На 80 г. бившият защитник на някогашния “Ботев” /Благоевград/ Митко Стобски-Моторетката си спомня: Противник можеше да мине край мене, но не и топката, заплата от отбора не съм получавал, само по 10 лева премия при победа, но тогава футболът бе религия, публика и играчи бяхме едно

Стобския, това име в Благоевград и района е познато от години на шофьорите, които търсят
майстор да им оправи акумулатор или да си купят нов, и търсят професионален съвет или помощ. Но Стобския е човек с далеч по-богата биография, за която много от по-младите благоевградчани малко или нищо не знаят. Всъщност той се казва Димитър Александров Тасков, роден е през 1938 г. в кочериновското село Стоб и оттам в годините се налага прякорът му – Стобския. Професионално се занимава с електротехника, след като завършва техникум в Дупница и вписва в трудовата си книжка 40 години работа по електрооборудването в бригадите на бившата Машинно-тракторна станция /МТС/ в Благоевград. 10 от тези години той отдава на футболния отбор “Ботев” /Благоевград/ през 60-те. Преди това пък се е занимавал с футбол, но в родното си село Стоб, играе в местния “Урожай” и като войник в дивизионния “Зенит” в София.
Неизменно до него през годините е съпругата му Незабравка, тя пък е навъртяла 40 години трудов стаж като монтьор в една от някогашните промишлени гордости на Благоевград – Завода за високоговорители “Гроздан Николов”. Спортът тече и в нейните жили, защото, подобно на съпруга си, посвещава много години на страстта си – участва в състезания по авторали из България и чужбина, като достига и до почетното капитанство на българския национален отбор.
Димитър и Незабравка имат две деца – синът Александър, който е завършил Музикалната консерватория, имащ отличен глас и дар за владеене на музикални инструменти и композиране, и дъщерята Олга, наследила от майка си страстта към автомобилите и се представя успешно на рали състезания. Голямата гордост са внучките Диана и Моника Стоянови, на които, както и на баба им Незабравка и майка им Олга, мирисът на бензин е по-приятен от какъвто и да е парфюм.

– Димитре, на 80 как гледаш на живота и на това, което е минало през главата ти?
– Ами за мен ще кажа “сполай му на Сътворителя” и нямам думи в речника си да се жалвам. С баба Незабравка, съпругата ми, я караме в задружие, челядта ни – деца и внучки, също са добре. Вървим напред във времето с много мили спомени от това, което е било назад, и гледаме с надежда за още.
– Преди да те видя в един пенсионерски клуб, попитах дали знаят кой е Димитър Тасков, но се оказа, че си доста непознат. Но като стана реч за Митко Стобски и Моторетката, на всички им просветна и взеха да се надпреварват да споделят кой какво е видял и чул за тебе. На какво се дължи това?
– Ами така стана, че из Благоевград, имам обаче предвид по-възрастните хора, все още не са ме забравили от ерата на футболния “Ботев” през 60-те години, в който имах честта и аз да се подвизавам. Митко е името ми така, на галено, а Стобски – то пък идва от родното ми село Стоб, и така ме прекръстиха в отбора. А що се касае до Моторетката, то пък е, че дойдеше ли ми топката в нозете, като моторетка се затичвах към противниковата врата. Та така е с имената и на други футболисти. Например легендарният вратар Христо Христов беше Христо Бараката, че беше от село Бараково…

– Футболът ли е житейската ти тръпка?
– Уважавах и работата си като професионалист по електрооборудване, която ми даде и необходимия трудов стаж, за да вземам сега пенсия. Но футболът е нещо друго – той бе за мене емоция, призвание, почит, вдигна главата ми малко по към небето. Едно е да тичаш с екип по отстраняване на разни бедствия и повреди по техниката из 11-те бригади на МТС-то в Благоевградско и Симитлийско, друго е да си на зелен терен пред хилядна публика, която те възнаграждава при добри изяви. Футболът ме изведе напред, вкара ме в публичност.
– Как започна?
– Както всяко дете – с ритане на парцалена или гумена топка на улица, площад, градинка, поляна. Когато вкараха моето село Стоб в кооператив, се учреди и футболен клуб, кръстиха го “Урожай”. Бях вече понапреднал в ритането и ме включиха в тима, а скоро моя грижа стана и реденето на състава и воденето на отбора. “Урожай” си имаше своите добри моменти в участията му в тогавашните първенства на окръжната група в Пиринския край. Така бе, докато ме взеха войник.
– Войниклъкът отдалечи ли те от футбола?

– Не, даже станахме взаимно по-интимни, по-близки. Взеха ме в Зенитните войски, в една зенитна батарея в София. Станах командир на зенитно оръдие в секретна част, заела се с охрана на Военната академия. Все бяхме в бойна готовност. Станах отличник по бойната и политическата подготовка и скоро на пагоните ми се явиха сержантски нашивки. Малко време мина и се поотървах от многото наряди. Разбраха от началството, че мога да ритам топка, и ме включиха в дивизионния “Зенит”. Играехме и тренирахме най-вече на базата на ЦДНА, като тогава в “А” РФГ се подвизаваше силният тим на ЦДНА. По това време в държавното ни футболно първенство участваха и други военни отбори: ДНА /Пловдив/ – сега е “Ботев”, ДНА /Сливен/ беше “Ген. Заимов”, “Черно море” – отбор на военните моряци. На окръжни и други първенства само в Пиринския край участваха тимове с инициали ДНА в Благоевград, Кресна, Петрич, Гоце Делчев.
В “Зенит” вече ритах топка по треньорски указания, като се наблягаше на футболна техника. Често се включвахме в тренировъчни мачове с ЦДНА /сега ЦСКА – София/. Ще си позволя да съобщя някои от имената на тогавашни футболисти на този отбор, достигнали и до национални изяви с екипа на България, срещу които съм играл, някои и директно съм пазил. Сред тях са легендата Иван Колев, Кирил Ракаров, великият стожер на вратата на националния отбор Георги Найденов, доктор Стефан Божков…
– И след “Зенит”?
– След “Зенит” пак в “Урожай” в Стоб, но за кратко. От ръководството на “Ботев”
/Благоевград/ ме видели, че мога да ритам, и се обадили на баща ми да ида да ме прослушат на тамошен терен. Отидох и не се върнах повече като футболист в Стоб. Беше 1960 година. Включиха ме в тима, като ми повериха поста на десен защитник и той си ми остана до края на футболните ми изяви. Тогава “Ботев” се подвизаваше в “Б” РФГ, но първенството бе много силно. Помня, че първият ми мач бе с “Миньор” /Перник/ и върнахме “миньорите” в галериите с победа 1:0.
– И?

– И се заредиха 10 години с “Ботев”. Това беше, когато стадионът пращеше от публика, чак се наложи да му правят и допълнителни трибуни откъм Владишкото. При стекли се хиляди почитатели на футбола на човек и да не му се играе, пак ще се напъне. В този легендарен тим бях до 1970 година.
– И защо го напусна?
– Не го напуснах аз, той ме напусна. Или по-точно една беда ми се случи и тя се оказа голямата причина. Получих голяма контузия, която ме извади от игра завинаги. Щяха да ме карат на операция в Германия, но не се случи.
– С “Ботев” докъде стигна?
– Нашият “Ботев” не можа тогава да стигне до “А” РФГ. Но това не значи, че футболът на “Ботев” е бил от второ качество, че в ония години футболът и в Благоевград, а и в цялата страна бе нещо като религия, нещо повече от развлечение за хората. Донякъде това се дължеше и на липсата на телевизия, компютри, лаптопи и всичко се гледаше на живо.
– Имаш ли незабравим мачове с “Ботев”?
– О, да! Играли сме с много отбори от нашата класа за първенството из цялата страна, както и в срещи за тогавашната Купа на Съветската армия. Приятелски и турнирни срещи сме имали с елитни тимове като ЦДНА, “Левски”, “Славия”. Не сме и без международни срещи. Добре сме се представяли на терените в Струмица, Щип, Кавадарци, Гевгели в Македония, в Жилина, Раецке Теплице, Пиящени в Чехословакия.
Мачове много, спомени – също, но един ми е и сега пред очите. И това е в Пазарджик, но не касаеше “Ботев” да се бори за водачество, а да не отпаданем от “Б” РФГ. Мачът бе, така да се каже, на живот и смърт. Бихме с 2:0 и останахме в групата. В този мач ме контузиха тежко, дойде и линейка да ме кара в болница, но аз, макар и поокървавен, събрах сили и продължих да играя.
– Все ли си бил десен защитник?

– Да.
– Поглеждал ли си и към противниковата рамка на вратата?
– Да, и съм вкарвал. Една година даже имах 9 гола за “Ботев” в сметката си.
-Като защитник срещу какви по-именити нападатели си играл?
– Много са. Ще спомена някои от националните и клубни легенди. Това са Иван Колев от ЦДНА, Григоров от “Славия”, Георги Соколов-Жоро от “Левски”, грамадата Тодор Диев от “Спартак”
/Пловдив/. Бях обаче добър стопер и покрай мен играч можеше да мине, но не и топката.
– Как ви плащаха по онова време в “Ботев”?
– Питаш за заплати? Заплати официално в “Ботев” не се даваха. Може някои да са ги водили на по-лека работа към някое предприятие или институция, та оттам да припечелват по нещо. С мен обаче това не се е случвало. Единственото възнаграждение, което съм вземал от “Ботев”, бе по 10 лева премия при победа на мач, а в добавка имаше вечери, безплатен транспорт, екип и всичко друго, свързано с организацията на отбора.
– Какво е усещането да си част от този отбор?
– “Ботев”! И името на патрона му е наистина велико, а и тимът бе велик във футболното прохождане на Благоевград и Пиринския край. Тръгни сега из града, попитай по-възрастните хора за “Ботев” и веднага ще се разприказват с носталгия. Веднага ще се стигне до имената на футболни легенди като Виктор Андонов, Атанас Пецовски, Георги Маркулийски, Тодор Чипев, Никола Шимбов, Иван Прошин, Борис Безев, Кирил Новоселски, Христо Христов-Бараката, Върбан Хаджигаев, Атанас Костадинов /голям хитрец при головете/, Симеон Равначки, Петьо Бачев, Георги Лулейски… но да не редя всички. “Ботев” не бе само отбор, в него бяхме приятели, колектив, като тук заслуга имат и треньорите ни Ангел Петров-Чори, Милчо Милитиев…

– Съпругата ти Незабравка как приемаше футболните ти митарства, които несъмнено са ти отнемали време от семейството?
– Тя се оказа много разбрана. Никога не се е опитвала юзда да ми слага, за да ме възпира от мои си приумици. Ама и аз не съм й слагал.
– А трябваше ли?
– На мене – може би, но на нея и да исках, не можех, че и тя е като мене инат. Ние сме спортно семейство. И тя намери своя спортен терен за изяви. Остави нея, но повлия и на дъщеря ни Олга, а Олга пък на внучките ни Диана и Моника. Така се развиха нещата, че фамилно вече си имаме нещо като музей от купи, медали, грамоти и други отличия.
Незабравка, съпругата ми, сега е в пенсия като мене, но в по-ранни години не се сдържаше. Трудовият й стаж мина като монтьор в Завода за високоговорители “Гроздан Николов”, но голямото й поприще се оказаха автомобилните спортове. На сърце са й най-вече планинските авторалита. Що гуми са изяли планинските пътища на семейната ни “Лада”… Стигна много напред, записа участия в национални състезания в чужбина. Така се случи, че стана и капитан на националния отбор на България. Зарази с бензин и дъщерята Олга, която често й е била навигатор, а щафетата сега са поели внучките Диана и Моника като пилот и навигатор и вече бензинът им мирише по-хубаво от парфюмите.

– Скъсал ли си вече с футбола?
– Като футболист – да, но като запалянко – не. Ходя да гледам на живо, гледам и по телевизията. От футбола няма измъкване, станал е съставка в кръвта ми.
– Сегашният футбол по-добър ли е от този по твоето време?
– Сигурно. Всяко нещо си има своето развитие. Да, сегашният футбол е по-техничен, по-бърз, играе се на по-добри терени. Няма място за сравнение с футбола на някогашните благоевградски отбори “Строител”, “Червено знаме”, “Македонска слава”, които играеха на гола земя.
По-добър е сегашният футбол, но има един голям недостатък – повечето от футболистите са наемници и липсва приятелската връзка между тях и публиката. А има и много текучество, докато някога футболисти защитаваха отбора си по над 15 години. Ако щете в Кюстендил, Петрич, Дупница, а и къде ли не – стадионите все с по 5-10 хиляди седящи места са се пълнили, а сега на мач я ходят 1000 души, я не. Ами някога имаше и правостоящи. Какво да кажа дори и за някои елитни отбори като “Септември”, “Витоша”, “Славия”, които играят на националния стадион “Васил Левски” пред два-три файтона хора? На кого е нужен такъв футбол” А бяга публиката и от Пловдив, Варна, Русе… А плащанията обаче на футболисти и треньори стават все повече и повече. Защо?
– С политика занимаваш ли се?
– Ходя на избори, но с малко яд.
– Защо?

– Защото България върви от зле към по-зле и не виждам някой да го е грижа. Аз лично съм устроен в пенсионерските си години, но жално е за младите хора, че стават миячи на чинии и берачи на зеленчуци из чужбина.
– Занимаваш ли се с нещо?
– И на 80 лазарника не се изоставям. Живея с баба Незабравка в Благоевград, но често сме и в село Стоб. Там си имаме къща, дворно място, градина с площ около 2 дка. Садим домати, пиперки, имаме най-различни овошки, лозници, правим зимнина, вино, ракия.
– Попийваш ли?
– Като всеки нормален човек, и на мен чашката не ми е чужда. Най-често това се случва на семейни празници или ако ме посетят стари дружки. Виното ми е тежко, гъсто, червено и качествено, че ако пийнеш и пуснеш въздух от дупето, гащите ти ще почервенеят. На висота ми е и ракийката. Тези, които пийват от нея, я наричат “Самодивски сълзи”, че увеличава живота на човека с 12 години и лекува 24 болести.
– Подхвърли за семейни празници. Често ли ги имате?
– Ами често, че към официалните празници и почивните дни като се добавят и рождени и именни дни, то си стават много.

– И как ги празнувате?
– Ами често и с песни. Синът ми Александър е с Консерватория, умее да пее, а и да държи музикални инструменти. Той поема водачеството, ама и ние му помагаме. Много често ми гостуват и стари дружки. Тъжно ми е, че двама от тях, може би най-милите ми – легендата композитор Димитър Янев и големият съставител на кръстословици Димитър Бояджиев, наричан Докторо, който изобщо не е учил медицина, вече ги няма в Божия ни свят. С тях като приседнем на пиячка, като разтегнат те акордеоните, като поизвия и аз глас, че се включа и с китарата, и всичко е така, дето казват хората – стой, та гледай.
– Какви песни са ти по сърце?
– Народните и шлагерите.
– Свои песни имаш ли?
– Имам, и то по мои си текстове. Мисля, че мога да разкарвам гласа си по нотната стълбичка. Всичко обаче го правя в съпровод с китара.
– Ще изпееш ли някоя?
– Ами ако ми помогне китарата. Ще е една с име “Тъжни акорди”, посветена на съпругата ми, но само част от нея.

“ТЪЖНИ АКОРДИ”
Тъжни акорди замират
от дни преживени.
Спомени само остават,
спомени с тебе и мене.

Вечер се вгледай в луната,
в нейните бледи лъчи.
Тя ще ти грейне в душата,
ще грейне със мойте очи.

Интервю на БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *