Неврокопският писател Валентин Караманчев: Кокоша слепота към бъдещето и миналото е предаването на костите на Гоце Делчев в Скопие, където той никога не е бил

Валентин Караманчев е роден в гр. Неврокоп (Гоце Делчев) на 6 февруари 1932 г. Учи в началното училище в с. Жостово (Хаджидимово) и след това в с. Либяхово (Илинден). През 1949 г. завършва Неврокопската гимназия. От 1949 до 1952 г. е на комсомолска работа. През 1956 г. завършва Софийския държавен университет „Климент Охридски”, специалност „Българска филология”. От 1956 до 1990 г. работи като журналист във в. „Народна младеж”, заместник главен редактор, главен редактор. И във в. „Работническо дело” като първи заместник главен редактор. Директор е на различни издателства. Автор е на книгите: „Пролетарска символика” – 1972 г., „Мървашки песнивец” – 1981 г., „Черешова Задушница” – 1986 г., „Елен от Велика гора” – 1996 г., „Въздаяние” – 2004 г. Отличен е с десетки литературни награди.

Книгата на Валентин Караманчев „Брашнен чувал“ е увлекателен калейдоскоп от случки, събития, история и истории. Центърът на неговите писателски увлечения обаче е Неврокоп, родният му град, Македония, която някога не се е делила на Северна, Вардарска, Пиринска, Егейска… Тя просто е била Македония и под македонец се е разбирало българин. Така е било и в рода на Караманчев, който дълги години е заместник-председател на Комитета за култура, но и директор на книгоиздаването у нас.

Но историята винаги започва от рода от семейството. Какво помни и знае той за своя род?

Баща му е от Самоков, но 1919 г. идва в Неврокоп. А по линия на майка си е от Дойран. „Дядо ми, нейният баща, е бил учител, главен учител в Дойранското училище. То е било към Екзархията. Преди да стане учител, той завършва Солунската мъжка гимназия. По това време е имало вече и Солунска женска гимназия, където е учила моята баба, която е от Ениджевардар – разказва Караманчев. – Там са се запознали като ученик и ученичка, и като завършват двамата едновременно, се връщат в Дойран и се женят, учителстват, раждат се първите им три деца”, така започва разказа си пред bezgranitsi.bg Валентин Караманчев.

След това дядо му харесва Екзархията и през една-две години го назначават в различни градове, за да укрепи училищата. Бил е учител в Плевен, Тетово, Велес, Струга, Воден, Кукуш и другите му деца – до седем, са родени в различни градове.

Войната през 1913 г. ги заварва във Велес, където е директор на училището. Градът е завладян от сърбите, които го търсят, за да го арестуват, и той бяга, като оставя семейството си със седем деца. „Баба ми не е учителка, защото трябва да гледа децата, и той тръгва по бежанската пътека покрай Струма, Рупел и се спира в Рилския манастир, защото се сеща, че има дойранчанин калугер, който е бил там библиотекар. Изкарва известно време при него, но после разбира, че в Дупница търсят учител. Става директор на местното училище „Братя Миладинови“ и след това 10-15 години е в София. Баба Елена – съпругата му, идва с другите деца след три години при него в Дупница. А дотогава, когато идва сръбската власт, от общината идват и й казват – едното от децата трябва да го дадеш да учи в сръбско училище. Тя посочва майка ми: „Наде, ти ще отидеш, това не е училище, а еничарски данък – девшерме. Ще изкараш три години, после ще мислим”. Да, но след това не могат да се върнат в Дойран – той е разрушен. Възстановиха го на другия бряг на езерото, който остана в Гърция“, разказва Караманчев.

Баба му тръгва с всичките деца към баща им. Едното от тях – Живко, е пеленаче. „Току-що се е родил. Него го носи в цедилка, а другите сами ходят. С една риза на гърба и една гола душа в гърдите, както казвам аз. Преди да стигнат Струма, усеща, че Живко не мърда. Страх я е да провери, да не изплащи децата. Вечерта, като заспиват, го развива. Детето е умряло, вдървило се. И там с най-големия – Александър, с лъжиците на стърнището изкопали гробче. Не помни къде е било. Тя живееше срещу мен, след като им бомбардираха къщата на ул. „Нишка“. Познавах я добре. Та тази част от моя род е свързана с Македония”, посочва Караманчев.

„И дядо си добре го помня. Той беше учител и почина 1949 г. Те пък бяха просветители, нямаше в рода им комити. С майка ми сме идвали всяко лято при него. „Ще ми правиш комунистически конгреси – ядосваше ми се той. – Ама а си се писал македонец, виждаш ли го този бастун… Тогава течеше помакедончването на нашия край“, спомня си Караманчев и допълва: „На баба ми вуйчото идва с княз Дондуков. Той е избягал навремето в Русия и става директор на Първа мъжка гимназия, като човек от групата на Дондуков, който прави администрацията на България. Той е бил отявлен русофил до такава степен, че е бил от черносотниците. Отишъл си е с Дондуков и не се знае повече нищо за него…“

Какво мисли за д-р Иван Гаджев?

„С него се познаваме от деца. Приятел съм с по-малкия му брат Здравко, който е бивш оперен певец и често ми идва и сега на гости. Баща им (Илия Гаджев – деец на ВМРО) изчезва безследно – разказва Валентин Караманчев. Той е от първите разстреляни край Добринище след 9 септември заедно с най-големите михайловисти (сподвижници на Ванче Михайлов) в Неврокоп. – Иван Гаджев според мен извърши подвиг, защото това, което той написа – книгата „Иван Михайлов – извън легендата“, е уникално. Толкова остро нещо за Ванче Михайлов никой не е написал. „Няма да ти простя – ми казваше той, знаеше, че се занимавам с книгиздаването – защото издаде мемоарите на Стефан Папалезов”. Той разказва за безобразията след 9 септември.

Малко след като излезе от печат книгата му, минавам през Неврокоп от Сатовча и го каня на кафе. „Ти си извършил повдиг – му казвам. – Как се посреща книгата?”. „Как, куп неприятности имам, само дърти комуняги като теб я харесват…”

„Аз смятам, че трябва да се запази това богатство (архивите, които пренася от Детройт д-р Иван Гаджев в построения и учреден от него Македоно-български научен институт) – подчертава Валентин Караманчев. – Институтът по история на българската емиграция в Северна Америка в Гоце Делчев носи името на неговия баща – Илия Гаджев. Иван Гаджев канeше в Детройт видни историци, изследователи на македонския въпрос, които прекарваха по месец при него и им дава достъп до събраните архиви. „Аз съм работил в архиви във Виена, Белград, Москва, Берлин – ми казва проф. Палешутски – такова нещо събрано, че и така подредено, няма никъде“, споделя Караманчев.

Относно спора за българския и македонския език.

„Мисля, че в основата на спора не са западното или източното наречие. Македонският език започва да се използва чак през 1946 г. Спорът е голяма грешка на нашите политици. Гърците решиха всичките си въпроси, преди да сключат Преспанското споразумене. Няма неуточнен исторически въпрос. Докато, увлечени с идеята да бъдат кой знае какво за Западните Балкани, не си запретнаха ръкавите. Оставиха да го решава въпроса някаква комисия. Там влизат най-подготвените наши историци, аз ги познавам лично. А срещу тях стоят едни историчари, възпитани от тази македонистка идея. Не може да се спори сериозно по този въпрос. И особено тази глупост, която те сега изтъкват. Не можело да има нация без свой език. Как да не може, като най-големите нации са без собствен език. Санстефанска България не е държава, тя е територия на българския език. И никакъв Берлински конгрес не е създал санстефански език. Той си е такъв, какъвто е бил. Има Санстефанска Англия. И там почитат този Свети Стефан, дето го няма вече, но Америка говори на английски, Австралия, Нова Зеландия и още 25 дребосъка говорят на английски. Ами Санстефанска Испания? Над милиард души говорят испански. Ами Португалия – гигантът Бразилия, джуджето Макао и Мозамбик в Африка говорят на португалски. Кой, къде и как създаде македонския език? Неврокопският говор е най-близо до съвременния“, отбелязва Валентин Караманчев.

„Кокоша слепота към бъдещето и миналото е предаването на костите на Гоце Делчев в Скопие, където той никога не е бил – отбелязва писателят. – В черквата „Свети Спас“ са сега костите му. От Военното училище в България изключват Гоце Делчев заради участие в соцалистически кръжок. Тогава тръгва към Македония. И той не съжалява. Край Кочериново пресичат границата, минават по билото на Пирин и край Папаз чеир спират да починат и после през Али Ботуш трябва да слязат до пещерата Капа, Аналипси – Възнесение на гръцки. Там той събира всички чети от нашия край. Вече е запален факелът на Илинденското възстание. Гоце Делчев загива край едно от неврокопските села…“, разказва той.

Интересно е мнението на Караманчев дали може да се правят съпоставки между Яне Сандански, Гоце Делчев, Ванче Михайлов, споделящи различни политически възгледи за бъдещето на Македония.

Каква е ролята на неврокопските митрополити в изграждането на самосъзнание, в просветното дело. От 6-има владици Валентин Караманчев познава четирима. С някои е работил като книгоиздател.

Баща му е завършил семинария. Майка му, бабата на Валетин Караманчев, е познавала ректора Макарий и благодарение на това го приемат като стидендиант, защото е бил от бедно семейство. Неговият баща пък е бил кожар, щавел е кожи.

„Когато баща ми завършва семинарията, по същото време хиротонисват Макарий за Неврокопски митрополит и той го кани: „Стилиане, ще дойдеш с мен. От теб поп не става, но ще те направя чиновник, за да имам верен човек до себе си”. И го прави секретар-касиер. Така баща ми попада в Неврокоп и остава там цял живот. Оттук е и моят интерес към темата. Майка ми беше учителка по селата и като ми трябваха пари – за тетрадки или за нещо друго, все баща ми търсех“, спомня си писателят.

Интересен е разказът му за митрополит Пимен и издаването на Библията. Най-възвишен от неврокопските митрополити според  Караманчев обаче е митрополит Борис.

„Фамилията му е Разумев. Баща му е четник, убит през 1903 г. Отличник на семинарията. На държавания му изпит присъства министърът на просвещението на Турция  и като чува как говори на турски, му дава пари да си купи костюм. Екзархът пък му подарява часовник. Служи в Желязната черква в Истанбул. Този човек владее великолепно 8 езика. Искаше да му кажа молитвата „Отче наш“, а аз не можех да я произнеса на глас, защото баща ми искаше да я признасяме наум. Тогава епископ Борис ме питаше: „Искаш ли да чуеш как е звучала на арамейски? Това е племето, от което произхожда Исус, много малко. И езика му го знаят малцина”. А той го знаеше и него освен 8-те други.

Познавах и убиеца му – свещеника Илия Хърсовски, разпитвал съм го защо го уби. Той е от михайловистката чета в Хърково. Използват го за разбойнически набези. Хърсовски е неморален човек. Kраде. Разпопва го Борис, когато го хващат да краде ракията на един от съселяните си и я продава на кръчмар от Марикостинските бани. След 9 септември разпопеният Хърсовски преследва владиката да го направи поп отново. Блазни го келепирът. 10-15 пъти Борис отбива: „Дай да направя сина ти поп”. „Не ме интересува синът ми”, казва той. Решава за последно да го пита. И като разбира, че на 8 ноември – Димитровден, епископът ще освещава нова черква в с. Коларево, а на 8 ноември е роден самият Борис, взема пищов от комитско време. Пълно е с народ, имаше къщи шаронки – построени от Барон Шарон за бежанците. Канят и поп Илия, той чака да се нахранят и отдалече вдига чашата, за да го забележат, но владиката не го гледа. И когато излизат да се разхождат, владиката е с командира на заставата – там е граничен район. И той пита: „Отче, ще ме опопиш ли”. „Абе ти си невменяем” – му отвръща владиката. И Илия вади пищова и го убива. Сега се опитват да изкарат, че владиката са го убили комунистите. Глупости. Рових се после в архивите да видя мотивите му. Няма. Съдията, който го съди, беше избягал като земеделец в Русия, там завършил право, хвалеше се, че е ученик на Вишински. И го осъди разпопения убиец на седем години и половина…“, разказва Карамански.

Един от неврокопските епископи е замесен и в разкола в Българската църква.

„Бях близък с Пимен – разказва Валентин Караманчев. – Докато беше владика, той се вписа в номенклатурата на окръга. Навсякъде беше с официалните лица. Друг не може да вземе от него думата. Все той. Той беше амбициозен човек. Като премести митрополията от Неврокоп в Горна Джумая, караше и баща ми да отиде с него. Аз бях ученик в 7-ми клас. Карахме баща ми да отиде с него за една година – до пенсия. „Не мога да го понасям това мекере” – казваше той. Защото Пимен, за да го подкрепят неврокопските комунисти за владика, им подари митрополията за пионерски дом. Сега Серафим я възстановява“.

Имаше ли цензура по времето на социализма? Кои бяха цензори?

„Цензура като институция нямаше – твърди Валентин Караманчев и добавя: – Съществуваше няколко години Главлит веднага след 9 септември, по примера на СССР. Владимир Попотомов, Енчо Стайков бяха главни редактори на в-к „Работническо дело“, но вестникът не тръгваше към печат, докато не го прочете човекът на Главлит. След като се промени съставът на издателствата, тръгна обаче автоцензурата. Но в издателствата цензура нямаше. В Министерския съвет имаше една малка служба – Държавна тайна. Завеждаше я един генерал – беше мъж на Елена Лагадинова, бивша партизанка, председател на Комитета на българските жени. Те следяха за секретни производства, нямаха отношение към нас. А аз съм бил генерален директор на „Книгоиздаване” и на цялата система на книгоиздаване, заместник-председател на Комитета за култура и твърдя, че не е имало такава. Имаше хора, които клеветяха. Ако се вдигне шум, тогава можем да изземем книга и да я дадем на рецензент. А това бяха сериозни автори. Например за Хайтов – когато започнаха да му излизат книгите за Левски, ми се обаждат – вижте по този въпрос. Какво да видим? Хайтов ще цензурираш. Тя, цензурата, и автоцензурата са еднояйчни близнаци.

Например един фрапиращ случай – описал съм го в друга своя книга. Връщам се от Германия по Коледа. По навик първо минавам през кабинета. Там ме посреща един от заместниците. „Изчаках те, за да ти разкажа. Снощи, гледам, на една маса се събрали трима вътрешни и един външен. Нещо не могат да се оправят. Списание „Съвременник“, утре ще си го взимат, а тази вечер трябва да извадим една кола, да я отпечатаме, да разшием списанието и да сложим новата кола”. Той беше голям спец по производствените въпроси.

Та взел от отпадналата кола по един екземпляр за мен и за него. Аз я прегледах. Какво има вътре? Пиесата на Радичков „Образ и подобие“. Отивам вкъщи, чета – чудесна пиеса. Но сравнявам и разликата. Има 47 реда зачеркнати. Не от самата пиеса, а от ремарките към нея. Сутринта минавам през Съюза на писателите. И виждам главния редактор на списанието Андрей Гуляшки. „Ела да видиш какво списание сме издали”, ми казва той. Аз си мълча. Явно той не е информиран. И така мина. Аз скрих тези неща и ги пазих 50 години. След това започнах да ровя и разбрах как е станала работата. Това беше времето около скандалите с Георги Марков. България я атакуват по всички линии. Тогава е и възродителният процес. И трима души от върховното ръководство викат Радичков на кротък разговор в ЦК. И му казват: „Сега, когато всичко се е настроило срещу България, да вземеш да махнеш някои работи, които ще бъдат използвани срещу нас”. И той сам зачерква, но нито една дума от своя текст, а от ремарките. Например на сцената излизат група турци, облечени с чалми. И викат: „Доволни сме, доволни сме”. Това го зачеркват…

Преди 7-8 години разбрах, че синът на Радичков ще издава 8 тома събрани съчинения на баща си, също и пиесите. Аз го викам: „Слушай, никакъв не съм. Пенсионер съм, давам ти ги тези материали. Време е да излезе пиесата в оригинал. Редактор и автор на поредицата е проф. Ина Пелева. Тя е от Пловдивския университет. Много кадърна жена. Ще й дам да ги види”. Гледах нейната работа по пътеписите – много прецизна. Той ги предава на Ина Пелева. И ме хвана яд, като излезе томът с пиесите – тя е отбелязала всичко, възстановила бележките. Но вмъкнала в бележките така – „заграденото в квадратни скоби е зачеркнато от комунистическата цензура”. И затова в моята книга го казах – да извинява, и за разтуха ще разкажа на читателите за „Шах-наме” и Фирдоуси.

Той писал поемата 25 години. Султан Махмуд обещал за всяко двустишие да му заплати със златни монети, владетелите плащали на големите поети, но му платил със сребърни. Ядосаният Фирдоуси раздал хонорара си на слугата, теляка си и на уличен шербетчия. След това избягал при владетеля на Табаристан Шахназар. Там той написал сатирична поема срещу султан Махмуд. Халифът я харесал, обаче се побоял да дразни всемогъщия султан и предложил на великия поет за всяка зачеркната строфа да му плати по хиляда златни дирхама. Фирдоуси зачеркнал цялата поема и получил огромен хонорар. Но лишил човечеството от може би по-знаменита поема от „Шах-наме“.

Друг случай на много кадърен автор. Заглавието е „Мацакурци“ на Асен Христофоров. Син на богато семейство, завършил икономика и философия в Лондон. Връща се в България. Уволняват го, лишават го от софийско жителство, репресиран. И се заселва в Говедарци. Прави си къщичка. И вижда какво става със селското стопанство. В Говедарци е била учителка жената на Тодор Живков. И Христофоров започва да пише „Мацакурци”. Страхотна книга за селото. А няма с какво да живее.

В издателство „Медицина и физкултура“ работеше един евреин ремсист – Бенжамин Хане, активен борец. Той отговаряше за тази литература. Издаваше всички медицински учебници и книги, пътеписи. Той давал на Христофоров поръчки да пише пътеписи, да изкара някой друг лев. Като прочел книгата, той я издава. Вдига се скандал, че това не профилът на издателството. Тогава имаше строго разпределение. Стигна скандалът до мен. Една моя учителка от Неврокоп беше коректорка. Тя идва при мен: „Това е хубава книга, ако има нещо, търсете мен”. Дава ми я тя: „Много прилича на твоя стил”. Бях издал вече разкази. Обадих се на директора на издателство „Български писател“: „Ти толкова си писал за хората на селото – вземи тази книга, дали не можете да пуснете второ издание”. След два дена се обажда – чудесна книга. Дадох я на Ивайло Петров, но той предлага да сменим името. Вместо „Мацакурци”, не звучи добре, да е „Вуцидей”. Защо „Вуцидей” – защото овчарите, за да гонят вълците, викат „вуцидей”, да бягат вълците. Ето това беше цензурата…“, завършва разказа си Валентин Караманчев.

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *