъщери на Кирил, зетьовете и внучките им Марая и Димана всеки уикенд им гостуват на село. Родословието им датира някъде от 1780 година от дядо Джорго, който се е преселил още 18 век в Шишковци от земите на днешна Северна Македония. В Шишковци има доста известни личности, които са част от неговото родословно дърво, и той с гордост и с умиление говори за селото на дедите си.
Моминското име на прабаба му Верка Виячева е Руменина и Майстора дълги години й изпращал картички с нейния образ на картините му. Той я е наричал и Цветина, както се е казвала майка й. Верка е разказвала, че не всяка жена Майстора е одобрявал за модел. Имал си свои критерии и бил директен, когато трябва да откаже желанието на някоя жена да я рисува. От няколко женски образа понякога правил един събирателен. Някои от моделите му казвали,че не се припознават в рисунката, но той замълчавал. Не бил много приказлив. Имал дарбата с малко думи да казва много.
Интерес към къщата музей на Майстора в село Шишковци винаги е имало. Но преди години са идвали групи от цяла България. Сега, в условията на пандемия, идват индивидуални посетители и довеждат техни роднини, приятели и съмишленици, споделя Кирил. Той ги запознава с живота на Майстора в Шишковци и с взаимоотношенията му с хората там. Имало е взаимно уважение, любов и доверие между него и шишковчани, което се изгражда с времето. Самият художник е казвал, че където и да ходи, сърцето и душата му винаги остават в Шишковци. Затова на къщата музей са изписани неговите думи: „Ако има рай на земята, това е Кюстендилският край със сърце – село Шишковци”.
Историите, които Кирил разказва на посетителите, е научил от хората, които са имали контакт с Майстора. Когато идва в Шишковци и се установява трайно в селото през 1923, Майстора е бил на 41 години. Довежда го Андон Виячев – виден общественик и дарител на селото. Той е брат на прадядото на Кирил Иванов. За първи път Майстора отива в Шишковци през 1919 година по покана на Андон Виячев. Срещнали се случайно във влака и Майстора споделил с него, че си търси място, което да го грабне с природата, с красотата, с хората, място, което да го вдъхновява и да му дава енергия за творчество. Андон го поканил да поседи в Шишковци и ако му хареса, да остане. Владимир Димитров остава само два-три дни, защото тогава още много е пътувал из България и Европа, правил е изложби и е посещавал художествени прояви на свои колеги. Тогава първата среща между него и шишковчани е минала в дух на недоверие. Обществото е било по-консервативно от днешното, трудно са приемали промените, още повече когато при тях идва непознат, висок близо 2 метра мъж, с широкопола шапка и дълга брада. Изглеждал им като странник. Но фактът, че го води Андон Виячев, който се е ползвал с голямо уважение, ги карало да смятат, че рано или късно ще го приемат. Андон и Стойна Виячеви даряват над 2 милиона златни лева за село Шишковци, като внасят тези пари в банка и в дарението изрично е записано главницата да не се пипа. От лихвите да се закупят материали за построяване на училище в село Шишковци и цялото село да участва с доброволен труд. Така някога е изградено училището. По същия начин е построена и жп гарата в селото. И много други неща са направили с това дарение.
От 1923 година Владимир Димитров-Майстора, поканен от Андон Виячев, се установява за постоянно в Шишковци, но тогава вече доверието, уважението и приятелството са взаимни.
Спомням си, преди години, когато откраднаха паметника на Майстора, селото осиротя. Всички жители бяха болни, докато не се намери паметника и не се върна на мястото му, там където е пожелал да бъде и самият художник. Шишковчани вярват, че душата му все още е там, сред тях, сред прекрасната им природа, и чрез него те винаги ще се чувстват богати, ще бъдат известни и значими.
Днес не могат да се примирят с подмяната на ценностите, която се прави с творбите на Майстора, затова жителите на село Шишковци изпратиха открити писма до министър-председателя и министъра на културата срещу проекта „Другите българки”, който е реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура”. Ако този проект, в който са направени възстановки на картини на Майстора, но моделите са транссексуални, не се спре до една седмица, те са готови да излязат на протест. Кирил Иванов смята, че ако тази изложба беше открита, без да се споменава името на Майстора, никой нямаше да забележи, но сега, след като са намесили името на големия ни художник, всички в Кюстендилския край са възмутени! И не само те!
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА