Носителят на световния приз “Най-млад бодигард” за 2012 г., санданчанинът К. Карамитов: Да помагам на хората, за мен е просто възпитание, откакто се помня, съм имал безброй ситуации, но никога не съм стоял отстрани безучастно, макар да съм си навличал неприятности…

Костадин Карамитов e роден на 24 януари 1991 г. в Сандански. Завършил e средното
си образование в Земеделска професионална гимназия “Климент Арк. Тимирязев”. През 2011 година е приет в Колеж по охрана и сигурност “Св. Георги Победоносец” – София, а през 2013 г. завършва с отличен успех и спортни постижения специалността “Организатор на охранителната дейност”. След това продължава висшето си образование в НБУ, департамент Национална сигурност, специалност “Гражданска и корпоративна сигурност”, специализация “Защита на обществения ред”, където завършва отново с отличен успех. Създател и председател е на сдружение “Съюз на българските спасители”. Завършил е десетки курсове в сферата на сигурността. Участвал е на световното първенство “Бодигард” в град Ялта, Украйна, през 2012 г. и получава първата световна награда “Най-млад бодигард”. През 2014 г. участва и на международно първенство “Бодигард” в град Батуми, Грузия.

– Костадин, разкажи ни малко повече за себе си!
– За себе си, макар и не толкова скромно да прозвучи, бих могъл да разкажа доста. За твърде кратко време се сблъсках с много ситуации, възникнаха много въпроси, като получих отговори на някои от тях, а на други все още не. Определям се като млад, ентусиазиран и буден човек, който поставя постижими цели и следва стъпките към тях, за да ги постига.
През 2012 година бях част от представителния отбор на България на световно първенство по бодигард, спечелихме едни от първите места след съревнование с охранители на президенти от 25 държави. Макар и само на 21 години, се съревновавах с професионалисти от висше ниво, тогава бях удостоен със световния приз “Най-млад бодигард” за 2012 година. От този момент знам, че моето призвание е да бъда част от сферата на сигурността. Отдаден съм на работата и хобито си, които доста си приличат, изцяло съм се насочил и се занимавам в сферата на сигурност и безопасност. Преминал съм десетки курсове и обучения, посещавам редовно конференции, семинари, срещи и какво ли още не, насочено в тази дейност.
През 2011 година осъществих една моя мечта, създадох “Съюз на българските спасители”. Тази моя мечта се породи още през 2009 година, а вече е факт.
Какво още бих казал за себе си – уважавам и подкрепям мъжкарите, възхищавам се на сериозните, честните и благородни хора. За мен е от изключителна важност хората в моето обкръжение да бъдат точно такива.
Но всичко това – какъв съм аз като личност и всичко останало, се дължи на трима човека, на които страшно много дължа и нямаше да се случи нищо от това до момента – това е моето семейство, моята майка, моят баща и брат ми. Разбира се, голямо значение имат и всички мои приятели, колеги, близки и познати.
– Спомена подкрепата на семейството си. Разкажи ни малко повече за тях, с какво се занимават?
– Баща ми Румен работи дълго време в полицията в град Сандански. Човек на честността, родолюбието, справедливостта и мъжествеността. След дълга служба в полицията той се пенсионира и в момента работи в частния охранителен сектор. Човек, който обича да бъде сред хората, да помага и да се усмихва. Това е моят баща, който ме е научил да бъда такъв, какъвто съм в момента.
Майка ми се казва Величка, работи като шивачка в една от най-големите шивашки фирми в град Сандански. Един истински професионалист в текстилната индустрия със стаж над 20 години. Тя е най-добрият и всеотдаен човек, който може да съществува на планетата Земя. Това е жената, която ме е изгледала и ме е възпитала по най-добрия начин. Това е майката, за която бих дал всичко, която не спира да се притеснява, която винаги ме чака да се прибера. Въпреки че дейността, с която се занимавам, е твърде опасна, винаги съм получавал подкрепа от нея, макар и да виждам уплаха в очите й.
Брат ми Петър, който е с две години по-голям, е плътно до мен. Допреди две години работеше в частния охранителен сектор в град Сандански, докато не реши да направи стъпка и да отиде в столицата. В София той продължи да се развива в охранителния бранш. С него заедно обсъждаме развитието на организацията, помагаме си във всякакви начинания и се подкрепяме не само като братя, а като истински приятели. Без него нямаше да е същото, той винаги се е грижил за мен и ми е помагал както преди, така и до днес.
– Ти самият семеен ли си?
– Не. В такъв период сме, че семейство се прави твърде трудно, а да се запази е от изключителна рядкост. Явно все още не е дошъл моментът да открия правилния човек до себе си.
– Откъде е страстта ти да помагаш на хората в беда, провокирана ли е от дадено събитие в твоя живот, или от някого в твоето обкръжение – приятел, родител?
– Да помагам на хората не е провокирано от никъде, то при мен се нарича възпитание. Откакто се помня, съм имал безбройни ситуации, в които е нямало как да остана безучастен. Никога не съм стоял отстрани безучастно, макар да съм си навличал неприятности след това, но това съм аз, затова светът е толкова хубав, защото сме различни. Явно ми е повлияло това, че като дете бях хиперактивен, не спирах да играя, а това водеше до бели и последици. Общо взето, бях сочен за непослушник, но явно това натякване е оказало психологично влияние да се променя и да стана това, което съм сега.
– А идеята да основеш СБС?
– Всичко започна оттам, че още като дете мечтаех да бъда военен или полицай. Докато не пораснах и всичко започна да се променя, да се обърква, да се напасва, докато премина периода на пубертет. Гледах много в интернет – новини за мащабни бедствия, страшни катастрофи, фрапиращи инциденти, които продължават и до днес, и това, че бездействаме, не ме оставяше на мира. Всеки инцидент, които се излъчваше, все повече ме мотивираше да създам нещо, което да може да помага на тази хора в тези трудни моменти за тях, защото не искам и да си представям какво може да е на едно семейство, загубило детето си, на хора, загубили близките си, на тези, които са ранени и пострадали по един или друг начин.
– Какви са водещите цели и принципи на организацията, на която си председател? Кой ти помага?
– Основната ни цел е да бъдем полезни, да помагаме на гражданите. Да помагаме на младите хора и да ги насърчаваме в благородство, съпричастност и чест. Да научим хората, че добротата не е нещо лошо, не е срамно, не е грешно. До мен винаги са били семейството ми и приятелите, те са част от моя живот, за които съм готов във всеки един момент, по всяко едно време, при всякакви обстоятелства да направя всичко.
– Събирате доброволци за спасителни дейности, има ли в нашата страна все още такива хора и какво ги мотивира, ако не е заплащането?
– Всеки един, който смята, че може да помогне и да бъде полезен, е добре дошъл в екипа ни. Уважавам всеки един от екипа си и го ценя. Ние от СБС сме едно голямо семейство, за нас е важно освен да помагаме на хора в трудни моменти, да помагаме и на самите нас.
Една болна тема за мен е мотивацията в страната ни… с една дума, трудно! Ако ние сами не се мотивираме, всеки по свой си начин, не виждам по какъв начин може да бъде мотивиран един българин. Нищо конкретно не искам да кажа или да обидя цяла нация, но сме свикнали така, че винаги е малко, винаги някой друг е виновен, винаги нещо ни пречи. Факт е, че трудно се намират доброволци, криворазбрано е доброволческото в България и неведнъж са ми задавали въпроса: “Ако бъда част от СБС, каква заплата ще взимам?”. При задаване на такъв въпрос не знам как да продължа разговора с тези личности… Надявам се повече хора да разберат от каква голяма значимост е това всеки един от нас да бъде доброволец – не само в спасителната дейност, всеки един от нас може да бъде полезен с благороден труд в която и да е сфера – на себе си, на своите близки и, разбира се, своето семейство.
– Сподели някоя интересна ситуация от спасителна акция!
– Всяка ситуация е интересна, но ще разкажа една история, едно приключение, което ще помня винаги.
Беше в края на август 2012 година, дълго време преди това правихме организация да изкачим най-големия връх в България и Балканския полуостров – Мусала. Организацията беше факт, макар и с доста промени в датата, за да може всеки да е свободен. Тръгнахме 12 членове на СБС с три автомобила. Всичко беше страхотно, смеехме се и се радвахме, че ще изкачим най-високия връх. Докато пътувахме и се забавлявахме, автомобилът, който управлявах, блокира скоростна кутия точно преди тунела на Дупница (по стария път). Колата спря и не можа да продължи… Спряхме движението, за да я избутаме встрани от пътното платно и да не пречи на движението, но не бяхме сигурни каква е повредата, а и никой нямаше как да я ремонтира в този момент. Времето напредваше, обадихме се на баща ми Румен, който задейства организация за тръгване от Сандански с Пътна помощ, за да приберат автомобила, но трябваше да остане някой на мястото и да предаде автомобила с ключовете. Брат ми, който винаги е готов да се жертва за някой друг, като пренебрегне себе си, остана до автомобила, а ние се разпределихме по другите автомобили и поехме към върха. След Дупница в посока Самоков и другите два автомобила попаднаха на огромна дупка и спукаха гуми. Спряхме встрани и започнахме да сменяме гумите. Едната кола беше спукала задна лява гума, а другата – предна лява. Извадихме триъгълници, обезопасихме района, но колите и тировете минаваха с висока скорост и на няколко пъти имаше опасност да стане ПТП. Сменихме гумите, но преди да тръгнем, виждаме, че на едната кола е спукана и задна лява гума, а ние нямахме още една резервна… През това време подадох сигнал на 112 за възникналия инцидент и за огромната дупка, която се е образувала на пътното платно. Нямаше как да се прехвърлим всички в другата кола и затова част от групата започнаха един по един на автостоп да продължават по пътя, за да достигнат до върха, а няколко човека останахме до автомобилите.
Едно от нашите момчета, Найден, имаше роднини в Самоков, свърза се с тях и се разбраха да потърсят резервна гума. С другия автомобил отидоха и намериха хора, които отвориха в неделя сервиз, за да ни помогнат.
Като оправихме всичко, тръгнахме към Боровец, за да се качим на лифта и да стигнем до крайната цел, двама от групата бяха вече на върха, други трима в една хижа, останалите някъде по трасето. Когато бяхме в края на лифта, брат ми се обади, че баща ми с Пътна помощ е докарал автомобил и две резервни гуми в багажника. Тогава се върна надеждата, че може и да успеем целият екип да изкачим върха. Организирахме група, която да изчака брат ми, той успя почти цялото разстояние от лифта до върха да го вземе за страшно кратко време.
Когато на върха се събрахме всички, беше уникално чувство, получихме помощ от толкова много хора и достигнахме до крайната цел. Този ден го помня толкова ясно и знам, че всеки, който беше там, ще помни тази история винаги.
– Доброволно помагахте в пожара в Кресненското дефиле. Как се организирахте толкова бързо?
– Докато бях в София, попаднах на снимки и видеоматериали за надвиснал черен облак над Сандански. Първоначално поразпитах приятели и близки, но никой не знаеше откъде идва. След това разпитах пожарникари, които вече организираха акция за погасяване на възникнал мащабен пожар в близост до Кресненското дефиле – с. Ощава. Моментално се размених в работата и тръгнах за Сандански, като започнах да задействам колегите доброволци от града. За кратко време събрахме екип от 5-има човека и тръгнахме с нашия специализиран автомобил, който е оборудван за извънредни ситуации.
Когато бях в Сандански, се свързах с кмета на общината г-н Котев и началника на РСПБЗН инж. Атанасов, за да имаме по-ясна представа какво се случва, каква е обстановката и имат ли нужда от още хора. Община Сандански предостави минерална вода за пожарникари и доброволци, които се намират в центъра на огнището, и ние я откарахме до тях. В продължение на 3 дни помагахме с каквото можем.
Това, което видях там – как работеха държавните служби и цялата организация, беше нещо невиждано. Хвърчат пожарни автомобили, всеки е поел своите задачи и бърза да ги изпълнява, преминават полицейски автомобили на лампи, отцепва се пътят, хеликоптери кръжат, военни и военна техника преминават наляво и надясно. Цялата обстановка беше много напрегната, усещаше се напрежението във въздуха…
Аз лично се почувствах сякаш бях в центъра на война. Това, което ме потресе и наистина усетих болка в гърдите, беше, когато се качихме на един хълм и видяхме огромна площ (по данни от медиите 20 000 дка) изгорели гори и поля…
– Голям екип доброволци ли сте в СБС?
– Не бих казал, че сме голям, но не мога да кажа, че 85 членове са малко. При нас има хора с всякакви професии – служители в МВР, МО, лекари и медицински работници, охранители, ИТ специалисти, юристи, икономисти, монтьори, счетоводители, инженери и т.н. Няма деление на професии, пол, религия, раса, политически възгледи, височина, килограми и какво ли не, при нас всеки е от изключителна важност, всеки може да помогне по един или друг начин, всеки е толкова важен, колкото и другият.
Надявам се скоро ние от СБС да имаме наш собствен център, който изцяло ще бъде насочен в обучение на граждани как да реагират при най-често случващите се инциденти на територията на България, също ще могат да се подготвят и професионални спасители.
Подготвяме и едно приложение, така наречената от мен “Гражданска система за уведомяване при бедствия, катастрофи и извънредни ситуации” е мобилно приложение, което е предназначено за всички, намиращи се на територията на Република България. То ще бъде използвано свободно за уведомяване при възникнали бедствия, катастрофи или инциденти и цели бързо уведомяване на всички останали хора, намиращи се в обсег на инцидента, за да бъдат предпазени техният живот и тяхното здраве. Самото приложение ще уведомява всички, регистрирали се в него, а за основна цел е да намали статистиката на пострадали и жертви при инциденти в България.
Но за да съществува това мобилно приложение, ни е нужно да съберем една непосилна сума за СБС сума, която е в размер на 15 000 лева. Надяваме се повече хора да разберат важността на системата и да подкрепят каузата ни с дарителски SMS за 1 лев на тел. 17 777 с текст DMS SBS.
– Замислял ли си се, че в чужбина ще бъдеш по-признат и полезен? Какво те кара да останеш в България? Все пак свидетели сме, че толкова млади хора напускат родината.
– Изобщо не съм се замислял за тези неща, но неведнъж са ми казвали мои приятели, роднини и познати, че в чужбина се цени повече дейността, с която сме се заели. Това не ме е карало да се замислям, да се отказвам или да спра да се занимавам с всичко това. Напротив, дори ме мотивира да направя така, че и тук да започнат да ценят тези хора, които отделят от личното си време и средства да бъдат полезни и да помогнат с каквото могат.
А това, което ме кара да остана в България, е всичко, което ме заобикаля тук. Аз обичам България и много е далеч от мен мисълта да напусна страната си, смятам, че всеки, който има желание, може да се развие и да бъде щастлив тук. Имам постоянно предложения за чужбина, но отказвам. Когато някой мой приятел, познат или роднина ми каже: “Аз напускам, отивам в чужбина, за да работя”, кръв ми капе от сърцето.
– В летния сезон ежедневно четем черни статистики за удавници и пожари. Какъв е твоят съвет към нашите читатели, как да се предпазят?
– Ще продължаваме да четем и не само за удавници, пожари, а за пътнотранспортни произшествия, наводнения и какво ли още не. Тук ще бъда кратък. Умолявам ви всички читатели, спазвайте правилата, поставени от по-компетентни лица от вас! Тези правила някой е седнал да ги измисли и напише, за да бъдат спазвани, за да не четем черна статистика и да се обявява национален траур. Единственото, което не си обяснявам, е, че информацията е толкова достъпна вече – текст, снимки, видео, а инцидентите се увеличават, не намалят. Никой ли не смята да се замисли и да бъде по-предпазлив и по-съвестен? Взимайте поука, скъпи читатели, от черната статистика!
– И да завършим позитивно, какво си пожелаваш за себе си, за колегите ти?
– Не само на себе си и на колегите, а на всички искам да пожелая само здраве. Защото животът ми показа, че когато сме здрави, ние можем да постигнем всичко. Просто е нужно да помислим, да поставим цели, да ги следваме и да вярваме в нас самите. Тогава ние ще постигнем всяко наше желание и цел. Бъдете позитивни, бъдете щастливи, бъдете добри!
Интервюто взе
ЙОРДАНКА ХРИСТОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *