Мъжът днес, и защо българинът живее с предразсъдъци, че работата върху себе си няма нищо общо с мъжката му природа

Д-р Огнян Димов практикува психоанализа в Париж и София. Завършва с отличие Софийски университет „Св. Климент Охридски”, а през 1999 г. защитава докторска степен по философия и психология. Наясно е, че не може да реализира в България желанието си да завърши психоанализа, и в 2000 г. тръгва за Франция, за да учи и практикува професията, която счита за свое призвание. От 2000 до 2010 г. прави втори докторат по психология, философия и теология в един от най-големите в света изследователски центрове по хуманитаристика с научен ръководител проф. Юта Шерер. Всички тези дипломи му позволяват да завърши специална докторска степен по психоанализа в Университета по психоанализа в Париж. Работи в една от централните парижки клиники като клиничен психолог и психоаналитик. Член е на Европейската асоциация по психоанализа. През 2010 г. се връща в България, за да „приложи тук наученото там”, както сам се изразява. Ето какво заявява в интервю за toest.bg авторът на книгата „Агресията в семейството. Пътища за преодоляване“.

Ако мъжете у нас проговорят извън стереотипите, какво първо очаквате да чуем? Все по-често образовани мъже открито признават за проблемите си с наложените им роли.

– Мъжът извън стереотипа на „мъжкар“ добре прикрива в себе си едно непораснало и незнаещо как да порасне дете. Това няма нищо общо с детето, осъзнало травмите в детството си, което осъзнатият човек носи и интегрира със зрялата личност. Всеки мъж трябва да потърси идеята за собствената си мъжественост, а не да преповтаря заучени модели, които ще му пречат да се свърже с различните части на своята идентичност.

Да си образован не значи да си умен. Умът е способността да се обработят моделите и ролите, в които човек е потопен, и да ги направи своя собствена индивидуалност. Малко мъже са склонни да интегрират в себе си предизвикателствата и изискванията на съвремието. Те не са научени да го правят, защото и в това отношение българинът живее с предразсъдъка, че работата върху себе си е нещо плашещо и няма нищо общо с мъжката му природа. Той не осъзнава, че всичко онова, което потиска в душевния си свят като въпрос, се връща след години против него като проблем.

В книгата си казвате, че наблюдавате агресия на мъжа към собствената му мъжественост. Какви предпоставки трябва да са налице, за да може един мъж да поиска смяна на своите нагласи и модел на поведение? И да потърси помощ

– Усещането на мъжа за самотност като постоянно душевно състояние, за липса дори на един човек, който да го разбира, е знак, че той има емоционален проблем. Уникалността е в това, което мъжът носи като отношение спрямо собствената си личност, умението да общуваме ни помага да преведем личните си преживявания на повече от един език. Ако спрем да го правим и загубим интерес и любопитство към другия, това говори, че травматичните ни изживявания от миналото са отвъд езика. Така те се превръщат в душевен проблем.

Какви са най-интересните екземпляри в невидимия парад на мъжките страхове? Трябва ли да допускаме фойерверките на гнева в своето всекидневие? И какви са политическите им измерения?

– Наблюдавам като специалист и човек маниакалните прояви на мъжественост, които са другото лице на страховете от загубата й. Мъжествеността е начин на мислене и на действие; тя е в специфичната сигурност, която мъжът носи в себе си, във връзката между езика и тялото, в ясните морални послания и способността да овладява необмислените емоционални реакции. Гневът е отвъд способността ни да гo преживеем и проявим, но ние трябва да говорим за него, да търсим реалните му корени и така да го превъзмогваме. Мъжът, който носи тези качества, няма нужда да ги демонстрира, да влиза в компенсацията, която винаги е знак за душевен дефицит. Това е постижимо чрез непрекъснат процес на самоосъзнаване и култивиране на вътрешното самочувствие на всеки от нас, което е най-сигурният начин за поддържане на чувството за реалност.

За съжаление политическата култура у нас върви от години в обратна посока – разчита се на скандала, грубото говорене, буквалните послания, непрекъснатото разиграване на садомазохистични сюжети. Потопени сме в един театър на абсурда между набедени агресори и жертви.

Как бащите у нас общуват със синовете си? И какви са културните следствия от тези модели? Изобщо как общуват помежду си мъжете в България?

– Най-тъжното е, че бащите у нас не общуват със синовете си. Съвременните български бащи нямат образеца на своите бащи, те са възпитани от майките или бабите си и нямат модела на спокойното и непоколебимо бащино присъствие като смислен коректив за синовете си. Те залагат на перченето и съизмерването, чувстват се застрашени като мъже, защото нямат вътрешната емоционална и духовна сила да разговарят със синовете си за всичко, което ги вълнува. Културните последствия от всичко това са повече от обезпокоителни! Расте второ поколение младежи без самодисциплина и емоционални граници.

Бащата е този, който структурира емоционалния и интелектуалния свят на своите синове. Жак Лакан се изразява още по-категорично: „Бащата инжектира душевната структура на своя син“. Душевният живот на детето е в хаоса и ако поставим свободата на избора като определяща тенденция за израстващия младеж, ние го обричаме на житейска безпътица. Знам, че не на всеки е дадено щастието да има до себе си бащата, за когото говоря. Всеки обаче може да конструира съзнателно образа на бащата коректив чрез откровеното и смислено приятелско общуване.

Как се промени майчинството у нас след 1989 г.? Българската образователна система е доминирана от жени. Дали това е проблем?

– Отношението на майката към детето търпи промяна дори през последните десет години, да не говорим за изминалите три десетилетия. За съжаление все по-малко наблюдаваме примери за безусловна майчина обич, която подкрепя индивидуалността на детето като личност. Много често майките използват децата като средство за постигане на исканията, които имат към бащите, или приемат детето като възрастен и подкрепят опита му да живее без граници и да им е винаги на разположение, фиксирайки се в него. Липсата на мъжки модел в училищата не позволява на децата да социализират един по-рационален подход към знанията и отношенията помежду си.

Дали, фокусирани върху вноса на съвременни феминистки теории, не изпуснахме осмислянето какво е съвременното положение на мъжете у нас? Каква впрочем представа за мъжественост в обществото наложи управлението на Бойко Борисов?

– Съгласен съм с Вас, че трябва да се говори за внос на съвременни феминистки теории. Българското общество не беше готово за промените отпреди 30 години и си „внесе“ отвън политически, социални и икономически модели на управление, които се оказаха неадекватни на народопсихологическите нагласи. В опита да имитираме готови образци на западната култура ние ги пренасяме безогледно на наша почва, което прекъсва връзките ни с миналото, а това е опасно за психичното, чрез което всички сме свързани в пространството на междуличностните отношения.

Същото се отнася и за феминизма и теориите, които го следват. Съвременната българка много бързо и безкритично се отвори към тях и прояви агресията, която дълго беше трупала към мъжете. Обществото постави прекалено силен акцент върху жената и нейните проблеми, а мъжът и бащата се оказаха изтласкани в ъгъла, което ги направи субекти в празен от съдържание авторитет, а не в смисленото присъствие и разговор.

Министър-председателят Борисов подсили тази тенденция чрез противоречиви и често несигурни послания, съчетани с ревностната му фиксация в подчертано агресивното поведение и маниер на общуване. Това неминуемо се отрази на начина на говорене на младите, които с присъщата им склонност към бунт и протест към всичко установено трансформираха този образец в склонност към нагло и брутално поведение.

Какви са шансовете да бъде щастлив тук един мъж, ако отказва да бъде груб? Какво иска мъжът от жената? Какво иска жената от мъжа?

– Всичко зависи от срещата между двама души. Никой не знае какво ще докосне у другия, на какъв етап от живота си е, когато се среща с него. Подсъзнанието непрекъснато ни изненадва. В практиката си съм срещал доста жени, които харесват мъже от типа „лоши момчета“, но последвалите разочарования и осъзнаване им отварят сетивата към мъж, който „отказва да бъде груб“. Всеки избира на подсъзнателно ниво както своята позиция в живота, така и своята идентичност.

Един от големите въпроси, поставени от Фройд, е формулиран по следния начин: „Какво всъщност иска една жена?“. В природата на жената е да носи несигурността и изменчивостта в себе си. В определени ситуации мъжът е лош към жената и тя страда от това. В други той е добър, тя пак страда, защото й става безинтересен. Една от сюжетните линии в книгата ми „Агресията в семейството“, която подкрепям с много примери, е необходимостта от емоционална граница с другия, да се опитваме не толкова да сме последователни, а отстояващи себе си пред другия. Не е нужно да сме напълно откровени и да споделяме всичко с човека до нас, защото така му ставаме безинтересни. Не е нужно да решаваме житейските предизвикателства от позицията на двамата, защото така убиваме инициативата у другия и буквално преповтаряме майка му.

Какво иска мъжът от жената? Най-често да е като него, да бъде логична и отговорна в действията и мислите си. Мъжът се страхува да импровизира в отношенията си с жената до него, за да не загуби контрола във връзката. Така отношенията се трансформират от любовни в приятелски.

За какво говорим днес, когато говорим за любов?

– Много ни е размито понятието за любов днес. Често тръгваме към нея с подсъзнателното желание да влезем в зависими отношения с другия и това е резултат от необработени травми от детството ни. Зависимостта под каквато и да е форма говори за агресия към себе си и другия. В любовта има ангажимент, а не зависимост. Тя е и терапия; тя е разбиране и подкрепа за всичко, което ни е правило тъжни и самотни в миналото. Но в любовта има и много свобода. Тя е едновременно и в сигурността, и в способността да поддържаме емоционалното любопитство към себе си и другия.

Пандемията отпуши ли процесите на осъзнаване на психологическата криза в българското общество? И какво да очакваме?

– Надявам се, че пандемията ще ни направи дисциплинирани, скромни, ценящи живота и всеки момент на близост с другия. Осъзнаването на чисто битово ниво за това как общуваме с непознатия, а и познатия друг, може да ни помогне да преосмислим и психическите механизми, които ни събират и разделят. Живеем в динамични времена и всеки възпроизвежда миналото и травмите си от детството. Поради тази причина си струва да се замислим колко бързо се отваряме емоционално и как се свързваме с човека до себе си. Постепенно скъсяващата се дистанция не бива да ни притеснява, може само да ни помогне да изградим смислени отношения. Нужен ни е респект към себе си и към другия, а това става, като се уважава личното пространство и свобода на избор на всеки. Назаем от magiangelova.bg

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *