НАЧИН НА ЖИВОТ! Актьорът от ДТ „Невена Коканова“ – Дупница Божидар Попчев: Смисълът на човешкия живот е да си с щастлив човек до себе си и да упражняваш професията, която обичаш

Божидар Попчев е роден през 1975 г. в гр. Перник. Завършва специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на проф. Снежина Танковска и асистент Андрей Баташов. Играе в театрите в Перник, Търговище и в ДТ „Невена Коканова“ – Дупница. С него разговаряме за живота на и извън сцената.

– Г-н Попчев, в разгара на лятото сме, а Вие репетирате заедно с Вашите колеги на сцената на ДТ „Невена Коканова“ – Дупница. Не мислите ли за море?

– Мисля от началото на лятото за море, но сега ситуацията с пандемията е такава, че трябва да се работи. Още повече в нашата сфера – на изкуството. Два месеца си стоях вкъщи, след това адски се изнервих, защото ако един актьор не играе два-три месеца, не се чувства добре. Дадох си сметка, мислех през повечето време. Мислех за това как, след като отмине пандемията, нещо коренно трябва да се промени в театъра като изкуство. Да се появят нови проекти, с нова сила, като едно ново начало. Според мен всеки трябваше да премисли какво се е случило дотук, за да може да се появи с по-качествени продукти след това. Именно този мисловен процес си мисля, че трябва да се отрази върху театралните продукти.

– Роден сте и сте израснал в Перник. Кой откри таланта Ви и кои са първите Ви стъпки на сцената?

– Още като ученик в Руската гимназия играех ролята на Хлестаков в „Ревизор“ на Гогол и тогава усмихнатите лица на зрителите, прожекторите, сцената ме накараха да мисля, че това е моето призвание. Тогава не осъзнавах защо наистина искам да стана актьор. По-късно си дадох сметка за това, а именно за да се идентифицирам.

Завършил съм две театрални школи – едната на Емо Джуров и Жулиета Ралева, а другата на Кристиян Симеонов. Това са велики пернишки актьори. Първия път не ме приеха в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“, но стигнах до трети кръг в класа на Коко Азарян. Тогава имаше доста донаборници, а Коко със сълзи на очи каза: „Всичките сте талантливи, но не мога да ви приема всичките“. Това ми даде самочувствие след три години да кандидатствам отново. Тогава бях приет в класа на проф. Снежина Танковска, както и в класа на проф. Стефан Данаилов. Аз предпочетох класа на проф. Танковска с асистент Андрей Баташов. Нашият клас беше велик, випуск 2000 година. В един клас съм бил с Теодора Духовникова, Йоана Буковска, Маргарита Хлебарова, Александър Митрев… След завършването ни Андрей Баташов постави един от дипломните ни спектакли „Ритъм“, с който в продължение на седем-осем години обиколихме България и света.

– Имали сте възможност да го играете и в Индия. Как Ви възприе индийската публика и какво Ви направи най-силно впечатление там?

– В Индия трябваше да играем в два града – Делхи и Джайпур. Беше адски горещо и когато влязохме в салона, заварихме как четирима сценични работници забиват пирон на сцената, а двама спяха на столовете, защото там имаше климатик и се чувстваха добре. По време на представлението в публиката постоянно имаше разговори по телефона. Хората ставаха, излизаха, връщаха се, след което продължаваха да ни гледат. Ние мислехме, че сме се провалили, но на финала на спектакъла публиката стана на крака и бурно ни аплодираше.

Индийците са много бедни и много спокойни хора. Посолството се грижеше за нас и ние бяхме отседнали в хотел в Ню Делхи, което няма нищо общо с истинския Делхи, защото Ню Делхи е приспособен за европейския организъм. А пък в момента, в който влезеш в истинския Делхи, виждаш колко бедно живеят, но това тях не ги притеснява, те са много спокойни. Те вярват, че това им е шестото прераждане и им предстоят още много, така че няма закъде да бързат. Затова индийците гледат мъдро на живота.

– Какво Ви хареса от Индия, което нямаме в България?

– Това е съвсем различен свят. Именно това спокойствие на хората, за разлика от тук, където животът е забързан, динамичен и се пропускат важни неща, докато тичаш да правиш кариера и се чудиш как да оцелееш…

Освен в Индия през 2002 г. бяхме в столицата на Босна и Херцеговина – Сараево. Там в самия театър все още имаше дупки по стените от бомби и куршуми на калашници. По-голямата част от населението са мюсюлмани, а в заведенията никъде не се предлагаше алкохол…

– Имали сте възможност да посетите САЩ и там да гледате бродуейски представления. Какво е мнението ви за американската култура?

– През 2016 г. се ожених и отидохме с моята съпруга на сватбено пътешествие в САЩ. Там живее от 20 години моята сестра, която е с 9 години по-голяма от мен. Отседнахме в Кливланд, щата Охайо, но сестра ми се беше погрижила да разгледаме голяма част от САЩ. Защото това е цял един континент и всеки щат е различен, но същевременно има нещо, което ги обединява като нация. Имах възможност да видя доста различни щати и начина им на живот, с какво се различава. Трудно би могло да се говори за американската култура, защото е съвсем различно в Северните щати и в щата Флорида например. А пък съвсем различно е в Чикаго и Ню Йорк. В Чикаго има страшно много свободни театри. Докато в Кливланд няма какъвто и да било театър. Там има една свободна сцена. Това, което те правят, е самодеен театър. Например идва един руснак емигрант, прави си самодеен колективен състав и обикалят из цяла Америка.

Да, имах възможност да гледам бродуейско представление – „Мери Попинз“. Публиката беше на възраст от 3 до 70 години. Имаше оркестър на живо, тези хора пееха на живо. Бяха перфектни и като текст, и като слово. Декорите се превръщаха в чудеса, статуите в парка оживяваха и се превръщаха в най-прекрасните танцьори. Къщата се отваряше и можеше да се види вътрешността… И аз стоях и се чудех къде изчезват всичките тези декори. Накрая Мери Попинз летя над публиката, което беше изумително. Билетите струваха над 150 долара.

– Коя е любимата Ви роля, която сте изиграли на сцената и която все още не сте успели да изиграете?

– Любимите ми роли са много – на Милю Бузата от триптиха на Хайтов „Кучета, пътеки и лодка в гората“. А тази, която не съм изиграл, е ролята на Хлестаков в „Ревизор“ от Гогол, но на професионална сцена.

– Какво е усещането да играете на сцената на ДТ „Невена Коканова“ и как възприемате дупнишката публика?

– Аз имах възможността да обиколя доста театри в страната. Тръгнах от Перник, стигнах до Търговище и след това пак се върнах в Дупница. За мен изумителното в дупнишкия театър е трупата, която е събрал директорът на театъра Валентин Балабанов, защото това са едни прекрасни професионални актьори с опит. Изумително е и това, че се играят представления само тук, на тази сцена, и тази публика идва повторно да ги гледа. Нещо, което много рядко се случва в България.

– Лесно ли е да си актьор в България и имали ли сте желание и Вие да емигрирате в САЩ и там да се занимавате с театър?

– Никак не е лесно да си актьор навсякъде по света. В България е още по- трудно. Това за емиграцията съм си го мислил много, но в крайна сметка осъзнах, че аз професията си не бих могъл да упражнявам в чужбина.

– Как се запознахте със съпругата си и какво е за Вас любовта?

– Любовта има много измерения. Според Чехов: „Всичко, казано дотук за любовта, е истина“. Според Шекспир: „Любов, това е да се опиваш от страстта, да страдаш“… Според мен любовта е да намериш човека, който те прави щастлив, и той да се чувства по същия начин с теб. Смисълът на човешкия живот е да се чувстваш щастлив, когато си щастлив и си с човека до себе си, и когато упражняваш професията, която обичаш мисля, че това са най-важните неща.

Със съпругата ми Екатерина Попчева, която е пиар в Народния театър „Иван Вазов“, се срещнахме на представянето на една стихосбирка, която се казваше „Любов една“, и разбрах, че това е моят човек. Ожених се късно, до тази връзка не съм имал бракове, защото подсъзнателно съм търсил човека. Щастлив съм, че не се ожених на 20 години, защото много мои приятели са вече разведени, имат по три деца и не са щастливи. Когато си на такава възраст, се появява мъдростта в любовта.

– 2020 година е една различна година. Съвременници сме на пандемията от Covid-19, а също така и на антиправителствените протести. Според Вас какъв ще бъде изходът от тях?

– Аз подкрепям протестите на младите, защото това е едно ново поколение, без чувство на вина, такава, каквато имахме вродена ние. Очаквам да има промяна. Протестът е за промяна, но те самите не конкретизират каква точно и как да се направи. Важното е обаче, че промяната се иска и те я изискват като едни истински европейци и като едни свободни хора. Вече могат открито да заявят: „Аз не харесвам, защото…“.

– Самият Вие сте участвали в протестите през 90-те години срещу Жан-Виденовото правителство. Какво успя да се промени в България и какво все още не се променило?

– Тогава ние тръгнахме, заредени с енергия и желание да променим нещо за добро. В един момент все още бяхме и неопитни като демократично мислене. Почнаха да се появяват провокатори, които насочваха протеста в съвсем различна посока, и тогава се почувствахме зле. Промениха се много неща в България, много за добро, но останаха неща, свързани с корупцията, които отдавна би трябвало да сме изчистили. Появи се едно ново поколение, което има поглед за нещата. Появиха се млади хора, които учат в чужбина. Хора, които са образовани и могат да видят разликите. Тези хора имат право да изискват.

– Ако не бяхте станали актьор, какъв щяхте да сте днес?

– Мога да правя всичко, защото понякога се налага. Актьорската заплата е минимална, ниска и всеки от нас може да работи и друго, но истината е, че силата ми е в актьорската професия. Тя ме кара да се чувствам добре, независимо от недоимъка.

Разговаря НИКОЛАЯ ИВАНОВА

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *