Ден след обявяването на българския филм, който ще представи страната ни на предстоящите награди „Оскар“, се заформи интрига около избора му. Световноизвестният аниматор Теодор Ушев, който е бил поканен за селекцията, излезе с особено мнение във Фейсбук. „Страх“ на режисьора Ивайло Христов бе избран като представител на страната ни пред Американската киноакадемия от специална комисия, назначена специално за повода от Националния филмов център. Тя бе оглавена от проф. Божидар Манов, а в нея участваше и Ушев, който през 2017 г. влезе в надпреварата за Оскарите със „Сляпата Вайша“.
„Точно преди да замина от България се съгласих да участвам в комисията по определяне на българския участник за най-добър чуждестранен филм. Всъщност отложих билета си, за да участвам“, пише Ушев на страницата си в социалната мрежа.
Той посочва, че комисията е била от 7 души, като не съобщава имената им. Не коментира и качествата на предложените филми. Ушев съобщава, че е потекла „интересна дискусия, доста смислена между другото“ относно номинираните филми. „Накрая се разбра, че никой не е склонен да отстъпи от принципите си. Резултатът – 4:3 в полза на „Страх“ на режисьора Ивайло Христов (3 гласа имаше „Жените наистина плачат“)“, пише той.
Световноизвестният аниматор отбелязва, че му е направило впечатление „поколенческото разделение във вкусовете и възприятията“ на журито. Съобщава и за „един проблем“, който доста го притеснява. Става въпрос, че при журирането на филмите от 7-членна комисия са присъствали петима и ако са се броели само техните гласове, то резултатът е щял да бъде 3:2 в полза на „Жените наистина плачат“. Неприсъствалите двама членове на комисията са изпратили само гласовете си. „Така на практика дискусията нямаше никакъв смисъл, защото накрая, така или иначе, се събраха картите и механично беше решен казусът“, пише Теодор Ушев.
Той посочва, че единият участник е имал основателни причини за отсъствие – операция, но остава въпросът защо не е сменен. Другият обаче се е скрил. „Бил недостъпен – там, където бил, нямало интернет, нямало тел…?! Кое ли е това място?“, се пита Ушев. „Остава за мен въпросът – какъв е смисълът на подобни събирания и дискусии, ако всичко се свежда до елементарен глас? Ако аргументите остават във въздуха, или някой „велик фактор въобще не си е направил труда да чуе или изложи своите?“, пише още аниматорът и допълва:
За мен персонално изводите са ясни:
1. Така полученият резултат е нелигитимен.
2. Българското кино продължава да се води и кара от архаични и съмнителни принципи и авторитети.
3. Аз лично повече няма да участвам в никакви комисии, комитети и прочие безсмислени дейности, свързани с българското кино. Докато не видя реално желание за промяна.
4. В България продължава да има системен расизъм, системен сексизъм и системен културен дениализъм.
П.С. Моля този статус да не се чете като критика към филма „Страх“. Филмът има своите несъмнени достойнства и качества (камерата на Емил Христов и играта на Светлана Янчева).
КУЛТУРЕН ДЕНИАЛИЗЪМ*
Роден е на 4 февруари 1968 г. в Кюстендил. Син е на художника Асен Ушев. Дипломира се през 1993 г. в специалност плакат в Художествената академия. В България е известен главно с театралните си афиши от 1990-те години.
Понастоящем живее в Монреал, Канада, където създава своите филми в сътрудничество с канадския Национален филмов съвет.
От 2010 г. преподава и провежда работилници и майсторски класове в повече от 20 университета и фестивала по света, включително в Япония, Франция, Испания, Германия, Португалия, Лондон, Будапеща и много други.
През 2017 г. неговият филм „Сляпата Вайша“ по едноименния разказ на Георги Господинов бе номиниран за наградата на Американската филмова академия „Оскар“ за късометражен анимационен филм.
– Господин Ушев, предизвикахте вълнение в киносредите, като обвинихте в сексизъм подбора на нашите предложения за „Оскар” през годините в категорията „Най-добър чуждоезичен филм”. Сред тях открихте само едно заглавие с режисьор жена – „Писмо до Америка“ на Иглика Трифонова. Може ли обаче това да не е дискриминационно отношение, а непредубедена оценка на филмите, която просто не се интересува от пола на авторите им?
– В случая става дума за рецидив. През последните години три филма с авторки жени са предизвиквали интереса на кинофоруми отвъд Океана и в международен план – на Майя Виткова, Ралица Петрова и Мина Милева/Весела Казакова. Те бяха посечени от киносредите в България, а кариерата им – възпрепятствана или направо унищожена. Което навежда на неприятни паралели с преследването на филмите на Бинка Желязкова и Ирина Акташева. Трябва ли да минат 30 години, както с техните филми, за да открием, че „Привързаният балон“ или „Понеделник сутрин“ са сред най-добрите български филми, правени някога, и те по чиста „случайност“ са дело на жени? Те са били цензурирани от комунистическия режим, а авторките им са били тормозени. С какво се различава днешното ни „демократично общество“ от комунистическата цензура?
Жените творци имат нужда от трибуна. От показ, осветление, подкрепа. Те имат много да кажат, има много неразказани женски истории, които вълнуват и са потресаващо силни и честни.
Разбирам желанието за оценка само по естетически критерии. Но през 20-те години на 21 век тенденцията в съвременните изкуства е „women first“ („жените са с предимство“ – б.р.). Не можем да игнорираме „конюнктурата“, колкото и да ни се повръща от тази дума. Оценката и успехът за изкуството винаги е била свързана с нея. Например: в началото на 80-те години бяха поляците, в средата – гей тематиката и проблемът ХИВ, в края на десетилетието – руснаците и техният соц-арт. В началото на 70-те хипи движението, индийската екзотика и т.н. Въпросът кои художествени артефакти остават е друг. Кийт Харинг, Жан-Мишел Баския, Фасбиндер останаха, Ангър – не. „Коса“ остана, Вайда остана… Но това вече е надлична селекция.
– Освен сексизъм откривате и „системен расизъм“ в българското кино – какви конкретни факти или по-общи процеси Ви дават повод за подобно твърдение? Тази година сам бяхте член на селекционната комисия, сблъскахте ли се там със сексисти и расисти, какви бяха техните аргументи? Като цяло комисията не си ли свърши работата според Вас с избора на „Страх“ на Ивайло Христов?
– Моето лично мнение, че тази година българското кино общество трябваше да каже mea culpa и да подкрепи филма на Милева/Казакова. Аз смятам, че извършихме престъпление спрямо жените артистки. И никакви естетически доводи не могат да „замият“ това престъпление…
Аз ако бях на мястото на Ивайло Христов, просто джентълменски щях да се оттегля. Той е имал вече шанса да се бори с „Каръци“. А тези момичета вече най-вероятно никога няма да им дадат финансиране за нов филм. Дано да съм лош пророк, но това се случи с Майя Витанова и Ралица Петрова.
В „комисията“ (слагам в кавички, защото се срещнах само с четирима от шестима) имаше определено подценяване на някои процеси в съвременното общество. Не искам да наблягам на политическата конюнктура в избора на филм – който и филм да бяхме избрали, тя щеше да присъства, доколкото обществено-политическите послания са лесно четими в три от филмите.
Мисля, че като цяло в българското общество цари неразбиране на съвременните правила за етичност в света, в частност – в Америка. А все пак избираме кандидат за гала на Академията със седалище в Ел Ей, а не в Москва. Мисля, че някои от членовете на комисията не разбраха обяснението ми, че когато „антирасистка“ тематика е поднесена с архаични средства и расистки клишета и метафори ала 50-те години на 20 век, това превръща филма в пародия, съответно той не може да изпълни задачата си. Прилича повече на комикса „Тентен в Конго“ или филмите със Сидни Поатие през 50-те. Българският „антирасизъм“ е като изваден от общежитието за чуждестранни студенти на ВГИК в Москва (Руския държавен университет по кинематография „Сергей Герасимов“ – б.р.). Там ще дойде един чернокож, ще ни позабавлява, ще изпее някоя песен на родния си език и ще си тръгне. И ние ще изглеждаме толерантни и гостоприемни. Хубаво де, ами ако остане? Какво правим тогава?
Българският системен расизъм не е в отричането на човека с друг цвят на кожата. То е в страха от непознатия, от неизвестното, в стремежа да се ограничи „проникването“ му и да се пресече всякаква идея за интеркултуралност още в зародиш.
Разбиранията на българското общество се разминават радикално с модерните възприятия в света. Балканският антирасизъм много лесно може да бъде сбъркан със системен расизъм. Затова смятам, че кинематографично качествен филм като „Страх“ като концепция и послание се е загубил в лабиринт от предразсъдъци. Това създава едно натрапчиво усещане за неискреност, за театрално преиграване – дори когато актьорите се справят блестящо.
Докато антисексизмът и войнстващият феминизъм на „Жените наистина плачат“ е автентичен. Това е честен филм. Авторките говорят за себе си, за проблемите и войните си в едно патриархално общество. Те познават сюжета си. Те играят себе си и филмът диша. Дори когато дразни с плакатността или с „ръбатостта“ си.
Да, това е истеричен филм. Авторките му крещят. Но те крещят от отчаяние, че няма кой да ги чуе. От игнориране и подигравка с проблемите на жените в България. Честността и личният прочит се ценят в съвременното изкуство. И филмът ти забива юмрук в стомаха. Моето лично усещане след гледането на филма беше такова. Дори моменти, които дразнят във филма, след излизането от салона работят на подсъзнателно ниво. Да, това не е кинематографично „правилен“ филм. Но това е искрен филм.
Ако мога да използвам една метафора, „Жените наистина плачат“ е като картина на Джоан Мичъл – в нея няма познаване на анатомията и академична сръчност. Има енергия, любов и честност. Изплют е на един дъх.
– Защо българското кино все не успява да получи „Оскар”? Причината до това ли се свежда, че, както казвате, то „продължава да се води и кара от архаични и съмнителни принципи и авторитети”? Кои са те? А как гледате на традиционната утеха, че сбъркани са не нашите критерии, а тези на Академията, защото за нея по-важна от естетическите качества на филмите е политическата конюнктура, на която те трябва да са подчинени?
– Не намирате ли нещо съмнително в тезата, че ние винаги сме прави, а онези там грешат? Това е удобна утеха. Компенсаторните теории вършат работа само на неудовлетворени и комплексирани нации.
– В започналата полемика споделяте, че номинацията за „Оскар” на филма Ви „Сляпата Вайша” край другото е предизвикала в България дискредитираща кампания срещу Вас, стигнала чак до обвинения в плагиатство и бездарие. Как си я обяснявате – с професионална ревност или на идейна основа, като нетърпимост към изявените Ви либерални възгледи?
– Не искам да анализирам това. Истината е, че оплюване видях само в родината си. Никъде другаде не получих такова отношение. Изведнъж всички станаха капацитети по анимация и история на изкуството…
Колкото до либералните ми възгледи – откога изповядването на респект към другия пол, вяра, националност, сексуалност става повод за линчуване на някой артист? Артистите са „клоуните“ на обществото. Аз не съм политик, не съм функционер – значи мога да провокирам обществото както искам – и с изявленията си, и с изкуството си.
– От протестите миналата година като че ли се очерта тенденция на връщане към ценностите на либералната демокрация. Докъде по Ваше мнение стигна тя? Имате ли надежда, че ще се наложи нов управленчески елит, който ще е в състояние да защити тези ценности?
– Всички се надяваме на това. Дали се връщаме към тези ценности, тепърва предстои да видим. Ако компенсаторните, националистически образувания отново останат извън борда, ако културните отрицатели бъдат маргинализирани, тогава има шанс за реконструиране на едно по-либерално и толерантно общество.
– Какво е мястото на емиграцията в политическия живот на страната?
– Дотолкова, доколкото следваме клишираната вече фраза „Никой човек не е остров“ на Джон Дън, то можем да я продължим със следващата строфа от стихотворението – „всеки човек е част от континента“. Напоследък все повече изолационистите се опитват да заключат с девет порти комфорта и незнанието. И емиграцията с нейната културна и финансова независимост от проповедниците на изолационизма се явява явен дразнител на кликата им. Изкушавам се да продължа с Дън: „Не питай за кого бие камбаната, тя бие за теб“.
