Топ теми

Най-новото попълнение на трупата на ДТ „Н. Вапцаров“, актьорът Нено Койнарски, нахлува на сцената с главната роля в „Тартюф“

Актьорът Нено Койнарски е последното попълнение на трупата на благоевградския театър. Той стартира новия сезон с щат и главна роля в ДТ „Н. Вапцаров“. 30-годишен е, от София и е завършил НАТФИЗ в класа на проф. Пламен Марков през 2013 г. Влиза в театъра като самодеец в закритата вече школа на Младежкия театър с ръководители Малин Кръстев, Явор Спасов и Юлиян Петров. Играл е на сцените във Варна, СФУМАТО, Младежкия театър… И когато преди 4 години името му „нашумя“ с участието му в тв сериала „Връзки“, той изчезна и от сцената, и от екрана.

– Нено, какво Ви отведе към театъра и кога се случи?

– Бях на 17, в 12 клас май ( започнал съм училище на 6 г.), и сменях разни гимназии в опит да открия какво точно ми харесва. Минах през профили математика, технологии, програмиране, но усетих, че не ме влече в тази посока, въпреки че математиката винаги ми се е отдавала. Актьорското майсторство ми е било интересно, но, често казано, не смеех да се пробвам заради притеснението, че няма да стана за тая работа. Точно тогава се откри школата към Младежкия театър, знаех, че там всички ще са нови, и това, че няма да има утвърдени имена и лица, ме привлече. Казах си „Сега е моментът да видя дали е за мен, или не е!“.

– Обикновено в тази възраст момичетата са по-инициативни в подобни крачки, младежите по-късно се ориентират…

– Така е. То и после е така (смее се).

– Сам ли решихте да се пробвате в трупата, или с приятели?

– С две приятелки от училище отидохме и едната също стана актриса. Всъщност от първата група в тази школа много хора станахме актьори.

– Завършвайки училище, сте имали известен самодеен опит на сцена, но защо решихте да кандидатствате в НАТФИЗ?

– Почти до края на ХІІ клас мисълта ми бе насочена към Софийския университет. Исках за уча „Международни отношения“, защото винаги са ми били интересни хората с общуването, устройството на социума и заедно с това индивидуално човекът като човек. Любопитно ми е как се случват нещата в живота, надарен съм с наивитет, който ме кара да се впечатлявам от неща, които много хора просто подминават. Като започнах да се занимавам в школата обаче, направихме един изпит за всички. Той бе първото ни представление на голяма сцена, а ние бяхме към 40 души. След финала вече не можех да помисля да се занимавам с друго, защото усещането на сцената е магично.

Второто, което ме накара силно да се влюбя в театъра, е този свят, който започнах да откривам, като взех да чета и да се интересувам по-надълбоко в тази сфера. Породи се едно много странно чувство, че съм много малък в този свят на театъра и искам да порасна в него. Беше ми необятно като теми, като казуси, поведенчески модели, реакции… Това беше богатство, което продължавам да откривам за живота като цяло, и смятам, че то ме прави по-колоритен като личност. И сега продължавам да приемам театъра като търсене и като пътешествие, като се старая да не се отнасям към него просто като към работа, а да е отвъд това.

– Любопитно ми е не Ви ли притеснява огромното количество текст за наизустяване за всяка роля във всеки спектакъл?

– Това никога не ме е притеснявало и само хората, които не се занимават с театър, смятат, че то може да е проблем. Това е най-лесната част. Като се занимаваш дълго време с един текст и го четеш непрекъснато, учиш го на репетиции на маса, после го повтаряш на сцена, започваш да правиш асоциативни връзки. Текстът не се учи сухо наизуст, той не е несвързани думи, а следва логиката на действието.

– Случвало ли Ви се е да забравите репликата си на сцената?

– Ооо, да.

– И какво правите в такъв момент? Десетки очи са втренчени във Вас, а Вие мълчите и не знаете какво да кажете…

– Последният ми такъв случай беше миналия сезон, играехме представлението „Ротердам“ в Младежкия театър. Бях с две колежки на сцената и нещо стана, аз обърках малко текст, другото момиче обърка също, тръгна да ми казва нещо, за да прескочи тази част от сцената, но аз знаех какво трябва да се случи и просто с мои думи импровизирах по логика. Да забравиш реплика би било проблем, когато ти „избяга“ текст в произведение с мерена реч.

– Например Шекспир…

– Или Молиер, по чийто текст работим в момента в благоевградския театър. Там има ритъм, има рима, но пък такъв текст не ми се е случвало да забравя, защото той е по-лесен за научаване заради музикалността на словото. С годините предполагам, че паметта може да стане по-проблемна, знам го от по-възрастни колеги, но това сега не го мисля.

– А какво Ви притеснява на сцената?

– Да не съм верен. Това ми е по-голямото притеснение, защото чувството и емоцията са по-важни. Ти можеш да кажеш каквито си искаш думи и от тях нищо да не достигне до зрителите. Но можеш и без думи да достигнеш много дълбоко до публиката и това е по-трудната част от нашата работа. И точно това е прекрасното в театъра, и то е различно от киното. Всеки път представлението има свой живот, който зависи от хората на сцената и от всички срещу сцената. Театърът не може да живее без публика и той се ражда в пространството между сцената и седалките. Живото изкуство винаги е повлияно от „тук и сега“, и от динамиката на отношенията. Не можеш да спреш, потегляш и всичко е ролята, не мислиш за текста, просто действаш.

– Максималната концентрация по време на представление не ли суперизтощителна?

– И да, и не. Не ми се е случвало в един сезон целият месец да ми е зает и например да имам 30 представления всеки ден, без почивка. Тогава има умора, няма как да няма и физически, и чисто психически. Но аз съм още на 30 г., понякога човек е уморен след представление, но тази умора е сладка. Има и друго – когато си на сцената, ти идва много енергия от адреналина, че си приковал цялото внимание на залата, това е естествен допинг, усещането е, че си една стъпка „над земята“.

– Във варненския театър ли стартира професионалната Ви кариера?

– Като завърших НАТФИЗ, отидохме на кастинг в пловдивския театър с няколко приятели и трябваше да се присъединим към трупата през есента. Но точно тогава изгоря голямата им сцена и цялата програма на театъра се отложи.

– Странен късмет имате…

– Да (смее се). Тъкмо се бяхме зарадвали, че се качваме на сцена, и една сутрин се събуждаш и всички планове са изчезнали.

– Какво направихте?

– Останах в София, играх във „Вампир” в Театър „София”, в СФУМАТО, в дипломен спектакъл в НАТФИЗ, който се прави заедно с пазарджишкия театър. Имах ангажименти. Впоследствие обявиха кастинг във Варна, а аз познавах тази трупа отпреди, тъй като едно от дипломните ни представления играхме там няколко пъти. Избраха ме и влязох в трупата.

– В Благоевград играл ли сте преди?

– Не. Щях да играя на 13 март т.г. в премиерното представление на „Тартюф”, но коронавирусът ни изпревари.

– Не е ли това в голяма степен дежавю? Тъкмо да „скочите” в ново начинание, и нещата приемат пълен обрат…

– Прилича, да (смее се). Но пък не се отказвам.

– Прясно завършил, получавате изключителния шанс за снимки в киното, познат сте на зрителите от тв сериала „Връзки”, в който участвате преди 4 г. Това е голям късмет…

– Приятно е и ми беше полезно, защото в България не се снима кой знае колко, а това е много важно за опита. Актьорството е занаят, който се учи с опита. Пред камера много неща са различни от театъра и е хубаво да работиш, за да се развиваш. Много хора сравняват артистите в киното отпреди години – колко били добри, за разлика от сега. Донякъде са прави, но донякъде не. Навремето са правени в пъти повече филми и хората са можели да натрупат много повече опит с чисто техническите неща, като това откъде те снима камерата, къде ти е микрофонът, откъде си осветен, детайли, за които не мислиш на сцената. Всеки, който се интересува малко повече по темата, е чел биографии на големи актьори, които разказват как с годините са се научили в кой план какво да дадат, за да може при монтажа да се постигне търсеният ефект. В киното има една разкъсаност на процеса, т.е. събитийността не е последователна. В един ден можеш да снимаш неща, които са се случили в различно време от екранното действие и всичко е малко наопаки.

– Как се чувствате пред камерата? Удобно ли Ви беше, или сцената Ви тегли повече?

– И двете места ми харесват, различни, но интересни посвоему.

– Наскоро се върнахте от Англия, защо след успешен старт на кариерата Ви заминахте? Бягство ли беше?

– Причините бяха лични.

– Свързани с нуждата от пари ли?

– Не, не. Не отидох да изкарвам пари. Имах нужда да сменя цялата обстановка. Тук постоянно се говори как е на Запад, как там е по-хубаво. У нас, българите, съществува в немалка степен едно черногледство. Имах нужда за себе си да отида да проверя как е, знаейки, че ще попадна в една изцяло нова среда, без приятели и близки. Знаех, че така ще събудя някакви инстинкти, които в комфорта на дома, с приятелите, познати и изградени някакви навици закърняват. А такава тотална промяна действа събуждащо. Имах нужда от нещо такова, чувствах, че по някакъв начин съм спрял развитието си.

– В интервю от този период намеквате за депресия…

– Силно казано е, тогава се бях взел малко по-насериозно (смее се). Просто в този период загубих близки хора и имах нужда от нещо, което да ме изкара от статуквото. А и исках да видя свят, да опозная чужда култура, а английската винаги ми е била интересна.

– Като барон Мюнхаузен сте искал сам да се извадите от руслото на тогавашното си битие…

– Точно така! Според мен това е полезно. Когато се отдалечиш от едно място, можеш да го преразгледаш. Исках да видя от друг ъгъл родината ни. Не съм мислил да оставам там и в този смисъл моят престой в Англия за година и половина не е неуспешно емигриране. Докато бях там, аз мислех за тук.

– В чисто битов план имахте ли осигурена работа и квартира като тръгнахте?

– Имах уговорка за работа като барман и това работих.

– А английският Ви?

– Не ми беше перфектен и там се пооправи. Сега вече смятам, че езикът ми е на доста добро ниво. Втората полза бе, че виждаш защо и как се живее в тези страни, които винаги си даваме за пример. Много възпитателни неща може човек да вземе от тях. Видях например, че тези хора си ценят времето изключително много. Тук се оплакваме как нямаме пари, а всеки ден кафенета, барове, градинки са пълни с хора. Там излизат два пъти в месеца да се видят с приятели, през останалото време си оползотворяват времето по друг начин. Това безспорно е поучително, въпреки че по мое мнение е и малко прекалено, но ние сме по-южна страна и заради това и манталитетът ни е по-различен.

– Какво друго Ви даде Англия?

– Да ценя какво имам тук. Преди не виждах много от нещата, които имаме в България. Дори бидейки някои от тях проблемни, дават възможност да извършиш нещо, тъй като има неща, които липсват, и получаваш шанс да ги направиш. Третото най-полезно нещо, което научих, е, че сам човек, когато се отдели от любимите си хора, не се чувства себе си, не се чувства пълен, защото една част винаги липсва. Това го бях взел за даденост, преди да отида в Англия, и там осъзнах, че без хората около мен аз не съм аз. Допреди това смятах, че съм склонен към някаква самотност и проява на някакъв стоицизъм в тази посока, но осъзнах, че е било просто една глупава мисъл. Разбрах, че това не е моето, че обичам хора и ми е приятно да общувам.

– Това първото Ви отделяне от семейството и хората, с които общувате, ли беше?

– Да. Не говоря за отделянето от семейството като фамилия, а като цяло от средата ми. Там ми липсваха хората, с които съм репетирал и играл, за да мога да обсъждам нещата, които ме интересуват. Не че в Лондон няма такива хора, но в началото нямах средата, която после си създадох. И да, тя беше интересна, но на мен не ми беше същото общуване.

– А имахте ли възможност да ходите в Лондон на театър или кино?

– Ходих не колкото трябваше за жалост, а колкото можех. Едно – защото го има финансовия проблем, и второ – заради времевия проблем, тъй като работех. Като живеех в Лондон, много ходех пеша. Обичам да го правя, да гледам хората и да попивам от атмосферата на мястото. Това е едно от любимите ми неща като отида където и да е.

– Какво е специалното нещо, което си „донесохте“ от Англия?

– Към вещи не съм особено привързан, литература си донесох. А като усещане мащабът и многоликостта на хората, с които можеш да се срещнеш, е наистина много приятно чувство. Усещането като си на място като Лондон е, че общуваш с целия свят. Можеш да видиш какви ли не чудатости и точно това чувство може би ще ме върне там, но вече само като турист.

– Поканата за роля и щат от благоевградския театър първата ли е след лондонската „забежка“?

– Не, в Театър „Азарян“ направих една роля, когато с директорката Маргарита Мачева се чухме. Стана дума, че са се чудили за мен, обсъждайки произведение, което вече бе направено в Благоевград, но не са ми звъннали по разни причини, и споменах, че с удоволствие бих играл на сцената на ДТ „Н. Вапцаров“. Като по-прясно завършил, бях предубеден към щатната форма на работа, но сега го виждам като възможност да упражнявам професията си, защото знам какво е да не си играл доста време и това чувство не ми харесва. Обстановката, в която попаднах в театъра в Благоевград, е много приятна. Маргарита е млад човек, артист, не просто администратор, и е хубаво човек да попадне в среда, в която основната цел на ръководството е да се прави качествен театър, а не само да се продават билети. Не че те не са цел, но не бива да се превръщат в самоцел. Маргарита се опитва да създаде един хубав репертоар, държи приятна атмосфера в екипа, амбицирана е да създаде хубава трупа, знаете, че в последните 2 години доста млади хора влязоха в състава…

– От друга страна, болшинството утвърдени актьори се пенсионираха в доста къс период и не останаха такива типажи…

– Как?! Има и по-възрастни актьори в трупата! Кънчо Кънев е с по-солиден опит, Андраш Кончалиев продължава да играе, ще го видите в „Тартюф“, а той е великолепен актьор! Този човек не го познавах преди и съм впечатлен как работи. Ако искате, ми вярвайте, но само като го видя и ми се играе! Като магьосник е! Нина Болгар също е на сцената в „Тартюф“…

– Най-новият човек в трупата сте, а изведнъж Ви дадоха главната роля, как става така?!

– Ха-ха-ха! И аз не знам как става. Истината е, че с режисьора Дамян Тенев се познаваме още от студенти. Преди да тръгна за Англия, искаше да правим заедно нещо по Бекет, но не се случи и сега, като разбра, че ставам част от трупата, са взели решение да ми дадат ролята. Аз също бях изненадан – първо, защото тя е драматична, и второ – аз съм нов на това място, непознат на по-голямата част от трупата и не знам как ще го приеме колективът. Някой може да си каже: „Защо не съм аз?!“.

Не исках да попадна в такава ситуация, а да се чувствам част от трупата, не да имам проблем с някого от колегите. И, честно казано, такъв нямаше, всички се държаха суперпредразполагащо по време на репетиции. На мен лично целият процесът в началото ми бе много труден заради новото място и нови хора, а и защото такава роля не съм правил досега. Колкото и да изглеждам небрежар, се притеснявам от такива неща, но успявам да го скрия най-често зад хумор. Ролята е много трудна, а и режисьорът има много интересен прочит и като стилистика на игра, и като логика на случващото се.

– По-различен „Тартюф“ ли да очакваме на благоевградската сцена?

– Да. Със сигурност по-различен от представата, докато човек чете пиесата. Дамян е човек със своя собствена визия за театър и представлението е неконвенционално. Надявам се да се хареса, защото много сме се старали. Приятно предизвикателство е да отида на непознато място с главна роля в премиерен спектакъл. Чувствам се добре посрещнат в ДТ „Н. Вапцаров“ и знам, че на цялата трупа съм на гости, докато не се каля заедно с тях в репертоара.

– Споменахте, че обичате да се разхождате, успяхте ли за времето, в което сте тук, да разгледате Благоевград, но не с очите на екскурзиант?

– Ходил съм до езерото на Бачиново, до Кръста… И преди съм идвал в Благоевград, не ми е първо идване, но, честно да ви кажа, като ги няма студентите, градът е доста празен и това не ми харесва като явление във всички по-малки градове в България, защото просто е тъжно да виждаш, че се изпразва държавата. А колкото до благоевградчани, аз обичам македонския им нрав, харесвам този тип хора, защото са по-енергийни, по-ярки в изказа си и това ми допада. Плюс това градът е много красив. Аз много обичам София, но едно от нещата, които не ми харесва, е, че нямаме река, а вие си имате Бистрица. И аз често се разхождам край нея, за да си „изчистя главата“, действа ми добре, голямо удоволствие е.

– С този щат със сигурност за по-дълго време плановете Ви ще са свързани с Благоевград…

– Да, предстои друго много хубаво представление. Стартирахме работа по „Панаир на суетата“ и ще го довършим, предполагам, след премиерата на „Тартюф“, която е на 17 септември. Текстът е много интересен, много актуален, режисьор е Маргарита Мачева, която като директор на театъра досега не си позволяваше да се ангажира и с творческа работа, но заради коронавируса се наложи да поеме тази отговорност. Знаете, че с обявяване на пандемията през март Министерство на културата спря всички пари за продукции, нямаше как да се наеме външен режисьор, пък и ни забраниха изобщо да работим. Надявам се, че и това представление ще се получи и да се хареса на публиката.

– Кого ще поканите лично Вие на първата си премиера в ДТ „Н. Вапцаров“?

– Доста колеги и приятели.

– Трудно ще се случи заради ограниченията, наложени заради коронавируса.

– Българският актьор е оживял в какви ли не ситуации, така че и коронавирусът няма да ни уплаши. Ще поканя, разбира се, и роднини, а може пък и някоя мома (смее се).

– Пожелавам ви го! Може пък някоя мома да Ви остави за по-дълго в Благоевград, отколкото очаквате…

– Човек нищо не знае (смее се).

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *