През по-голямата част от детството си Маркос Родригес Пантойа е живял в отдалечени испански планини, изолиран от човешки контакт, пише CNN.
Той прекарва 12 необикновени години, отгледан от вълци, след като е изоставен.
По-късно Родригес се връща в цивилизацията и се установил в Ранте през 2001 г. Там живее до края на живота си. Марко почина миналата седмица на 80-годишна възраст, съобщиха местните власти на Сан Сибрао дас Виняс.
„Той беше човек, направен от земя, вятър, въздух, дъжд и ловни леговища“, каза Артуро Арконес, който е познат на Родригес. „Той винаги казваше, че най-щастливият му живот е с вълците, защото не се чувствал много комфортно сред хората”, допълва той.
Маркос е роден през 1946 г. в страна, възстановяваща се от гражданска и световна война. Той започва живота си в бедност в южноиспанското село Аньора.
След смъртта на майка му, братята и сестрите на Родригес отишли да живеят при роднини. Бащата се жени повторно и се премества със семейството си в планините на Сиера Морена, за да се занимава с добив на дървени въглища, разказва проф. Габриел Джанер Манила от университета в Палма де Майорка, който прекарва пет месеца с Маркос и прави интервюта с него.
Пантойя бил малтретиран от мащехата си и продаден от баща си на възрастен козар, когато е е само на седем години.
„Заведоха ме в планината, в една пещера. Излезе дребен старец с брада, обут в коркови обувки“, разказва Маркос в интервю. „Имаше виещи вълци, лисици, планински кози, елени, скорпиони, змии”, споделя още той.
Пастирът се грижел за Пантойя, като го топлел с животински кожи, учел го да дои кози и как да ловува зайци с пръчка.
Под ръководството на стареца, Маркос научил „закона на джунглата“. Той разбирал, че е различен от животните, „особено защото имал ръце“, както пише професорът, но все пак се чувствал част от тяхната общност. Момчето усвоило животинските звуци – от птичи песни до виковете на елените. Вярвал, че може да общува „без усилие с лисици, вълци и дори змии“.
Когато пастирят неочаквано изчезнал, Пантойя използвал уменията, които бил научил, за да оцелява сам, и спечелил доверието на вълча глутница, като носел храна за малките им и виел, когато усещал опасност.
„Плаках и те скочиха към мен… после ми показаха пътя към пещерата им, вълчата бърлога“, казва Маркос пред Манила, описвайки как кученцата играели и подскачали, докато го поздравяват.
Пантойя избягвал цивилизацията, криейки се винаги, когато чувал човешки гласове, докато Гражданската гвардия не го намерила, на 19 години, „изгубен и сам сред деретата“, пише Манила.
„Справях се много добре, не знаех какво са парите, но никога не ми е липсвала храна“, споделя още Маркос в интервю. „Ако исках да ловя риба, ловях риба в реката. Ако исках заек, го хващах. Ако исках елен, виках родителите си, които бяха вълците. Издавах вой, криех се в реката и вълците довеждаха добитъка при мен”, допълва още мъжът.
Връщане в обществото
Тези, които се срещат с Пантойя през първите месеци от връщането му в обществото, си спомнят за неговата интелигентност на природата и неговия „див характер“, пише Манила в своето изследване.
Ученият отбелязва неговата „пълна липса на осъзнатост по отношение на социалния живот, езиковите му трудности – особено липсата му на познания за имената на нещата – странната му походка, наивността му“.
След като е заловен от Гражданската гвардия през 1965 г., Пантойя живее със свещеник в южния град Хаен и с монахини в столицата Мадрид. След като завършва военната си служба, той се озовава в Майорка, където работи в хотели и ресторант.
На Балеарските острови се среща случайно с антрополога Манила, който проучва пътуването му и станава първият човек, който му е повярвал.
В по-късните си години Пантойя се посвещава на споделянето на своята история, „с намерението да защити природата и да насърчи по-доброто ѝ разбиране“, казва неговият приятел Арконес.
Животът му продължава да предизвиква интерес, като Манила публикува докторската си дисертация като книга „Играх с вълци“ и излиза филмова адаптация на живота му „Сред вълци“.
Пантойя е изгражда нов живот в Ранте, споделяйки дом с пенсиониран полицай, според съобщение от местната власт. По-късно друг жител му дава къща, а съседите го подкрепят, особено през последните две години от болестта му.
„Маркос пристигна в Ранте с история, която светът знаеше. Той си тръгва, оставяйки тук история, която е и наша”, пише за него след смъртта му.Редактор: Цветина Петрова
Източник:CNN, Нова телевизия
